О, сънувах най-върховния модел мобилен телефон, такъв тел. май още няма. Той е с двустранен екран. Отпред си е тач скрийн, както си го знаем, а отзад е екран, който заема цялата повърхност, тоест – повече от предния екран, понеже там мяма тези черни ивици, които са с елементи на управление… и е супер ярък. Можеш да си въртиш устройството в ръце – отзад гледаш филм, отпред го управляваш, сърфираш и т. н.

Чудото е толнова велико добро! Абсолютно сведено до оптимално използването на пространството на екраните, и изобщо на пространството – един гръб на телефон в момента не служи за нищо, а при новия телефон това не е така. Има ли такова нещо вече реално, или го изобретих тази нощ? dаже сънувах как се казва. Нещо като S40.

Това вече беше върхът на сънуването! Сънувах, че съм монарх с абсолютна власт. И бях издала едни смъртни присъди. И тогава, малко преди часа на изпълнението на присъдите, ме застигна с цялата си тежест усещането за вина, която не може да се изкупи с нищо. Отговорността за живота. И тогава тичах през кал и дъжд с фините си копринени дрехи, молех се да не е късно и да не е умрял някой от затворниците от изтезания. Пристигнах в двореца и се развиках още долу на стълбището „екзекуциите са отменени“. После трябваше пред доверените ми хора да обяснявам как няма нито един човек на тази земя, който може да носи тежестта за смъртта на друг. Как не съществува кауза, в името на която би ми било възможно да убивам. Получи се дълго и красиво говорене. Освен това осъдените на смърт бяха осъдени заради клевети и бях убедена, че вината им трудно се доказва, а и някой от тях със сигурност дори е напълно невинен. Трудно ми беше да убедя приближените си, че трябва да помилваме осъдените. Дори паднах на колене пред някъв дребен човек, който беше сякаш още дете. Аз. Абсолютният монарх бях на колене! Нямаше по-силен образ на молба. Наоколо всички бяха смутени и уплашени от поведението ми. И когато се изправих, почувствах най-голямата жестокост, за която не съм сигурна, че някога съм изпитвала извън съня – усетих цялата тежест на решенията си между неизбежна вина и пълна власт. И как едното прелива в другото. И си казах как е ясно, пределно ясно като нож – първо трябва непременно осъдените да бъдат помилвани, а след това трябва с ужасна жестокост да закрепя властта си и никой да не посмее да ми я оспорва.

:

В единия закъснявам за семинар по творческо писане при някакъв, според съня ми, гуру в тази област. Пристигам в залата с огромно закънение, нямам нито химикалка, нито листове за писане; сбутвам се между хората и успявам да хвана задачата, която ни дава гуруто – да се упражняваме във великолепния ултра кратък жанр „5 Steps“, като създаваме цялостни и самостоятелни стихотворения от само пет елемента или по някакъв петостъпен ритъм. Трудно ми е в началото да разбера задачата, после я проумявам, намирам лист и химикалка от съседите по маса и започвам да измислям. Сутринта успях да си спомня три от „5 Steps „-овете ми, а сега помня едно и половина 🙂 the owl says… (да, но какво? какво беше? това беше наистина сполучливото парче, на което изрязах началото и оставих само мъдрите думи на совата) и после другото е интересно с това, че комбинира английски и немски: „the bird flies cuts the sky: entzwei“ (entzwei – резединено, на две)

… че съм на път с велосипеда, но той се чупи, на парчета. Събирам го някак. Също и тояга от огромен клон нося, която се чупи и огъва – нестабилна тояга, по-скоро ненужна, твърде себична. Тояга като сгъваем метър. Както минавам надолу по пътя, надниквам през прозореца на една гостилница, в която са се събрали Поетите (онези, с главното П), към които не принадлежа. И как да принадлежа – нали съм навън със счупения си велосипед и със сгъваем метър, който непрестанно се гъне и мени формата си; уморена, напрегната, в непрестанен страх да не ме помете някой автомобил по пътя. Но Поетите ме канят на трапезата си. Уж ме канят, но вътре пак съм сама. Побутвам трохите с пръст по бялата покривка. Похапвам. Пия. Вдигам чаша с два пръста за столчето и през бялото вино виждам начупената греда на тавана. Поетът Някой Някойов подхвърля, че всъщност той е написал най-добрата велосипедна поема, нима не съм я чела? Не съм, струва ми се. Съжалявам. Бих искала да я бях чела, вероятно това е велика поема, в която никой не бута скършен велосипед по тъмен междуградски път и все събира парчета, колела, вериги, прешленчета, звън-звън звънчета. Е, ще потръгвам вече, заявявам на поетите и излизам от гостилницата с изключително ниския таван. Отвън изправям ръст, а в двора срещам поета Петър, облечен в плетени на една кука бели джинси. С доста големи дупки. Гледам идеалните плетени джобове на задника му и се дивя на това майсторство. Мисля си как само истински големите поети носят подобни дантелени шедьоври. При един неистински голям поет задните джобове на плетените джинси щяха да показват известна несигурност на куката, проблеми с формата, може би възли и грапавини, по които една заблудена калинка да се спъва и грозно да криви тромавия си хитинов гръб. А по тези идеални плетени джобове тук щурци разтърсват маракаси и мятат джазово бради. Чувала съм, че има поети, което носят изплетени от ултрамаринова коприна смокинги и пият плетено шампанско с изящни перли от тънки лимоновобледи влакна. Ако не им е добре завързана работата, може с подръпване на конеца да се разплете целият им свят. Поетът Петър вероятно е женихът на Поетите, иначе не мога да си обясня защо плетените му джинси са бели и така гълъбови чисти, как гургулее! А виж ми моите ръце, наплескани с грес от скъсаната верига. Сигурното отпечатъците от пръстите ми са под трохите върху покривката на масата в гостилницата с Поетите. И тръгвам надолу по пътя си и знам, че ще изпусна пак самолета, колкото и да бързам. Все този самолет, всеки сън го изпускам. Всяка поредна нощ не мога да се кача на този самолет. Всяка поредна нощ някой ми краде паспорта, парите, билета. Все ограбена, но никога не ограбена. Колкото повече ми се краде, толкова повече имам. Получател на вселенска компенсация, danke schön! И не мога да се освободя от толкова много… късмет. Никой нищо не може да ми отнеме. Каквото пипна, става на злато, но все не се качвам на самолета. Късмет и богатство не водят до гейта. И все повече се приближавам. Тикам колелото. Каква ли е тази велосипедна поема?