ЗВЪН

22

Не знаем
никога не знаем, но е вярно

звънецът на портала към
лятната родина е повреден

някой все звъни – не се отваря
някой вътре чака – не пристига никой

„все пак, не е ли градина“, питаш
„не“, отвръщам

Петя Х.
18.05
“XXII“

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ПРАНЕ И ПОДКОВАВАНЕ НА КОНЕ

22

Прането ми връща вярата във всичко
изречено без лъжа и сметка
отпуснати тъкани, отказали да бъдат красиви
безформени, с гънки и пречупени линиии
раними, понеже мокри

как падат платната върху ръката
студени и ласкави
бели дори когато са черни
скърцащи на слънце, увивни по въжето
ароматни – ванилия и море, частица сяра
как насекомите кацат
и пият последните капки от кръстовете на тъканта
с доверие и яснота, с нежни хоботи

така се потвърждава свежестта
съхнене без остатък
обещанията стават твърди и готови да бъдат сгънати, до строгост

обичам също да гледам подковаване на коне
първо до бяло се изпилява старото износено копито
освобождава се от наслоенията на пясък и кална тъга
минали пътища се свличат като скъсани върви
конят подвива крак и стихва, кротка грива
нажажената подкова се поставя
с прогарящо съскане върху бляскавата роговица, става знак

предписано от времената
преди коня и платната

Петя Х.
15.05
“XXII“

22

REINHEITSGEBOT

Сипе се слънце, ритнато, счупено
ситно горчиво, бухнало звуково
пяна и бръмбар, кристална частица
върху жълтурчета и маргаритки
върху градина на чужди усмивки

понеже е истина, истини прави

потта да ухае на тънка ванилия
зад ушите да шушнат сините лилии
лиани да слизат в слуха като жици
щом някой ги чуе, да го отрича

да отрича градината, месеца, силата
хмела, малца, маята на бирата
и водата, разбира се, цялата, хладната

бистротата е функция на измамното

ухото на тайна килия прилича
заключен е в нея монах безразличен
щом звънне камбанка с нова история
мръдне с вежда, вдигне халбата 
на теория

Петя Х
14.05
“ХХII“

Reinheitsgebot е законът, регулиращ чистотата на бирата. 

ПОХОДКАТА

22

Когато разговорът се изчерпа
се загледахме напред
към камъни и треви
по които някой вървеше
с увереността на тоталното познание
на магнита и въздушните течения
и ако грешеше, то беше заради нас
природата е благосклонна към човешката слабост
за собствено забавление

тогава
оросени от новия смисъл за движение
ти или аз казах:
бъбрицата на Ричард – ама че име за птица –
има подчертано изправена походка

Петя Х.
13.05.
“XXII“

БЛИЗОСТ

22

От всички ритуали на приятелство
единственият, който има значение
е непрестанно потвърждаващият
верността към литературата

обратно на течението

затова реката и аз
в неравни отношения
тя безразлична, аз също хлад

минават шлеповете и отнасят
железата и солта, отнасят скрити под повърхността
пространства празнина

пространства празнина
с красиви имена
и прорезната рана на движението
без белег се затваря пак с вода

Петя Х.
11.05
“XXII“

МЕД

22

Лишено от идеи, лятото все пак има място
в личната ни история на осъзнатата глупост
знаем го още отсега

пръст и хаотични сигнали, в дрехи, понякога и голи
успехите при проникването в промисъла – разклатена конструкция
да кацне пчела и ще я преобърне

после купчината сухи дъски пламва
при първи светкавичен удар в топла буря
пожарът дали ни радва?

изобщо медът

тази слънчева щедрост на природата
не го заслужаваме, но приемаме на лъжичка
езиковата ягода не се противи
култивираме пчели и им се молим като на богове
за спасението на цивилизацията, едро казано
а всъщност – егоистично – само заради сладостта

да живее възпроизводството на цветята
от които зависим, поради пчелата

заченати от захар и солена вода
винаги в очакване на малкото
потребно ни за вярваната цялост
блъскани напред в тунела
към целта
към тичинката, в сгъвката на коляното

иначе казано, да, вярно е
имаш красиви стави от светлина
но и ти няма да бъдеш мой приятел

