Към нищото

Отстрани
За българското издание на романа „Дълбините на въображението“ от Ахмед Хилми Филибелията

„Бездруго всичкото и нищото са едно и също нещо! Но невежеството на различаването назовава същото нещо с две отделни имена!“ 
(От „Дълбините на въображението“)

Как да започнем да четем тази изумителна книга? Може би първо да си сварим кафе. 

„Дълбините на въображението“ (изд. Парадокс, 2021; превод от османски: Азис Шакир-Таш) е това, което твърди заглавието – едно дълбоко гмурване във фантазмени и мистични пластове на битието и небитието. В търсене на нищото, от което произлиза всичко – така бихме казали, ако си позволим да сведем суфистката философия до кратно ефектно определение. Сборникът събира кратки истории, сюжетно и концептуално свързани – съновидения, лудост, странност; пропадания от света на ежедневното, подредеността и материята в едно метафизично състояние, в което може би човек се доближава до смисъла на всичко и нищо. При това читателят дори се забавлява, защото историите са щедри на образи, случки, пътешествия; те натоварват сетивата по мъдър начин. И водят. За улеснение, склонни сме да наречем книгата, изплъзваща се ловко на жанровите категоризации, фантастичен роман от началото на 20 в., написан от философ и суфист. 

Авторът, Ахмед Хилми Филибелията (1865 – 1914), роден във Филибе (днешният Пловдив), е син на османския консул Шехбендер Сюлейман бей и Шюкрие ханъм. Избухването на Руско-турската война е повратен момент в историята на семейството, което е принудено да напусне дома и Филибе. Следва драматично бягство. По пътя към Одрин им се налага да изоставят почти столетната баба по пътя, майката изпада в нервна криза, семейството гази в дълбокия сняг на ръба на отчаянието. Ужасяващи и силни картини, които се врязват в паметта на малкото дете. Тези съдбовни моменти и други спомени от живота на малкия Ахмед Хилми са описани от преводача на романа, Азиз Шакир-Таш, в старателно подредения, ценен и инфорамативен предговор към изданието. Самият предговор носи заглавие, което стилово съответства на романа, в духа му е. То представлява въпрос от преводача: „На колко левги под тепетата са „Дълбините на въображението“ и има ли почва у нас за най-оригиналния османски фентъзи роман“. Основателно Азиз Шакир-Таш поставя въпроса за признанието, което се полага на суфиста, мистика и писателя Ахмед Хилми в културния контекст на България. Още повече, че самият той е увековечил връзката си с родното място, като го превръща в част от името си – Филибелията. Появата на книгата е и напомняне, че е дошло времето, но не за онази показна гордост с именити личности, а за осъзнато признание, макар и късно. Става дума за памет и нейното опазване. В този смисъл, дългогодишният и внимателен преводачески труд на Азиз Шакир-Таш по романа запълва не само културна и литературна празнина, но и сякаш си поставя амбициозната цел, сдържано и тихо заявена в предговора, да ни приобщи и свърже с родното ни миналото, мястото и хората му. И текстът действително има тази сила – той е надкултурен, извънбитиен. Книга за всички времена. Книга за нищото. За едновременната валидност на взаимоотричащи се категории. Книга за всичкото.

Ахмед Хилми Филибелията

„Дълбините на въображението“ е съставена от две части. В първата младият Раджи в девет истории, случили се в девет дена, навлиза в опознаването на различни философски и религиозни учения – среща Буда, Заратустра, Брахма, Авраам, Мойсей, Конфуций, Платон, Аристотел, Иисус и Мохамед. Тези фантастични срещи са под формата на съновидения от сгъстена мъдрост и духовна сила. Те са едно сладко бомбардиране на сетивата, ума и навиците ни; физическите закони, времето и пространството са отменени и читателят е приканен и приласкан да смени перспективата, от която обичайно гледа на света, съпреживявайки с героя на разказите необикновени пътешествия, например – космически полет върху крилете на птицата феникс, при който човешкият свят се вижда далечен и ситен, част от необятния космос. Или историята да се събудиш с двете си човешки очи в мрачния свят на хора, които имат на мястото на зрението си луковици – тази притча очевидно ни препраща към проблема, че това, което виждаме, е само онова, на което са способни очите ни, а толкова много друго е извън сетивата ни. Ето така вървят историите от първата част и завличат читателя все по-дълбоко в нищото. Втората част от романа пък ни отвежда в една от онези старовремски адски психиатрии. И както подобава на мястото, през лудостта от устите на болните струят прозрения. 

