Rhein jetzt

Реклами

Поведението на гарваните в градината

Никога не съм чувала гарван да грачи грозно или зловещо, а съм го слушала често. Днес бях изненадана, когато един екземпляр върху висок кон на бора по здрач лаеше като малко куче. И разлая в отговор всички дворове. Какви ли планове си е кроил? Какво ли цели?

Око

Един истински добър дневник не трябвало да казва нищо за притежетеля му. Поне не и директно. Хубаво би било да се пише за флора и фауна, за храна, пътища, гледки – значи точно обратното на всичкото онова, което специалистите по дневник биха ни посъветвали да не пишем. Специалистите по дневник са водени от стремителна практична мисъл. Да положиш смисъл, да драснеш черта по скáлата на растежа на дни и постижения. Да положиш личното в контекста на общностното – да поставшиш себе си сред пожара на Парижката Света Богородица. Не да описваш писъците на заклещена между таванските греди животинка и очакването на едно бързо око, надзъртащо през дучицата, от която се спуска абажурът на лампата. Окото би имало нечовешката форма на продълговата зеница. Немигащо око. Като за дневник.

Избрах бързо и после дълго размишлявах върху избора си

Наскоро ме спряха на улицата за анкета с въпроса, ако правя парти, какви хора ща поканя. Имах право на три отговора – всеки от тях съответстваше на едно от три топчета, от които да поставя по едно в три от десетина подготвени урни. Урните бяха надписани: приятели, семейство, съседи, непознати, болни, глупави и какви ли още не. И прозрачни, така че да се вижда какво са избирали запитаните преди мен.
Избрах по този ред: приятели, семейство и непознати. И после през целия ден исках да се върна обратно и да сменя последния от изборите си – исках вместо непознати да избера болни. Все пак болен приятел или познат не може да е причина да не го поканя. Пък и колко от хората, които са поканени, са скрито болни или без знание за мъчещата ги болест. И изобщо, множествата не бяха чисто дефинирани… имаше уловка. Но най-неприятното е, че човек се поддава да изкушението и лесно избира, когато всъщност би трябвало да избира трудно.
Урните с приятели, семейство и съседи бяха най-пълни.

Японщините на Семов

„За Япония като за Япония“ на Марко Семов всъщност е преди всичко портрет на българина от 80-те на миналия век. Не ме напускаше усещането, че е писано от перспективата на Бай Ганьо, чисто и точно от нея. А Бай Ганьо не е добър писател. Дори и авторът се е усещал, че натам е клоняла работата, и на няколко места e опитал да сложи яснота, като заявява, че героят не е Бай Ганьо 😄 да не вземем основателно да си помислим, че е. Всъщност, цялата работа е „аз ви заявявам селяндурското си удивление от технически напредналия капиталистически свят, ама за да не вземете да си помислите, че е така, се презастраховам с плакативни изявления“…

Пътеписът е забранен и иззет след издаването му. Което му доставя култов статус. Забранен е по идеологически причини, предполагам. (Дали това не е било използвано от забранилите го като по-силния и надежден инструмент да се спре един откровено слаб текст?) Колкото авторът да се опитва да замаже изумлението си от японското икономическо превъзходство с подмятания от сорта „Японското метро е хубаво, ама московското е още по-хубаво“, не му се получава, неискрено е, чуват се фалцети. Тъй като и есеистичните умения на автора са посредствени, няма как стилът и езикът да изфабрукуват една фина илюзия, да създадат дълбоки пластове, да играят с неизречености както прави голямата литература под цензура. Марко Семов създава един сензационалистки текст, структуриран елементарно, мисловно плосък, един лесно смилаем соц джънк. Расистките и сексистките изцепки от днешна гледна точка са повече от шокиращи. Груби неточности (например бонсай е наречен икебана, джудо шампионът май всъщност е сумо и още много други), непознаване на японската култура и отказ от нейното познаване, невъзможност за комуникация, поради невладеене на чужд език.

Политическата забрана на пътеписа отнема тежестта от оценката на естетическите качества на текста.

Филми за пътеписи

Забележителна поредица по Arte за литературните места, филми за пътеписите на световни писатели като Хайнрих Бьол, Марк Твен, Андерсен и др. Пътеписите на Андерсен от Ориента силно ме впечатлиха. В края разказаха и една приказка за неосъществимото любовно очакване… как ли се казва тя – трябва да я потърся, сломи ме. Трябва да почета повече Андерсен. Голяма красота!

При това се оказа, че днес е рождения ден на Андерсeн.