Петя Х.
9.05
“XXII“

НЯКОЙ, КОЙТО ЧЕТЕ ВЕСТНИК

22

Дървета в отсрещната горичка: един-два клена, няколко дъба, габър, няколко лешникови. И най-много ясени. Ясени! Fraxinus. Световното дърво, според Еда (нордическата митология), наречено Yggdrasill. Игдрасил е огромен ясен, който свързва трите свята – горе в короната боговете, средата – светът на хората, а корените са в подземния свят на смъртта. В горичката пред дома ми най-късно се раззеленяват ясените. Чакат всичко да е готово, сякаш най-дълго могат да носят на зимата, не бързат с фотосинтезата. Изобщо не напират да се отличават с нетърпение. Най-високи са. Разлистват се нервно, остро, сдържано, с напрежение. Гривяци кълват пъпките им. Листата на ясена образуват малки снопове, като метлички, или като разперени пръсти на ръка. И понякога изглежда така, сякаш някоя ръка метличина маха отсреща, а уж няма вятър 🌿 ето такава. Най-близкото дърво, което е прескочило от гората и расте в градината, е ясен. Изглежда така, сякаш гората е тръгнала с много бавен ход, по метър на 20 години, да навлиза в света ни. Ясенът в градината не прилича на градинско дърво. Стои като някой, който чете вестник, обаче обърнат с главата надолу.

Петя Х.
8.05.2020

ЗЛАТОТЪРСАЧЕСКО

22

как просто ръми
като истина
ти не помниш, помни
но не искаш
аз не помня, помни
но не искам

то отмива пръстта от
скъпоценните бучки
дрънка тъничко
в ситото фино и
се избистря

каквото научихме
каквото остана
каквото бе тайна
каквото бе яма

колко смешно, наистина!

земята – бъбрива родина
златни зъби изплюва
в плодната ни градина

и по мътните бързеи
се било заговорило


как свободни от всичко
което ни свързвало
приласкани от нищото
пак се привързваме

Петя Х.
7.05.
“XXII“

CALEDONIA

22

На закуска екранът в ъгъла предава
на живо от гнездото на двойка морски орли
величествен любовен акт с трептящи във въздуха криле
после мъжкият отлита за риба и се бави
а женската се взира в близките планини
с гръб към камерата
некинематографично дълго, но красиво
като в истинския живот с часове не се случва нищо
за което си струва да се пише:
едно гнездо, птица, въздух
и очакване на риба

поширано яйце, черен пудинг, хагис, боб
кафе във френска преса
може би портокали

през Каледонския канал яхтите вече преминават

извън кадър – съдбовните решения
а още по-нататък, в сърцето, ако го има – съмнението

Петя Х.
7.05.22
“XXII“

РУБИН

22

Не идва в очаквания вид
не навреме

ще го познаеш ли
ще го приемеш ли
ще го признаеш ли

на колко грешни хода имаш право
колко са правилните отговори
как да зададеш въпроса

питай, падай, нямай
пак

живинка си, не го можеш
винаги си на празно
пред страданието предпочиташ радостта
просто един домат

и добре, че е така
този живот някой трябва да го носи

Петя Х.
4.05.
“ХХII“

БУМТИ ОГЪН

22

Изпуснала си го
в пряспа на върха
а дори не си се качвала толкова високо

не познаваш нито формата
нито тежестта
не знаеш за какво служи
не и целта

есинствено загубата гори вътре
бумти огън
но не стопява
далечния сняг

Петя Х.
3.05
“ХХII“

Vogue Scandinavia V

22

Какво причинява на кожата ви замърсената околна среда

от провала и най-после окончателната невъзможност струи радост
радост, защото нищо няма да върне пак росния въздух

„красотата отминава, добродетелта остава“
пишеше в книгата за гости в хотелското крило на манастира
от горните арки прозорци лъчите падаха само върху високото на стените
до позлатената костица от малкия пръст на светията
в една тъмна ниша
благородна бяла мишка се миеше
за опровержение
на отминаването и на трайността
на красотата и на добродетелта

какво причинява на кожата ви замърсената околна среда

Петя Х.
19.04
“XXII“

Vogue Scandinavia IV

22

15 най-добри рокли за гости на сватба

сезонът на прекосяващи шосето жаби е в края си
незабравки уверено приканват към забрава
пътуваме към свaтбата на слънцето с мечката, понеже вали
ще се състои във влажен дол
горските обитатели са избърсали от кал и чувства камъните
и пушат върху лилиума бели лули, ах, памук
питки и мед в изобилието на вярата в щастливата развръзка
на живота от козина и лъчи
в ръкава е скрита табакера със седефена вътрешност
и в табакерата цялото се повтаря
кат по кат от първия стих

