Веднъж попаднах в къща
с всекидневна, в която
стърчеше старинен часовников шкаф
висок, с врата от изрисувано дърво с божури
и циферблат като лице
стрелките, спрели в едно безцелно
време – неподвижни вежди
макар че времето е винаги безцелно
доколкото не съществува ни една причина

лятото да свършва

лято беше
в черешата на двора соларният фенер
люлееше по тъмно нежна светлина
ще мине вълк, ще светне фар по сивата трева

бях прочела „Пяната на дните“
тромпетът победи войната, а любовта –
очаквано – не победи
сит червей в нощната череша спеше

в часовника, отдавна без механизъм
без тежестите, без махалото, без ритъм
анатомично празен, ексувия на празнична цикада
гнездяха паяци в дантели и се снасяха
в шкафа се побираше човек или козле
когато на врата хлопа вълк и казва:
пуснете ме да вляза, аз съм
ваш’та майка

аз влязох в шкафа, светнах с телефона
отвътре се разтвори катедрала
отвътре се разтвори кит
от липсата на вяра се роди поезията
и вместо да се моля, пишех летен хит

Петя Х.
28.01.23
„Рейнски песни“

на Нели Станева

Лято е на морето
и нося найлонова риба с мед
окото ѝ е подвижен
мехур въздух, слиза в опашката

зариваме се в пясъка
имаме тънки плитки
с електрикови ластици

банските в цвят бордо
с геометрични едри фигури
обиците пластмасови капки

вечер от небето падат
сребристи космонавти

плажната дискотека върти хитове
от пакетирана нежна вечност
вятър върти ядрени рози на клечка

и пясъкът лепне, лепнат
кристали и люспици
мед по ръцете, светим
защото разкъсахме рибата

Петя Х.
21.01.23
„Рейнски песни“

Нощ, небето хвърля по керемидите камбанки
вятър е преместил изхвърлена елха
запушвайки изхода към шосето
но нито някой идва толкова късно
нито си отива
за да се спъне в неочакваното препятствие

във вчерашната чаша на перваза
се е утаил разговорът във фигура
която винаги сме склонни да сведем до сърце
дори да е само една жадна камила
хвърляща стеснителна сянка

музиката, която винаги означава само себе си
не открива място да спре, отлага смъртта си и значенията
влиза в радиаторите, къркори топлината си в януари

мокри камбанки, паднали клони
някой вятър да отмести отново дърво

с какво сме заслужили милостта
ти да мислиш за мен, а аз да мисля
за

Петя Х.
15.01.23
„Рейнски песни“

От рамото до китката
ръцете са елени
дланите и пръстите – рога

когато двама сплитат пръсти
елените се блъскат звънко
в спор или игра

размяна на елени
рога в рога до разклонение
каквото се прошепне из ухото
остава хванато в слуха

опреш ли чело в чело, окото е едно
и общо става сляпото петно
тогава някой стреля… и не успя

елените навиват въздуха с тела
и после носим мъх и кал, обелена кора
от сладкото дърво

Петя Х.
11.01.23
“Рейнски песни“

Веднъж се озовах в чужд сън
наоколо всички носеха в ръцете си
по един бял заек
зайците се отваряха по коремите
с бляскави ципове, бяха живи чанти
всеки съдържаше инструкция на живота
за онзи, който го носи

но аз не притежавах заек
затова хукнах да живея по принцип
и тичайки през смях, стигнах
края на съня, където се пада

тогава някой тикна в ръцете ми бял заек
и ме прати в центъра
пиех ежедневно вода, хранех се с месо, лук и жито
постепенно подяждах съня
превръщах го на малки хапки в свой и истинен
изхвърлях остатъците му през червото
напълно материално и смислено
слънцето изгряваше из залязваше
защото дори в сънищата важат природните закони, ако поискаме
ципът заяждаше, така че никога не прочетох инструкцията, живеех си
по интуиция
нито почитах родина, нито някому се кланях, нито берях вишни

сънят не беше лош – имаше каквото е
жизнено необходимо, дори кислород
зайците изяждаха цветовете до бяло
вярно, лишени бяхме от приятелство и любов
но и така се живее, и така се живее
даже понякога и щастливо

Петя Х.
8.01.23

В тялото живее лято
а в лятото – камениста
провансалска градина
нощем над нея Персеидите
денем оси в дивото ѝ грозде
големите черни червеи
недостигнали водоема
мрат сухи на припек, искам

но желанието, както жаждата
е празнина, сняг върху
слънчевия чадър, съборени
плътни думи, с кухините нагоре
и тялото, натежало с южни вълци
се изправя, защото
лятото не търпи
то настоява

от горещината, която
ни държеше нощем будни
да направим нещо трайно
например да се опарим