// Миялната машина повтаря „Aндерсен е какаду“ (3.04)

Краят на града

Обичам, когато слизам на нашата спирка, да ме лъхне дъхът на цъфнали дръвчета, на влажна земя и ранни цветя. Тук, в края на града, е винаги по-хладно. Полето. Секвоята. Старите мотриси на убана. Когато преди почти двадесет години се преместихме тук, те вече бяха достолепни и по вкуса на отминали десетилетия. Още тогава се усетих курортно, мястото предузвикваше у мен детски спомен: как сме стигнали с трамвая до подножието на Витоша, ей сега ще си извадим сандвичите. Всичко е жълто и тупти.

Зен

Във Флингeрн не бях стъпвала от десетилетие. Джентрификацията е завършена, нов живот и блясък на квартала (хайде да не започваме спор зло или добро се е случило, все пак тези процеси спасяват цели петна в града от разруха и обезличаване) – централната улица вече е изпъстрена с магазини за странни неща като мармалади от босилек, извлек от мащерка, есенция от драконова сълза, златна лъжичка за бъркане в бурканче с желе от махагонова слива; магазини за пъстри дрехи, извън времето и модата – рокли, поли, феерични конусовидни  текстилни конструкции, бижута от ръчно ковано сребро или злато, пръстени с едри скъпоценни камъни; ресторанти за фюжън кухня. От осветените прозорци надничат високи кремави тавани с полилеи на безкрайно дълги халки. Картини, повечето семейни портрети, които се преструват, че не се взират в движението вън, долу и сега. Преструват се на взрени в себе се, обратно във времето и херметически затворени зад стъклата на прозорците. И влизаме в „Зен“, виетнамски ресторант. С лъскави, полирани в черно плотове, спортно елегантен амбиент, лава лампи, сякаш уморени, с вяла лава, скупчена под капака, саксии с буен бамбук, осветление в лилаво все едно си обграден от светещи патладжани. И в краката за спъване –с размерите на леген – една сакрална каменна градинка с Буда колкото напръстник. Или няколко Буда, по едно за всеки пръст на едната ръка? Храната е силно повлияна от онази умереност на вкусовете, която някои приписват на централно и северно европейската кухня – не знаех, че виетнамците според „Зен“ готвят с толкова много броколи. Заведението се изпълва с най-млада публика. Момичета, понесли в свивките на лактите скъпи чанти, втора употреба, с намачката кожа. И тези дълги лъскави коси, наследени от детството, които се отмятат с вълнист жест и се рапиляват по гърба. Онези изкуствени големи перли по ушите. Някой пристига със скейтборд под ръка. Прегледах в телефона новините от обсъждането на Берекзит между две пролетни рулца. Новините за гласуваната отмяна на местенето на стрелките на часовника с един час напред, после назад. Мен ако питат, аз съм за лятно часово време през цяла година. Вечерите са безкрайно дълги. Зимата е хванала града в хватка, бухнали якета минават по улицата пред витрините, кученца с пухени наметала, плахо цъфнали храсти. И изведнъж ме наляга горска тъга. Като отметнато топло одеяло студувам, но не в „Зен“, а вътре в ядрото на себе си, прехвърлям списъка с контакти в телефона, нямам причина да стрелям сигнални ракети за помощ, нямам и сили да спасяват ближния, аз просто ям и знам, че и това ще мине, ще се разлистя, животът освен белези не оставя особено много избори на едно дърво в началото на пролетта. Мисля си как ще напиша разказ, който размишлява над себе си, размишлява какво е разказ, как се пише… един разказ, който обсъжда формата и съдържанието, и се противи на композиционните правила. И няма да издавам, че съм решила да го пиша. Ще го мълча в публично споделеното. Във воайорското око ще мълча, ще сведа цялото до светкавица в зеницата, толкова бърза, че зрението не я регистрира. Както и тук – разказването съдържа светкавица от друго: сигурни сме, че под масата се намират долните части на седящите тела, макар и да не ги виждаме, повечето от седящите вероятно наистина разполагат с долни части. Дали да има диалог? В никакъв случай – кой с кого да говори? Диалогът прикрива безпомощността на мисълта не на говорещия, а на слушащия. Макар и да не съм сама на масата, между нас цари уважителна тишина, само обилният кориандър крещи от ръба на чинията монолога на дългите си стебла. Хлорофил, реч. Учени били установили, че дали обичаме кориандър или не, това е генетично обусловено. За някои хора той има вкус на сапунка. И в никакъв случай разказът няма да разказва историйка; вън, долу и сега.