изведнъж наскачаха последни жаби по асфалта
добре, че не носехме 15 рокли в багажа

Петя Х.
19.04.
“XXII“

Vogue Scandinavia III

22

Черни кожени боти за всякакви поводи

Обущарят се погрижи за подметките
прецизно зачерни ръбовете
смени и износените стелки
малко неща напомнят така отчетливо за загубата
както чифт износени обувки

далечен тропот в акустични подлези
полукръгове с върховете в пясъчна алея по време на разговор
свидетели на размяна
от ръка в ръка
от устни
настъпателни, подпиращи тежки врати
преди края
лявата е държала чаша с шампанско
дясната е хвърляна срещу дракон

по линия на тъгата питам обущаря
дали може да поправи скъсано друго от кожа

Петя Х.
18.04
“XXII“

Vogue Scandinavia II

22

10 задължителни кафяви якета за новия сезон
тръгнал да катери заснежената планина
когато се уморил, легнал в пряспа край едни селскостопански постройки
с разперени ръце, очи към синия кристал на небето
където високи черни ангели въртеливо прииждали като букви
все по-прозрачно дишането, все по-тежко тялото, все по-леки желанията, много за четене
всичко се топи в новата вечна жега
пряспата се оказала лепкав говежди тор
омазан се замъкнал до колибата
и дълго търкал старото си яке под чешмата
каналът се задръстил
в мивката земна вода и слама като промит дом се заизкачвали до ръба
до ръба
казал
да прелее
казал
черни ангели спускат
10 задължителни кафяви якета за новия сезон

Петя Х.
17.04.
“XXII“

VOGUE SCANDINAVIA 1

22

10 задължителни шапки срещу внезапен дъжд

онази горска гъба от детството
под която се намираше винаги място
за поредния окъснял бръмбар без бомбе
заставаха все по-близо, но кръгът растеше
и на някои им се откъснаха крайниците от тялото
в опит да държат целостта на принудителните приятелства
под психаделичния чадър

аз, напротив, стоях винаги в скандинавския дъжд с гола глава
по-ниска от ягодите, постoянна сама скала
със себичен език за трошене на чакъл
хладна и готова да пореже
верен приятел на мъховете и оптическите илюзии

след дъжда се спускаха в лодки от орехови черупки
по пълноводнитe потоци и през бързеите, платната от прясна шума
пееха, някой свиреше на флейта от сламка
шумоляха с рогца, пиеха от издутите капки

и аз бях там
всичко научих изцяло и упорито
от любопитство
през естетиката на отчуждеността
на разстояние
10 задължителни шапки

Петя Х.
15.04
“XXII“

РОЗА ПО РИЛКЕ

22

лекотата, с която взаимно се раняваме
е роза
извън всичко

радостта, която взаимно ни ранява
е роза
ничия, по-скоро моя

росен въздухът над града
в черупките – тихи езера
ние, залутани в свободата

Петя Х.
14.04
“XXII“

НЕЖНИ КРИВИ

22

Докато наблюдавам цветчетата от прецъфтелите череши
полепнали по стъклата, изранени петънца, още влажни с живот
най-после само безполезни, смущение
на целостта и формата, кръгла шега
под езика на времето и книга

си повтарям като заклинание:
красива гледка, но аз не съм поет
аз съм ръка, която плъзга витрина

какво значение има

поредната пролет
върху подвижни повърхности
които удължават точките в криви

Петя Х.

КРОТКА РАНА

22

Параклис с черни паяжини
и мраморният бюст на някой
заслужил паметта ни
усмивката по вечната уста
бръшлян с отровните листа
трептящи доверчиви длани

на рамото като покана
е кацнала саждива врана
и щом устата проговори
из мраморните си окови
порталът глух ще се отвори

животът ще се преповтори
под формата на кротка рана
като разкъсване, като лъжа
като строшен гръбнак
и вярата, че ще зарасне пак

Петя Х.

Краят на поезията

22

Там, където свършва поезията, започва животът. 
Не е място, не е време, не е труд. 
То единствено, само, сърце с програма, 
ум с кислород. Цяло. И ход.

Фрактална фигура, например броколи.