Петя Х.
4.01.23

Почти полунощ, бързо
толкова много
пропуснахме да си кажем

в студените градини
светлината на уличните лампи
изобретява бъбрив живот
от сенките на буци пръст

сякаш за да предотвратя загубата
отправям празно съобщение
отворено в долната част
при името
като обърната с гърлото към земята бутилка

земята е жадна, но историята ни
е бедна на думи

Петя Х.
30.12.22
“Рейнски песни“

В ядрото на смеха си пожелахме
нещо да се счупи
зъб от гребена
кукичка на обица
пълна чаша

нужно е
малко произшествие
да отложи голямото неизбежно

смехът
като песента и вървенето
рони от времето
и му връща

обратно
прозрачни водни кончета
и черни квадрати

кораби и монолити

Петя Х.
26.12.22
„Рейнски песни“

На Валентин Калинов

чаплата си отива на село
това е същото като весело, само че без ве
но и чаплата е като жерава, подобна
без нито една обща съгласна между тях

ще ѝ заколят прасе, което тя не яде
ще ѝ на наточат зелев сок, какъвто не пие
ще ѝ подарят ботуши, с които не може да лети

скованото безразличие, с което
чаплата кибичи сред ледените буци пръст
напомня на нереалното пътешествие
на житената питка, тръгнала да обикаля полето
докато трае под кърпа, кръгла

и докато целостта обещава да се изрони и разпадне
от старата мазилка на отношенията
идва Коледа, съдържаща лед, идва Коледа
и никой никого
не обича

Петя Х.
23.12.22

Как да минем през игленото ухо на най-кратките дни
с толкова едро желание, подуто и воднисто
споменът е пресен мехур от прогорена кожа

внимвай с тези кибрити, казвам си
но кой, сръчен в желанията си, може
без поражения
да запали един фенер

Петя Х.
15.12.22
„Рейнски песни“

Обитавам сърцевината на загубата
тя е монета в музейна витрина
не се мърда в метал, отвътре не свети

монетата, създадена да се търкаля
е хваната в клетката от внимателни карфици
зад ламинирано стъкло
което при удар запазва целостта си
под паяжината на агресията

стойността на загубата е символична
причината за ареста ѝ е, че е изровена от земята
от побъркани златотърсачи
музеите са пълни с вещи, за които
скрито нехаем, а публично ценим

понеже съм гризач, ям я отвътре
и ставам златна

Петя Х.
14.12.22

Тези приятелства
приличат на арматурни железа
стърчащи от занемарен строеж

късно е

късен следобед, винаги студено
строителят, седнал на ръба на плочата
все по-високо
бавно развива опакован сандвич

и когато свърши с яденето
загледан в ръцете си, които свиват
хартията с трохите на топче
ще осъзнае
че и собствените му кости
стърчат, особено пръстите

ще хвърли топчето през непреградената тераса
и ще се захване да довърши работата
ще среже едно, две
три

Петя Х.
14.12.22

Вече сме в пролетта
а е едва декември
защо е тази бързина
с която снежинките
се топят, падналите

въздухът носи
кристално известие
труден фрагмент
неразчетим докрай

понеже светлината не стига
да извади телата
на буквите от мрака

само дългата сянка
на дълго отлагано име
се извива към отсъстващото
слънце – какъв самонадеян кълн

Петя Х.
6.12.22

Очакването поезията да бъде
общественозначима е
като очакването любовта
да носи деца

наоколо се разхождат каузи
под ръка с истини
задължително са обещани, шумни и палят
или имат спешни намерения да скрепят
намеренията си в плодовит съюз
преди каузите да са срещнали
нови истини, или обратното

само че нито поезията, нито любовта
се разхождат по тази планета
като хората – те са

безнадеждността и отсъствието
глада и жаждата
постоянството на една насочена мисъл
в безмислено желе
към подвижна мишена

гребат вода от сухи извори
и жаждата е утолена
а неродените им деца носят най-надеждните имена
едното се казва НЕ, а другото – НЯМА

Петя Х.
29.11.22

В мазетата на Цар Освободител 17в
по-дълбоко от корена
се намира влажна лаборатория
в която от косъм или зъб
възстановяват миналите хора

може и от ребро

и изникват из разкривените плочи в двора
тела с дробове и изпъкнали вени под кожата
все едно преди малко са слезли долу
за буркан, ръждива кирка или кофа с гасена вар

нито помнят ближния, нито дома си
нито вредят, нито са полезни
в очите им свети забравата на новороденото
лутат се из града, седят по пейките
четат вестници, ако вестници още има
не познават днешните пари
изненадват се на чаша лимонада
надвесват се над Перловската река и плюят розова тъга
работят и уринират, но къде?
автомобилите ги газят като сенки на дървета
църковните икони изсмукват усните им
свиват ги на свещи
и светят ли светят

