23 часá e. След 40 минути ще се изсипе пороен дъжд. Слушам как вятърът, предизвестяващ, шуми в листата на най-тежките корони на юни, гризе мрак. Лежа в горещината на таванската стая, ококорена, отлагаща съня до след бурята. Лятна нощ и никакъв страх под стряхата. И в това устойчиво спокойствие на духа трепти съмнението, верен спътник на всяка сигурност. 23 часа и 8 минути. От Ардените се носят на североизток тежки облаци, с тъмносини центрове върху анимираната карта в апликацията с прогнозата за времето. И онзи прилеп в градината, срещу вятъра, биосонар, 23 и 14… В една изключително малка ключалка пасва ключът на съня, тънък като игла, остър като светкавица. Той решава за всичко от тази страна, и за всичко от другата. Решението му е дъговидно движение, 23 и 34.

Лятна нощ. Въздухът носи джаз и свистене на дюзи от градинските напоителни системи.

//Лимне 3

Какъв хубав ден – тласък на Европа към либерално, зелен. Volt Germany също!

Рядко ми се е случвало да се чувствам след избори победител при всички положения и в толкова много аспекти от политическата ми настройка.

И в какъв човечен град живея! Благодарна съм 🙏🏻

Сега остава само поезията да победи 😄

Биографична скица в памет на Лес Мърей

Почина австралийският поет Лес Мърей, обявен приживе в родината си за „живо национално съкровище“ (по образец на японската традиция), а в литературния свят дълги години смятан за възможен кандидат за Нобеловата награда.

Лес Мърей си е отишъл осемдесетгодишен в последния понеделник на месеца, на 29-ти април, в старчески дом в Тари, Нов Южен Уелс. В същото градче е ходил на училище.

Роден е на 17 октомври 1938 г. в Набиак, син на дървосекач, предците му идват от Шотландия. Лес Мърей израства като единствено дете на родителите си, живее във ферма в Буниах. На училище тръгва деветгодишен. Когато е само 12 години, майка му умира след спонтанен аборт. През 1957 г. започва да изучава чужди езици в Сидни. По-късно превежда

Поезия от западноевропейски езици.

Завършва следването си едва през 1969 г. Преди това, от 1963 до 1967 г., работи като преводач на научна и техническа литература в университета в Канбера и в същото време публикува първите си стихотворения. От 1973 до 1980 г. издава списанието “Poetry Australia” в Сидни, от 1976 г. до 1991 е редактор на поетически текстове в издателство “Angus & Robertson”. От 1987 г. е редактор на списание “Quadrant”, там поддържа много остър и критичен тон. По това време се утвърждава като един от най-уважаваните поети на Австралия, критиците го поставят на едно стъпало с Дерек Уолкот, Йосиф Бродски и Шиймъс Хийни. Творчеството му включва повече от тридесет книги с поезия, антологии и няколко тома с есеистични текстове.

В края на 80-те години успява да купи от новите собственици старата ферма на родителите си и заживява със семейството си отново в родния дом. Лес Мърей, фермер по дух и произход, пише най-вече за селския бит, за живота с бог и природата на Австралия; в поезията му присъства една неподправена религиозност. Със съпругата си Валери Джина Морели, за която е женен от 1962 г., имат две дъщери и трима сина. Малко след като купува старата ферма, Лес Мърей изпада в тежка депресия, която трае цяло десетилетие. От нея се избавя чудотворно след като изпада в кома и се събужда без следа от каквото и да било психическо страдание.

Докато в родината си Лес Мърей получава награди и признание още с първите си стихосбирки, той дълго време остава непознат за световната публика. В немскоезичния свят добива популярност през 1995 г., след като му е присъдена наградата „Петрарка“. Година по-късно получава и наградата „Т. С. Елиът“ за творбата си „Subhuman Redneck Poems“, която е публикувана само в англоезичните страни.

Наричат го лирическия еквивалент на Джеймс Джойс.

Преди 20 години световно признание и широка популярност си спечелва с романовия епос в стихотворна форма „Фреди Нептун“.

Пет стихотворения на Лес Мърей се намират на български в бр. 20, 31.05–6.06.2017 на „Литературен вестник“.