Петя Х.
2.04.22
“Извор никъде“

TОЧНО

22

5 см. в пръстта
10 см. едно от друго
се полагат семената
на лютичето, премерено
е всичко в природата, но
винаги остават няколко 
безцелни сантиметра
отпуснати със смях и хаос
за личен смисъл, би казал някой
за изкуство, за чучулига

така лютичето познава
ръката, която го издига
така ръката оправдава
неточността на цветята

Петя Х. 
31.03
“XXII“

РОЗА

22

Розата на вечерното заспиване
е синият аромат на чисти студени завивки
борове, смола, суров дезифекциращ лъх
нощната сплетена на хлабава плитка коса
двете възглавници под прав ъгъл
по-ниската за бебешка прегръдка

и ти ли цениш съня като музика и сирене
с мухъл, като дракон

бързо трънче в малкия ляв пръст
безкрайните коридори на съня и мечтата да вървиш, да вървиш
благост твоя, сам в своя център
господар на битието си, бивол в окото си, око в око

дългото кино, изкачването на конусовиден хълм към храм
с плъзгащи се врати, където
в залата мъдрецът те очаква
както всяка вечер от векове
навън расте бамбукът на нощта
и чер молец се снася в хиляди яйца
без да разменяте поглед
с мъдреца потегляте от стая в стая
разговаряйки за същности:
за череша, за кристал,
за безпределния ти свят в ума

докъде проникнах в пустотата

аз мога ли, го питаш
и мъдрецът
винаги през смях отвръща
и това го можеш
и това, розо

Петя Х.
30.03.
“XXII“

ДОМ ЗА ВСИЧКИ

22

И защо тази грубост към човека
в омазания с боя и вар син гащирозон
който се опитваше с двете международни думи карта и кафе
да поръча и да плати
объркан, отговяращ на всеки въпрос с да и да
показващ празно портмоне
извинявайки се с отворена длан

какво има за питане, какво друго значи
кафе, кафе, кафе, кафе
кафе за човека с банковата карта

защо тези резки движения
защо това езиково неразбиране
прикрило нежеланието на келнерката
да се занимава с тези износени ръце

той просто строи родината ти
ако родина изобщо има

строи дом за всички
за лютичета и за пчели

Петя Х.
30.03.
“ХХII“

ВСИЧКИ МЕ ЗНАЯТ

22

100-годишният купува книга
за рождения ден на внучето
купува книга и за рождения ден
на правнучето, купува книга
и за себе си, казва: то аз
дали ще я прочета
толкова рождени дни се събраха
всеки се ражда у нас през март

ще я прочета
на излизане

му държа врата на книжарницата
отворена като книга
гласът му е остарял в глас на жена
носът му лисичи и с боровинка

отвън хора с пастелни блузи
се снимат под белоцветните череши
в които пчелите божествено четат
нектар и хорор

на излизане ме поглежда и казва:
всички ме знаят,
венчал съм дори книжарката

Петя Х.
28.03
“ХХII“

ВЕЧНИ НАСЕКОМИ

22

Времената са отменени
изобилни насекоми
се блъскат в стъклата
повторението поражда
ембрион време
и го отменя

ние стоим в центъра
на липсата, на безнадеждата
на отсъствието на колела
които да търкулнат път

какво слънце
каква жажда

Петя Х.
26.03
“XXII“

Черупки

22

Птиците и хората си приличат
по
кости, крайници, нокти, яйце
пият вода, пеят, водят битки
при пълнолуние летят по-високо

моя малка тъжна обида
приличаш на изхвърлена мида
неуместна, в житна нива, върху метал

голямото достойнство на птиците е
че измежду тях няма тарикати и трикраки столчета
честен удар с клюн
свобода и контрол
независимо движение

вечер зов
сутрин перла
на обяд празно

Петя Х.
24.03
“XXII

Равнина и хобот

22

Навън се състои
от гънки и тайни коридори
за дом на земните пчели
и техните стада
стрели от светлина към щита на смеха

навън е надиплено платно
просторно повече от зримия простор
окото носи знание за тъмнина
в която съхранява целостта

навън прашец, навън мотор
из моята леха насочвам жадния хобот
към лупата от гъст сироп

навън е трудността
крила ли нося, нося ли товар
по фигурите на пръстта, в балоните вода
високо с воля, бързозвън

защото ето я целта
за равнина и за хобот
целта е равна на живот

Петя Х.
22.03.
“ХХII“

ИЗВОР НИКЪДЕ

22

Всичките ни
чувства
със странните имена и нюанси
с индивидуалните им пискюли и прояви
издайното до дъното окотрепване на ръка, напрежение в лицев мускул
руменина, пребледняване, крясък
безизразно лице, скрило каквото и да било
широтата на някаква мечта в тясното на тялото
задънените изходи на ревност и завист
синьото, поезията, жълтото, яростта
мълчанието и прекаленото говорене
те, емоционалните гроздове, другите
по скалата от кич до възвишено
не ни принадлежат