слез, бабиното, слез по-надолу, в мазето, дръпни шалтера, яж зеле
жената из дълбокото приканва с разтворени пръсти
гъсти веждите ѝ, косите ѝ лъскави

плъзни се, падни, върни се
царю освободител, освободи се

утаява се, пласт по пласт
нещо в стомаха затулено бумти ли, не бумти ли
на едни куки висят плетени тела
на други – кости от метал и слама
и малко лепкава слуз, и малко стара попара
светлината премигва,
някой създава
себе си от млечен зъб
и потъва
в търбуха на самолет

24.11.22

Софийска22карантия

Петя Х.

В полунощ градината
най-после приличаше на себе си
в меката светлина на лампите
и полуобезлистените дървета
с филигранните алеи и целуващите се по пейките
вече няколко поколения

цареше онази „бяла тишина“
съществуваща само в този град
или може би само у нас, временно
макар и без да е валял сняг

в кабинката пазачът четеше книга
всичко бе вътрешност на друго
и мракът – най-добрият ни приятел – последната сърцевина

колко е правилно, как – подредено
върху листата падат листа
как няма смисъл
каква лекота

всичко беше сърце на спящ
в каменна пролука гълъб
и в него туптях
туптях

Петя Х.
19.11.22

Софийска22карантия

Познавам горчивия вкус на тази вода
нито го обичам, нито не

водата, за първи път го мисля, е
неподвижна форма в подвижността

гризала съм тръбите ѝ
нося в тялото си метали
наслоени одеялца върху дремеща памет
бистро стъкло и вкусово сини цветчета от мухъл
малката грубост, сурово месо

сякаш Върбанка отваря в кухнята вратата
към мръсното стълбище
и там лежи в сажди
някакъв смахнат диамант

Петя Х.
19.11.22

софийска22карантия

Позирах, обичам
над главата ми пишеше МЕЧКА
а се състоях единствено от роза и смях

зад мен прошумя найлоновият плик
в кофата за боклук
някой изхвърляше тежко
и непотребно: празно шише
памет, привързаност, книга

не се обърнах, защото
в очите на фотографа прочетох
как и това най-после
няма значение

Петя Х.
18.11.22

Софийска22карантия

В eдна ямка в подножието на алпинеума
видях
се беше свил на охлюв
клан, клан, недоклан
белееха рога, копита, кости
вадеше си, както някога, от
под мишницата тънички чревца

едва не пропаднах в черупестата му квартира
едва не го прегазих
както се прегазва паметта

и го попитах:
откога лежиш
защо не стана
не порасна
не постигна
не умря

а той, погълнал не едно дете
отвърна:
не виждаш ли
зает съм да кървя

Петя Х.
18.11.22

Софийска22карантия

Обичам
лъча и острието:
летище София, Цариградско шосе, Орлов мост, Цар Освободител

единственото възможно пристигане
единственото заминаване
без отклонение, без назрял разговор

как се срутват и растат нови сгради
от двете страни на пътните ленти
хора и техните хлебарки
в същия танц по панелите
по вената на детството ми
като наказание

зима е било
на спирката на Окръжна болница
с подгизнали обувки
чакам, и аз не знам точно какво
чакам да свърши

онзи ден в тъмнината на стая
съм прегазила на босо отломка от
счупена стъклена чаша
в стъпалото ми цъфти розата на рана
сложила съм си в обувката гъба да стъпвам върху меко
и не знам това мокрото вътре кръв ли е
или мръсен сняг

Петя Х.
16.11.22

#софийска22карантия

Вечер в ресторанта на партера
изключваха бумтящата вентилационна система от тръби 
и остатъчната миризма на пържено проникваше през пролуки
знайни само за едрите паяци на юга
в жилището под тавана настъпваше търпеливата тишина на яйцето
точно в полунощ се излюпваха котките
и веднага се захващаха със зверските си удоволствия
летяха с бакърени крясъци през луната, падаха простреляни
в шипката на вътрешния двор, кършеха небе и гръбнаци, оцеляваха с красиви рани
ламарините, закърпили покривите наоколо
стържеха ръждиво, не от вятъра, не от
вятър 
преди изгрев любовните котки се обръщаха с шевовете навън и ставаха гълъби с обратни захапки и очила
чукаха с човки по керемидите и рецитираха дадаистичните си гу-гу стихотворения
с които обявяваха утринното отваряне на летище София за излитания и кацания
долу в ресторанта загряваха първата мазнина на деня, хвърляха чифт свински уши в тиганите, замразените ни сърца… 
вентилацията пак забумтяваше
от отворените кранчета в мивката с бълбукане
се изсулваха рибките на смеха
плуваха между пръстите, увисваха на устните, надеждни бяха
на средния етаж човекът катерица беше напълнил балкона си като купа с орехи до ръба
съседката му бе заек и трупаше зеле

