8. Джепето продава палтото си

Джепето продава палтото си, за да купи буквар на пинокио

Да си изучи челядта, е дълг, стремеж и план на всеки примерен баща. Той знанието уважава, учтиво учените поздравява, каскет им сваля, без ирония, не вярва на фалшиви новини и източника проверява, преди да тръгне да се изповядва из фейсбук, туитър, инстаграм, и всичките му там комуникационни язви на деня и битието, в което пребивава. Джепето си нахлупи оранжевия вехт каскет, облече коженото си палто, направи селфи лъчезарно на мъждива светлина в антрето и написа: „Отивам да купувам книжка на детето“. Какво дете? Кое? Нима пинокио да бе? Нима той вече е? Джепето демона си влачи, така му се полага, лентяй, артист, бияч, бродяга, известен уличен мошеник и бивш вълшебник, последното стъпало в йерархията на божествените твари, разправят, че по рождение е бил я фаун, я друго горско някакво създание, но се бил пропил, продал, хазарт и тралала, познат човешки ад на всички времена. Онази фея, на Антонио четирипръстия жената, със сините коси до колената, била забягнала с Джепето по горите (обичат хората да вдигат неканени морална врява) и оттогава Антонио от всяка живинка в дървото издялква тъпо трупче, последната марионетка превърна в крак на маса, няма чудеса днес вече, ех, няма вече на земята чудеса чудесни, и всяка странност на духа от Фройд насам подрежда психологията свята все в каталога си до дълбините на кората, под номер строг. А Феята я бил убил, говорят. Да си говорят… Джепето махна рязко с ръката си опасна, накриви каскета, продаде коженото си палто на старо и с няколкото гроша царски се гости в едно изискано бистро, в което се мотаеха и феи. Не е убиец… Феята…. И замълча, дори и съвестта му млъкна и преглътна собственото топче. Пинокио, момчето ми, чрез теб изкупвам бащиния грях на всеки несполучил татко на земята, абсентът бе му се качил в главата, Джепето галеше солницата грижовно, говореше ѝ тихо, родно. Солта, най-ценният кристал! Войни и кръв, сълзи и кал. Солта, солта живота потвърждава – сол в раната чрез болката доказва живеца у плътта. Джепето се разпя със слюнка синя, говореше за покаяние, долавяха от разстояния по масите клиентите с добри обноски и режеха безшумно крехките филета, полуживи, сочни. Изхвърлиха Джепето от локала, кристал се рони след кристала, навън в краката му се валяше буквара, който той не купи с парите от палтото. Буквар несъществуващ, ето, за несъществуването на детето. Джепето се разтресе от гръмовен смях, тогава вятър из гръдта му породен разлисти няколко невинни листа из буквара и замря на страницата, точно там, където дърводелецът Джепето издялква кукла от дърво и тя очи отваря, проговаря и хуква да търчи, обаче – не. И рекурсивно, във всичките възможни светове, Джепето се превива в смях, насред което за осми път не се роди пинокио, детето.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.