не ни принадлеждат
преминават като прошит конец
през времето от първия човек до последния
свидетелстват, че тялото откликва
че провожда

къде съм аз, моля, в копнежа си
който ме надмогва и побира гласове и късчета чужди дрехи
гледам огъня с инстинкта на човек преди хората и не се разбирам
страхът ми е нощна пеперуда и не се подчинява на ума
казвам „аз“ и побирам пръстта и рудата
казвам „ти“ и побирам пръстта и рудата

единствено празнотата ни принадлежи

обичам е празнотата
в която ясните думи звънтят и
струят като вода
някъде далеч и нататък

извор никъде

Петя Х.
19.03
“ХХII“

Endspiel

22

Като гръм от ясно небе
защо точно на него
защо точно сега
защо точно на мен
защо не след две години
нищо нямало вече смисъл

всичко се срутило, битови подробности
картините още не са окачени на стените
какво ще кажат съседите

слушам траурния плач и противореча
всяко време е време и за смърт
всяка причина е причина и за смърт
всяка картина може да се окачи
смисълът не произлиза нито с тялото, нито с неговия разпад
животът, да, жестоко е, се интересува единствено от живеене
глад, умора, болка, поезия

други ще кажат друго
други умеят по-добре разчепкването на чувства

мрежите против насекоми раздробяват гледката на подредени зърна свят
колко величествено, колко красиво е

състрадатателно, с достойнство
логически издържано, етично

Петя Х.
16.03.
“XXII“

Charité

22

Психоложката ме повежда по дългия коридор
и когато спираме пред вратата със странна дръжка,
напомняща на лост в корабна каюта,
тя пита:

влизали ли сте друг път в интензивно отделение
на прага на ада
в небето без самолет
под земята през Стикс
под гардероба на тясно

лицето ми в маска, очите ми кръгли

и тя допълва:
вътре е тихо и светло
застанете първо далеч от леглото
и погледайте тялото като тяло, което спи
доближете се, когато поискате

и тялото беше розово
чисто
и спеше със сън извън съня
не ми беше нужна дори смелост, а си носех в излишък
гърдите се повдигха под пепитената пижама
сякаш се изпълваха с боров щастлив въздух
тръби, екрани, шнурове, торби с течности

красиво и доволно тяло
в несъвместимо с живота съгласие

и изглеждаше тялото вечно
беше топло и меко, ново в края си,
и когато му казах „Щастлив ти път, Ханс“,
тялото преглътна

Петя Х.
15.03
„ХХII“

БЕЗПРИЧИННИЯТ СМЯХ НА РИБАТА

22

Онзи ден търсели да си купят къща
планове за деца, кичест рододендрон на показ
с корените направо в общата им земя
а днес се разделили

и какво от това
нима е странно

първо приятелите ми се женеха
после се развеждаха
сега умират

раждат се отново в чужди деца
по волята на шеговитата природа
или като стръкове лавандула, като пеперуди

какво за любовта? нищо
абсолютно нищо от това

там, където се създава дом
или се вдига сватба
където единиците се сливат в общо
там любовта е сияйната опаковка
на целесъобразността

но любовта е въпреки всичко

неплодородна скала
непотребна черупка
недоимък, глад, скука
скъсано, счупено, късно
безпричинният смях на рибата
светлинката в кристала на абсурда

ако имаме смелостта
онова, което остава
когато люспа по люспа
отпадне всичко друго

Петя Х.
14.03
“XXII“

КРЪВОСПИРАНЕ В КОСМОСА

22

10 минути преди полунощ запя славеят
в тиса под прозореца
рано е, въртя яйце в ръка
удивена от координацията на пръстите
усета за прецизен натиск
ръката е езикът на ума
тактилна радост
петнисто яйце, със смешни грешки в отлагането на калций
затова – острови
многобройни, с назъбена брегова линия
атоли с плиткокоренна растителност
коралови рифове, нападнати от лакомия трънен венец

гледан отгоре и извън времето
колко е красив, как е вечен
светът, когато го обичаме
как е снесен само за себе си
после дарен, изоставен, населен
от цветни маймунки и тигри и броненосни въшки
потоци, бързеи и хайвер
газ за дишане
горе и вътре
колко простор и път върху яйце

