За стихосбирката на Катерина Стойкова, „Втора кожа“, поезия, ICU, София, 2018.
„Добре дошъл, Ужас“ – заглавието на първото стихотворение. Рядко се появяват толкова безпощадни стихосбирки. Тази е безпощадна на три нива: един път, тя е радикална в социалното си послание като изобличителен документ на насилието над жени, на домашното насилие и изобщо на малтретиращата жестокост, също е и вопъл за осъзнаване и за спешна политическа промяна; второ, тя е безпощадна с поетическата мощ на езика и ярките метафори; и трето, с внимателно премисленото, дълго зряло и концептуално подредено текстово тяло, при което смело са смесени форми на поезия в проза, конвенционални стихотворения, фрагменти. Границите между поетично-фикционалното и автобиографичното са изличени. „Втора кожа“ е поетическо свидетелство за израстването на детето в свят от насилие, в жестоката семейна хватка между отровителните омраза и любов, преливащи като в скачени съдове едно в друго, взаимно неутрализиращи се, докато накрая остават само раните и белезите. Срещаме образа на бащата, който бие; образа на майката, която е жертва, но в качеството си на жертва тя се превръща и в проводник на причиненото зло право към детето. Върху 80 страници се разпростира семейната драма на трима, описана с хирургическа прецизност. Хладно, но и с овладяно чувство, тя е предадена на един лишен от орнаменти език; едновременно лична, че да държи читателя болезнено близо, вътре в кухнята; но и обща, щрихирана от разстоянието на времето и поетическия опит, така че да бъде всечовешка.
Кожата е предпазната обвивка на тялото и границата, която го отделя от външния свят. В същото време тя е пропусклива като мембрана и представлява мястото за контакт и взаимообмен на индивида със заобикалящата го среда. Кожата е мястото на допира, а в книгата – мястото на болката и синините, замазани с пудра и крем с автентичното, така нелепо в случая име „Здраве“. Този благодатен образ на кожата се превръща в обща метафора. Така, както влечугите и някои насекоми изхвърлят в процеса на растеж или метаморфоза кожата си, така и лирическото дете е оставило в детството си отеснялата си обвивка. Тази кожа в книгата носи име – нарича се страх от бащата. Стихосбирката е една очистителна конфронтация с този страх, тя е поетически опит да се извади от тъмното кьоше демоничната обвивка на детството и да се нахлузи върху изранената, наедряла плът на порасналото дете, днес жена: „Добре дошъл, Страх от баща ми. // Време е да те извадим / и разпънем на простора. / Виждам те, втора кожа“. Втора кожа в света на модата е названието за дрехи. Мотивът на дрехите и облеклото присъства също в книгата и е свързан с женското начало – с майката, която обича да се гласи и носи на дъното в чантата си таен плик с пари за някое модерно палто или рокля, за някоя дрънкулка. Детето споделя: „И аз носех нейните дрехи. / Приличах на нея. Радвах се. / И я обичах“. Като втора кожа детето понася дрехата на болката, става обект на опосредстваното насилие, при това именно през радостта си и обичта към майката. На друго място пък героинята е застигната от спомена как майката е болна на легло и белият ѝ панталон е разкъсан на парчета. Втора кожа са и всички обвивки, черупки, помещения, които спират, дърпат назад, приковават: „Където и да съм, нося своя собствен затвор“. Самотата е наречена „дете, зазидано / в кладенец, / до гърдите във вода“. И така се проточва през книгата тази втора кожа с многобройните си превъплъщения, докато достигне до гроба на майката. Там, в един безкрайно кратък фрагмент от само два реда, цялото внимание се съсредоточава върху един единствен предмет – черупката от охлюв. Ето я отхвърлената външна обвивка, която е едновременно дом, защита и смазваща теснина. Едновременно обнадеждаващ и безнадежден образ, празната черупка тежи и тегли, защото е обратно свързана с всичките опити за бягство от кожата.
Опитите за изход ни отвеждат към другия ярък образ в книгата – терасата. В теснината на блоковото жилище центърът на живеенето е изместен от вътрешното навън. От сърцевината на онова, което би трябвало да бъде дом, той е изтласкан в едно периферно пространство. Тясната тераса трябва да побере цялото живеене; там е мястото и на вялата радост, но и страшната жестокост. „Терасата на осмия етаж“ е стихотворението, в което с трудно поносима емоционална плътност е начертана централната роля на това периферно пространство в живота на героите. Стихотворението звучи като манифест, обхващащ семейния макрокосмос от битовото до духа – към терасата мъжът влачи жената в неовладения си гняв, на терасата изнасят печката, за да се освободи място вътре в стаите, на терасата младата жена признава на мъжа си престорените си оргазми, терасата е мястото на срещите и разделите, тя е тотална: „няма нито рай, нито ад. / Има я само терасата“. Терасата се появява и в други стихотворения. В „Последно кино“ бащата и дъщерята гледат от терасата към тежко болната жена, която се връща от кино, последното. Тя е вече долу, вече е извън пространството на живота. Образите на втората кожа и на терасата са свързани и изграждат единно цяло – втората кожа е животът, а терасата – неговият изход.
„Не казвай на никого, / че баща ти ни бие, / защото ще помислят, / че заслужаваме.“ Не, никой не го заслужава! Но точно такава е динамиката на мълчанието. Катерина Стойкова я прекъсва с радикалния жест на написването на тази книга, върху която е работено дълго, пресявана е болката с години. Първите версии на ръкописа са от лятото на 2011 г., тогава още под заглавието „Черното палто“. Залежи от тези ранни текстове откриваме в настоящата книгата: „Заради теб се ожених за баща ти. Защото нямаше палто. А той ти купи палто.“ По лесно разбираем за всекиго начин са изложени механизмите, по които се банализира и оправдава насилието.
Нима е възможно всичко това? Заради едно черно палто? Чисто по човешки бихме си пожелали нищо от тази книга да не е истина. Но е. Книгата ремонтира живота.
Петя Хайнрих
Резенцията с незначителни съкращения излезе на 27.04.2018 в „Култура“.
Like this:
Like Зареждане...
