Тип проект: vino

Дългоопашат синигер

DSC_0495

Двата дългоопашати синигера свиват гнездо в кипариса на строителната площадка. Не подозират, че скоро ще изкоренят храста, за да строят нова еднофамилна къща. До дни. Багерът вече изкорени половината градина наоколо; не забелязват ли нищо, унесени с птичите си грижи? Деца, труд, живот. При това са единствената двойка от подобен вид наоколо. Храбри до неприличие, влитат през отворените прозорци. Вътре в стаите упражнават летенето и излитат отново. Ето ви друг храст, синигери. Изберете него. С гърба си старата къща ще пази завет. Но кой ли ме слуша. Някой свива гнездо, строи къша, прегърнал огромно зърно щастие с две ръце пред корема си.

Тапа на всичко

DSC_0478

Непретенциозно. И с нищо не бих го запомнила. Всичко му е средно. Като мен.

–

DSC_0473Но един миниатюрен свят колкото върху лилавото на тапата. Или в някоя коркова цепнатина. И в нея е прилепил гръб о стената ангел с тъмни крила. Люлее ме в тях и както ме утешава с кроткото на прозрачната си розова усмивка, така и ме разкъсва на парчета, гневи ми се, смее се грозно и прокарва шишове от реч през пъпа ми. И в тази груба утеха аз разбирам: време е да тръгнеш. Стига е чакало забравеното дете на ръба на слънчогледовата нива. Него никой няма да прибере. Виж му мръсната рокличка! Време е това дете да тръгне, да достигне град и в този град да мълчи всичко, което може. И детето тръгва по лилавата тапа – върви, стига, смее се и достига по кръглото отново ръба на слънчогледовата нива.

Фалшивата радост.

Благородна земя. В станиол увита. Ненаша. Тапа на всичко.

 

Виолетов венец

DSC_0459

Къпините, отдавна неподстригвани, ще ни изподерат на влизане. Обрасли са вратите и пролуките и не пропускат в миналото… никой. Никога. Цял ден се опитам да се сетя за онази метафора – Рилке – как точно беше: тихо, както се сваля обеца? В чашата се образува виолетов венец, когато го наливам. Ситни балончета виолетови перли, черно вино. И после къпините. На закуска някой би гребнал дълбоко в сметаната, но да не говорим за това. Сметана и къпини. Вдигат оградите и утре ще рушат запустялата къща с плющящото синьо платно на веранадата. Дано да пощадят секвоята. 2010? Дали това не беше последната жизнена година на къщата? Един ден видях как светнаха очите на котка срещу фаровете и погаснаха в канавката. След седмица белката превзе запустялата таванска стая. После вятърът запрати камък и строши стъкло с големината на юмрук.

 

И дворът, и къщата

свърши рибата
и сянката й свърши
и океанът
от който изникна

 

свърши
солта и пясъкът

 

един ми вятър вее
ще скърши
нищото

 

нищо не
произлиза
нищо не
произтече

 

но ти не се тревожи –
което никога не е било
само то няма и да бъде

 

единият покой
ще си ги прибере
и дворът
и къщата

 

и ще изникнат други

 

;;;;;

А днес бих добавила: къпини.