как обръщаме знака на разрушението
как ще лепим големите рани с лепенки от желатин и клетки кожа
с точните размери на разкъсаната тъкан
технология от 3D принтер, който безпроблемно копира бреговете на раната
и кръвоспира дори в космоса

как е опасно и все пак крайно
доверието
да въртиш яйце в ръка
да държиш всичко и да издържиш
защото можеш
можеш, просто

колко безобразно много пролет още
10 минути и после, и после
овална и цяла, със зъби и горещи възглавнички на ушите

и славеят в тиса, независимо

Петя Х.
14.03
“XXII“

ФРУКТОЗА

22

Един силно общителен човек
понеже не познавам никого
и обратното

кръговете ми от хора, близки хора, хора
са ситни сапунени мехури
продухани през тръбичка

преобразуване на копнежа
за близост във въглехидрати

един силно общителен човек
е дърво с пресни прорези в кората
да сълзи сладко за радост на муха и пеперуда

кленов сироп, брезов сок, смола, каучук

потребен, понеже винаги надежден
мълчалив – кое дърво говори?
бъбрив във вътрешните си годишни кръгове
загледан с отворени хлорофилни длани към светлината
сам до същината
монозахарид

Петя Х.

РЕЧЕН ТРАНСПОРТ

22

Високо върху скелет на дърво
из влажните поляни на Рейн
жерав, виж, роши пера

нататък, отвъд реката
тромавите комини на химически завод
бърват кръгли бели овце

а зад тях надолу, надолу по водата
далеч от всеки поглед
е потеглил кораб

с товара
към целта
пясък, ламарини, киселина
ръжда и друго скрито

безцелно име
като жерав и комин

Петя Х.
11.03
“XXII“

ПЛЮС НА СВЕТЛИНАТА

22

Запалени, стройните платформи с лампи
над игрището са плюс на светлината
илюзорно удължават деня, задържат
притока на вечерта зад дигата на
някаква мечта, играта продължава
и сякаш има още да се вземе, добавено е време
преди вечерната молитва на коса да поеме
към билото и по-високо, по-високо
секундите изливат ослепителни зърна
от разточителната щедрост на лъча
в ненаситно черните гърла, секундите
които обръщат хода на играта
възможности да тичаш до чертата, да вкараш
решаващ гол, да погледнеш друг
в очите, да помълчите

или нищо от това
минус светлина

Петя Х.
9.03
“XXII“

ТЪРСЕНЕ В ЯСЕНА

22

Един кълвач усърдно оцелява в ясена
цял ден повтаря ударите по кората
зелен корем, проблясва сабя
понякога успява, по-често не
по-често не
по-често не

тогава
кое държи равновесието на нещата
животът смъртта в засада
смъртта живота за наслада
яйцето заради континуитета
тишината преди за първи път глада
радостта от някаква прашинка вяра
защо мечтая

ако изобщо има равновесие
ако няма

създавам го поне
из ясена с митологична яснота
с ударите на сърце, по-често не
по-често не
по-често не

Петя Х.
7.03.
“XXII“

Пъстърва

22

Ледена вода тече върху ръцете ми
извиква внeзапно усещане за близост
реално като времето в часовника
сякаш си зад гърба ми и те познавам
ледена вода тече върху ръцете ми
извръщам се и ти се усмихвам
тъкмо да кажа: „красива неделя, нали 
пъстърви скачат в реката“, но тогава
се излива потокът на световната катастрофа 
ледена вода тече върху ръцете ми
война, война, война, война, война
и дори не е нужно да се уверявам 
въздухът зад мен не носи 
очертанията на човек, въздухът грозно гори 
дори нямам право на тъга
нали имам ледена вода

Петя Х. 
6.03.
“XXII“

ВЪРВЕЙКИ (несполучливо заглавие)

22

Силни думи се хвърлиха
превъзходни, удобни бонбони
една ме удари, аз не удрям

нищо
пак ще стана
винаги до мен върви отсъствието
и ми подава спасителна ръка
на която не мога да разчитам

затова не разчитам знаци и охлюви
аз пиша
сама

Петя Х.
5.03
“XXII“

МЕТАЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ

22

Усеих се като карфица
лесна за губене
опасна до смърт
но в повечето случаи
бляскава чертица метал
без особено значение

щеше ми се да предложа
изненадващ край
или началото на вълнуващо
антивоенно стихотворение
в колективния грохот на дните днес, но


просто да ти кажа лека нощ

Петя Х.
4.03.
“XXII“