Ключова фигура за фантастичните пътешествия е Огледалният старец – Айналъ Баба, който вари омайно кафе и свири медитативно на флейтата най. Кафето е медиаторът в историите, то и звукът на флейтата отварят портите към фантазията. Огледалният старец е ярка фигура, може би заради това Инна Павлова, оформила корицата,я е избрала за лице на книгата. Айналъ Баба е мъдрец и отшелник, облечен в причудливи дрехи, полепени с натрошени парчета от огледало. Срещите на младия Раджи, търсещ отговори за живота, с Айналъ Баба стават пред колибата на мъдреца, която се намира под вековни дървета насред старо гробище. Нищо в тази книга не е случайно, всеки образ, място или действие са смислово натоварени, всичко е ключ към друго. В случая огледалността на стареца скрива човешката му външност; непоказващият себе си отклонява погледа от тялото и материалното, а отразява заобикалящото; изправя ни пред вечния въпрос кое е и ако е, дали то не е отражение. Но и друго – чрез парчетата натрошено огледало ни се разкрива фрагментарността на видимия свят и принадлежността му към нещо друго, голямо и цяло. Или казано иначе: ние изповядваме различна вяра, така отразяваме света през своята бляскава частица, дори и съвкупността от парчета не пресъздава цялото. Цялото би било единното първично огледало. Него можем да го наречем с каквото и да било име, или само с точно едно. 

Nomen est omen, имената не са случайни, разбираме още в първата притча, когато Айналъ Баба отвръща: „Светлейши, присвоили сте си името на човечеството. Човешкият род е толкова безпомощен, слаб и нуждаещ се, че живее посредством надеждата – реджа. Да си Раджи – такъв, който има надежда, означава да си човек.“

Азиз Шакир Таш, превдодачът

Българското издание е направено и за радост на очите. Щедро формено, с илюстрации от Махмуд Фаршчиян. С приятно засукани шрифтове и орнаменти. Книгата е кратичка, няма и 200 страници, компактна, създава обаче измамното усещането, че бързо може да се прехвърли. Дори да пренебрегнем сложността на философските и религиозни препратки и алегории, които за по-широк кръг читатели може би биха останали недостъпни и дори невидими, то самото пътешествие във фантастичното е така дълбоко и сгъстено, че изисква от читателя едновременно непрестанно внимание и висока скорост на фантазията и ума, за да следва автора по бързите лупинги на мисълта. Историите съдържат и късове мистична османска поезия. Но тази жилавост на текста, противопоставяща се на читателските навици на съвременния човек, е и извор на наслада. Тази книга не ни се предава бързо. И тук идва и голямата заслуга на преводача – красивият езика, на който е преведена. Личи се, че е превеждана с удоволствие, с мисъл и познаване на езиците. Азиз Шакир-Таш е превеждал от османски, от оригиналните текстове. Казва, че многобройните турски издания съдържали неточности и пропуски. Така че можем да се радваме на един прецизен и пълен превод на български. Скадкодумен е езикът му – героят не просто присяда под дърветата, а се курдисва до дамаджана с ракия; нещата се случват не просто следобед, а по икиндия. Текстът е пълен с подобни приказни думи, които, освен че ни запращат в унеса на пасторалното и отминалото, са и емоционално заредени в езиковата ни памет. Усмивката на преводача прозира през текста, диалозите са пластични и благи. Стихотворенията, най-трудните за превеждане форми, са запазили поетичната си форма и мистика. И е истински късмет за читателя тази сполучлива работа – Азиз Шакир-Ташосвен че е преводач и познавач на близкоизточната култура, е също и поет, владее занаята и не е стъпвал сляпо през поезията. Изобщо целият превод излъчва увереност и ни приканва да се доверим, и му се доверяваме. 

„Дълбините на въображението“ е въздействащо четиво с трансформативен потенциал, което може да ни доведе до онова медитативно състояние, в което като главният герой из унеса си да попитаме „Аз дали съществувам?“. И много вероятно външният свят да ни отговори отрезвително, както в книгата: „Бързо дайте ракия. Раджи е на път да се побърка.“

Петя Хайнрих

Рецензията е публикувана първо в Литературен вестник, бр. 9, 2021.

Осем болта, три пирона – за чудната засечка на Валери Валериев

Отстрани

за всички  даром

за обидените  заредена пушка 
за
 самотните  червена крушка 
за
 жадните  ръждива кафеварка 
за
 болните  бяла хлебарка 

(Валери Валериев)

„Засечка“ (изд. „VS Publishing“) излезе в края на незабравимата 2020. И е стихосбирка. В дните, в които нямаме време за нови книги и сме склони да ги отложим до забравяне. Засечка, драги! Тази книга заслужава да задържи вниманието ни отвъд врявата на празника, отвъд битовия ужас, който Валери Валериев така фино владее и изразява с един отказал се от поетизми, но все пак поетически език. Не че е писана да отбележи незабравимата ни 2020, но в нея можем да открием немалко горчиви пожелания, обърнати назад, които да ни зарадват – забравете за бялата лястовица. Ето ви го саркастичния израз на надежда в следпостмодерния ни свят, идва в образа на бяла хлебарка. 