В телевизионно интервю от 2014 г. за „Байришер Рундфунк“ Лес Мърей, който по това време е в Европа, за да представя свои стихотворения, на въпроса, какво вижда от прозореца у дома си, отвръща: „Дървета. И крави. Селски пейзаж.“ И после говори за сушата, тежкото слънце на Австралия, земята по това време на годината. Друга централна тема в поезията му е депресията – „неканен гост“, като я нарича. За да пишеш са нея, както и за селския бит, и за каквото и да било друго… за да пишеш изобщо поезия изкусно и мощно, не е достатъчен само личният опит. Поезията е занаят, който се учи стъпка по стъпка, казва Лес Мърей, цитирайки свободно Джефри Чосър. И допълва, че истинските висоти в поезията човек достига след като навърши 50 години. Всяко стихотворения е буден сън. То се получава от срещата на сън и мисъл, казва Лес Мърей. Стихотворенията си пише на ръка и после на пишеща машина, няма вяра в компютъра и техниката. Компютърът е устройство за шпионаж и тероризъм, заключва простичко и ясно. Запитан за любими поети, спонтанно посочва Хайнрих Хайне и античните поети, например Хезиод. Вярва ли в Бог?

 

„Защо не. Надявам се, че и той вярва в мен.“

И се смее с лекота и покоряваща доброта.

––

Мечтата завинаги да носиш шорти

Да си отидеш у дома и завинаги да носиш шорти
по огромните ливади, в горещия климат тук,
да добавиш пуловер, когато зимата напои тревата,

на палатка по криволичещия речен бряг
завинаги, по шорти, с джобно ножче,
корда за риболов и кибрит,

в подножието на хълмовете, долу се простряла равнината,
да седиш вечер по шорти
на дървената веранда –

Ако кардиналните точки на облеклото
са робата, плетивото, униформата и дрипите,
то къде са шортите в този компас?

Те никога не са били роба
като някои други дрехи, под които си с голи крака:
тогата, шотландската или полинезийската лава-лава поличка,
памучното дхоти на Махатма;

архиепископи и полеви маршали
по време на церемониите си никога не носят шорти.
Самата дума означава
долни гащи в Северна Америка.

Шортите може да са плетиво,
джипаджийско шубрако-дивашко плетиво,
социополитическо раздрано и с метални капси плетиво,
едно солидарно с Третия свят „Тат твам аси“,

също и лекоатлетическите шорти по партита
и нагоре влажните, стиснали тялото неглижета
от Царството на пищната показност,
тази неоспорима аристократичност.

Заради климата шортите са част от униформата
на фермера, втвърдени от сол и костно брашно,
също на матросите и служителите в банкови клонове,
изчистената форма в стил голфър,
най-новата мъжка народна носия.

Пораздърпаните шорти са дрипи,
прастари гащи тип балон или проядени от молците хот-пентс,
които се носят с някогашна риза,
пеша, плаж и пясък, коси
и пестеливо боравене със сигналите.

Дрипите, когато се носят като неглиже,
докато чистиш вкъщи по бански или стоиш цял ден по пижама,
са ваканция, свобода като израз на отсъстваща амбиция.
Дрипите те правят невидим
за света и за теб самия.

Поради ентропията на облеклото,
дрипите позволяват да те завладеят по-напористи култури
и да ти помогнат да не го забележиш.

Да бъдеш или да станеш нещо,
е важен въпрос, поставен от продавача на работни панталонки,
сгънати и подредени на купчини, бежови или сини,
зачетен в каталозите на Yakka и King Gee, свеж и ухаещ на магазин.

Осъществените амбиции, поражението, безразличието,
желанието и похвата на себеотрицанието –
всички те са в обсега на дрипите,
да носиш шорти за сърф или нещо подобно;
това е вид безтегловност.

За разлика от голотата на обществени места, която на Запад
силно зависи от обстоятелствата, разтоварваща като изпит,
непринудена и естествена като корсетите на хусарски полк,

шортите и подобните на тях
представляват ангелската голота,
духовност с джобове!
Двойният възходящ поток, когато някой цопне от клон в езерото.

Идеални да бъдеш обслужен последен
в заведенията из умерения пояс,
те са също така идеални да се завърнеш у дома, в пространството
и времето, да заореш сабинските полета на духа
за реколта или препитание.

Понеже днес всеки, копнял да носи дълги панталони,
общо взето е успял да сбъдне мечтата си,
а и дългите панталони някога са служили за долни гащи,
и то не веднъж, и не по-рядко са излизали в нелегалност,
може би е време да въздигнем културата на шортите,

да смекчим мощта на зловещата спретнатост
чрез изпъкналата капачка на голото коляно,
да разхладим босите си кокалести стъпала във вирче,
шляпайки мухи с книга за слънчевия вятър
или с търпелива гола ръка, седнали под клоните на каджепут,

да крачим вглъбено
между зелени дървета, из затревена гора,
запътени към тихото море
и погледът ни да достига до още от онези чудни острови
и до следващите тропици.

