Преведох ви едно любимо стихотворение от Ханс Магнус Енценсбергер, което казва най-малкото две неща. Едното е великата заявка, че няма изкуство без удоволствие. И като следствие от заявеното, извеждаме критерий, който автоматически заличава претенциите на повечето стихотворения наоколо из фб да бъдат поезия.
Тайната вечеря, Венециански майстор, 16 век
I
Когато завърших своята „Тайна вечеря“,
пет и половина на близо тринайсет метра,
къртовски труд, но пък доста добре платен,
започнаха обичайните въпроси:
Какво означават тези чужденци
с алебардите им? Облечени са
като еретици или като германци.
Уместно ли ви се стори
да сложите в ръката на Свети Лука
клечка за зъби?
Кой ви подтикна да разположите
маври, пияници и шутове
на трапезата до нашия Спасител?
Какво е това джудже с папагала,
какво търси тук това душещо куче
и защо на мамелюка му тече кръв от носа?
Господа, отвърнах, всичко това
си го измислих за лично удоволствие.
Но Седемте съдника на Светата инквизиции
шумоляха с червените си тоги
и мърмореха: Неубедително е.
II
О, и по-добри картини съм рисувал;
но онова небе показва цветове,
каквито няма да откриете по никое небе,
което аз не съм рисувал;
и ми харесват тези готвачи тук,
с огромните им касапски ножове,
тези хора с диадемите, с пера от чапли,
наръбените краища на шапките, опасани от кожи,
и накичените с бисери тюрбани;
а също и онези, забулените,
накатерени по най-отдалечените покривни тераси
на дворците ми от алабастър,
как се навеждат през най-високите парапети.
Какво ли търсят,
това не знам. Но нито вас,
нито светците не удостояват с поглед.
III
Колко пъти да ви казвам!
Изкуство без удоволствие не съществува.
Това важи и за неизброимите разпъвания на кръст,
потопите и витлеемските изтребления на младенци,
които, не знам защо,
си поръчвате при мен.
Когато въздишките на критиците,
инквизиторските фини остроумия
и разследванията на книжниците
най-накрая ми досадиха с глупостта си,
преименувах „Тайната вечеря“
и я нарекох
„Вечерна гощавка у господин Леви“
IV
Я сега да видим кое ще го бъде с времето.
Да вземам моята „Света Ана с Мадоната и Младенеца“.
Един нерад сюжет.
Но под трона,
върху великолепните плочи на мраморния под,
в пясъчнорозово, черно и малахит,
нарисувах, за да спася положението,
една морска костенурка с опулени очи,
фини крайници, а черупката –
от полупрозрачни рогови люспи:
прекрасна идея.
Пламтеше като един огромен, изкусно вдлъбнат гребен
в цвят топаз на слънце.
V
Когато я видях да пълзи,
се сетих за враговете си.
Чух бърборенето на галеристите,
съскането на учителите по рисуване
и оригването на всезнайковците.
Взех четката си в ръка
и преди негодниците да тръгнат
да ми обясняват какво значело това,
погребах създанието
под старателно изписани плочи
от черен, зелен и розов мрамор.
„Света Ана“ не е най-известната,
но може би е най-добрата ми картина.
Никой друг не знае защо.
(1978)
Ханс Магнус Енценсбергер
Превод от немки: Петя Х.
Petja Heinrich 