„Засечка“ е третата стихосбирка на Валери Валериев, поет и адвокат, градски човек на София. Към тази биографичен щрих можем да добавим и още един – колекционер на факти, като направим необходимото уточнение, че един колекционер не е просто някой, трупащ предмети, а е човек с отношение, който познава, разглежда и вписва събраното в контексти, а в конкретния случай – в поетически контекст. Та нали именно „Факти“ (изд. „Литературен вестник“, 2015) е заглавието на дебютната стихосбирка на Валери Валериев. Новата стихосбирка носи вече сякаш по традиция едно чудно суховато заглавие, в синхрон с предишните книгите на автора („Факти“ и „Кражбите зачестиха“). Заглавията му са винаги сякаш нарочно постни и непоетични, в същото време точни, посочващи; и много тънко иронични, на ръба между малко и съвсем не. 

Такава е и поезията на Валери Валериев, в нея няма езикови ефекти и сложни трикове, тя е построена от пестелив, но точен език; образна; вкоренена в бита, града и службата; духовна и психологическа в същото време. Поетът говори някак отстрани, с горчиво сладък поглед върху дните, хората и случките, но и с някакъв потиснат копнеж. По този начин се получава силният емоционален заряд на текстовете му – от една страна имаме неосъщественото, провала, засечката в системата; от друга страна – една тиха емоционалност, човечност, дух в стремеж да се себенадмогне и да премине високо над битийните разломи, и всичкото минава през тънката ирония и самоирония: „тук е средата на океана / но ти си най-добрият плувец“ (из „олимпийска надежда“).

 „Засечка“ е умело подредена книга, плътна и щедра, 84 страници увличащ поетически свят. Малко тъжен, защото засяга човешкото и грешката. Отразява ни, познаваме се в него. Понякога засяга социални и политически теми, теми на деня, български, по това се доближава се до поетиката на Пламен Дойнов. При стихотворенията на Валери Валериев читателят често се обърква и не знае как да се отнесе към текстовете – да се смее ли, да се стряска ли; в сериозното ли се движим или в кабаретното, в реалността ли се намираме или сме минали в една изкривена от огледалата на смешен кабинет, отразена реалност. Този поетически поглед е предаден на един език, който се смее и се зъби, понякога клоунски език: „сяра от небето пада / пада гнилата ограда / осем болта, три пирона / Дядо Боже спи на трона / / сам юнак на клона“ (из „приказка“). Това е поезия на застиващите усмивки, понеже по един привидно лековат начин се разказва обречеността на човешкото битие, в частност – личната безизходност на съвременното българско общество.

Валери Валериев също и в тази книга показва, че еднакво майсторски владее кратките и по-дългите форми. Макар да не е известен като хайку поет, при него винаги се намират великолепни кратки форми: „тежък трафик / регулировчикът отпуска / отчаяно ръце“ (разпети петък“).Или това: „отлични организационни способности/ да научи правилата / да извади фигурите / да подреди дъската / да отстъпи място на играчите.“

Към средата на книгата, сякаш сложена между другото, се намира една по-дълга поема – „Великите географски открития“. В нея е описана сцена на честване на славния капитан, тежък от почести и опознал моретата, изправен пред чезнещата си мъжественост. Тя е някак различна от онова, което иначе Валери Валериев пише. Различна е със свободата, дължината на текста и желанието да се разкаже цяла дълга история, с отказа от лаконичност. Сякаш му се е измъкнала изпод пръстите по невнимание. В нея поетът (лирическото алтер его), който иначе ни се разкрива само пестеливо, е застанал един дълъг, тържествен миг в огледалото. Иронична, емоционална, приключенска история. Зряла, красива, честна. Това са от този тип текстове, които поетът пише, когато натрупа малко повече увереност в занаята си (аз все пак вярвам, че поезията е и занаят, да ме прощават чисто вдъхновените). „Ще плаваме, за да се изгубим, / да потънем, да се спасим“, заявява към края на поемата старият капитан. Което е и може би смисълът на поезията. Затова вълнува. И заради друго. 

Струва ми се, че „Засечка“ би доставила удоволствие и на хора, които иначе не четат чак толкова често поезия. Тя не е погълната в себе си, пестеливо абстрактна е, отворена е към читателя. Книгата е приятно оформена, радва окото с минимално натоварената корица в цвят тюркоаз (корица: Иво Рафаилов), на гърба няма хвалебствия за автора (това за мен е критерий да оценя високо, чак най-високо една книга, дотолкова съм изморена от хвалебствен кич върху кориците). 

Засечка ли? Нали все пак при поезията винаги проверяваме дали няма двойно дъно. И някак естествено започваме да проникваме и в другата природа, обозначена от това заглавие. С четенето започваме да осъзнаваме невъзможността и запирането, засечката именно, като възможност и свобода. Или казвано със стих от книгата: „какво означава / да си нужен / да допринасяш / кокошка ли си – не летиш / пингвин ли си – не снасяш“.

„Засечка“ е една от добрите стихосбирки на отминалата годината; понеже излиза в самия ѝ зъл край, дано книгата да получи полагащото ѝ се внимание през 2021. Валери Валериев притежава различим стил и огромен поетически потенциал. Или добрата новина е – имаме си стойностен поет. 

А последната дума в книгата е нирвана.

Петя Хайнрих

Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр.3, 2021.