Превод от английски: Петя Хайнрих

Сабинските полета – земи, ниви на сабините, или сабиняните. Сабините са италиански племена, произхождащи от умбите; населявали са Сабинските планини (ит.: Monti Sabini) – планинска верига в Апенините.Изиграли са важна роля във възникването и развитието на Рим, представлявайки един от двата основни етнически елемента, участвали в образуването на римската община. Лес Мърей се позовава на текст от одите на Хораций (книга 2, ода 18), в която се тематизира суетата на богатите. Лирическият герой разкрива, че е беден на скъпи вещи, но богат на таланти и щастлив просто със сабинската си нива.

 

Слънчев вятър – поток от заредени частици, непрестанно струящ от горните слоеве на слънчевата атмосфера и във всички посоки. Когато източникът му е не слънцето, а друга звезда, се нарича звезден вятър.

 

Каджепут – понякога се среща на български и като кайепут, е общото име на тропически вечнозелени растения от рода на чайното дърво (лат.: Melaleuca), близки до миртата и евкалипта. Богати на етерични масла, ароматни.

Никога не съм чувала гарван да грачи грозно или зловещо, а съм го слушала често. Днес бях изненадана, когато един екземпляр върху висок кон на бора по здрач лаеше като малко куче. И разлая в отговор всички дворове. Какви ли планове си е кроил? Какво ли цели?

Един истински добър дневник не трябвало да казва нищо за притежетеля му. Поне не и директно. Хубаво би било да се пише за флора и фауна, за храна, пътища, гледки – значи точно обратното на всичкото онова, което специалистите по дневник биха ни посъветвали да не пишем. Специалистите по дневник са водени от стремителна практична мисъл. Да положиш смисъл, да драснеш черта по скáлата на растежа на дни и постижения. Да положиш личното в контекста на общностното – да поставшиш себе си сред пожара на Парижката Света Богородица. Не да описваш писъците на заклещена между таванските греди животинка и очакването на едно бързо око, надзъртащо през дучицата, от която се спуска абажурът на лампата. Окото би имало нечовешката форма на продълговата зеница. Немигащо око. Като за дневник.

Наскоро ме спряха на улицата за анкета с въпроса, ако правя парти, какви хора ща поканя. Имах право на три отговора – всеки от тях съответстваше на едно от три топчета, от които да поставя по едно в три от десетина подготвени урни. Урните бяха надписани: приятели, семейство, съседи, непознати, болни, глупави и какви ли още не. И прозрачни, така че да се вижда какво са избирали запитаните преди мен.
Избрах по този ред: приятели, семейство и непознати. И после през целия ден исках да се върна обратно и да сменя последния от изборите си – исках вместо непознати да избера болни. Все пак болен приятел или познат не може да е причина да не го поканя. Пък и колко от хората, които са поканени, са скрито болни или без знание за мъчещата ги болест. И изобщо, множествата не бяха чисто дефинирани… имаше уловка. Но най-неприятното е, че човек се поддава да изкушението и лесно избира, когато всъщност би трябвало да избира трудно.
Урните с приятели, семейство и съседи бяха най-пълни.

„За Япония като за Япония“ на Марко Семов всъщност е преди всичко портрет на българина от 80-те на миналия век. Не ме напускаше усещането, че е писано от перспективата на Бай Ганьо, чисто и точно от нея. А Бай Ганьо не е добър писател. Дори и авторът се е усещал, че натам е клоняла работата, и на няколко места e опитал да сложи яснота, като заявява, че героят не е Бай Ганьо 😄 да не вземем основателно да си помислим, че е. Всъщност, цялата работа е „аз ви заявявам селяндурското си удивление от технически напредналия капиталистически свят, ама за да не вземете да си помислите, че е така, се презастраховам с плакативни изявления“…

Пътеписът е забранен и иззет след издаването му. Което му доставя култов статус. Забранен е по идеологически причини, предполагам. (Дали това не е било използвано от забранилите го като по-силния и надежден инструмент да се спре един откровено слаб текст?) Колкото авторът да се опитва да замаже изумлението си от японското икономическо превъзходство с подмятания от сорта „Японското метро е хубаво, ама московското е още по-хубаво“, не му се получава, неискрено е, чуват се фалцети. Тъй като и есеистичните умения на автора са посредствени, няма как стилът и езикът да изфабрукуват една фина илюзия, да създадат дълбоки пластове, да играят с неизречености както прави голямата литература под цензура. Марко Семов създава един сензационалистки текст, структуриран елементарно, мисловно плосък, един лесно смилаем соц джънк. Расистките и сексистките изцепки от днешна гледна точка са повече от шокиращи. Груби неточности (например бонсай е наречен икебана, джудо шампионът май всъщност е сумо и още много други), непознаване на японската култура и отказ от нейното познаване, невъзможност за комуникация, поради невладеене на чужд език.

Политическата забрана на пътеписа отнема тежестта от оценката на естетическите качества на текста.