Разкодиране на банален спомен

На Климент Охридски
от прозореца на първия етаж
една възрастна дама изпращаше
поздрави на прабаба
преди половин век

а знаете ли коя съм, добавяше
знаете ли името на улицата, номера

стърчеше като каменен бюст
в рамката
със софийската сивота на страничните улици
с кафеникаво около устата сякаш яде дроб

ето го прозорецът днес
по числата на живота
тази жена е мъртва
стаята – същата карантия

съмнявам се някога да сме предали
дори един от многобройните ѝ поздрави
предателствата на децата нямат тежест
светът е закодиран, но ние имаме търпение

най-много някога да сме казали
дробчетата висят на простора

Петя Х.
13.11.22

С поета Тома Марков обсъждаме
създаването на флорилегий
понеже и двамата ненавиждаме алманаха

между страниците на флорилегия
се разполагат лютичета, рози
цъфнали праскови, розов
торен червей, който държи пръстта рохка

но ние още сме цветя на слънцето
затова поезията ни прилича на фотони
или иначе казано: енергийни пакети от електромагнитни вълни

това, което за мен е овца, за него
е котка
той – водка, аз – бургундско
двамата сме от Фортуна
футболния отбор, кръстен на завод за брашно
и никъде по света няма по-верни фенове на австралиеца Лес Мърей
възвеличал в поема носенето на къси панталонки
като акт на тоталната свобода
воден градинар и почитател на кравешката керамика
описал вика на кукабарата като стърженето на електрическа четка за зъби в ъгълчетата на устата

залезът на Австралия пламва в редовното си възпаление
над Сан Стефано прелитат папагалите като самолети
на Сан Стефано се е появила паметна плоча
в този дом живя и твори
големият поет Любомир Левчев

Тома Марков ми подарява кибрит
с предупреждението върху кутията
да не попада в ръцете на деца
защото знае, че веднага ще подпаля нещо
което иначе не гори

Петя Х.
12.11.22
🌸

Представям си как
на мястото на Софийския университет
се е появил кратер
в който времето оголва
из месо, кожа и люспи
костите на динозаври
след удара на метеорит

жалко за Евлоги и Христо
Георгиеви
чиито бронзови тела
в класическия им manspreading
са претопени от горещината при сблъсъка
с космическото тяло
и превърнати в абстрактна статуя
на българската наука

за тази фантазия не е пострадал
нито един студент
метеоритът е паднал посреднощ
залите са били празни

най-после един университет по-малко
извън световните класации
в последствие дипломите ни стават невалидни
като осмомартенските картички

от кратера расте добро заведение с градина
в което в гранясала мазнина се пържи
всичко, което става за яде – уши, копита, кабели и шкембе
и една българска роза от мен

отсреща върху вечния паметник
на нашественическата армия
се е изкачил Кинг Конг
и нека той да ни напомня
с ароматния си глас
че тези кости стърчат
за всички нас

за всички
нас

Петя Х.
11.11.22

Надолу към Перловска река
по Оборище бавно минаваха
стадо бели биволи

беше рано, във Flip Flop бяха измили пода с белина
и санитарната миризма изпълваше кьошетата като мъглица
машината за кафе произвеждаше първите три еспресо
за мен и моите невидими приятели

обичам сутрините на Оборище
там винаги някого чакам
пълна със съмнения, преливаща от радост
муша се между биволите, шляпам
ги нежно по здравите задници
муча, целувам влажните им муцуни
слагат опашки на рамото ми

ако някога станем видими, биволите ще изчезнат
затова нахлузвам ниско шапката –
нека слязат до реката, нека всеки стигне, закъдето е тръгнал

надолу към реката, нагоре към камъните

мадам, кафетата ви, повика ме момчето зад бара
на биволите им дръннаха чановете
едно такси мина през ребрата им

ако има чаша, то значи съществува и някой
който да я приближи към устните си

Петя Х.
11.11.22

На мястото на чешмичката
срещу Шипка 6, в градинката зад Библиотеката
стърчи бетонен паралелепипед

около който деца с жълти жилетки
хрупат пясък и си губят винаги само единия чорап

около вира в дъното на градината
е кацнала летящата чиния на
най-ненужното заведение на земята –
„Имало едно време“ с унилите кранчета

и неговата приказка някога ще свърши

пожелаваме си торнадо като в Канзас
и един мрънкащ вълшебник
който се оказва най-обикновен шарлатанин
или продавач на талони за паркиране

знам си границите на движение
до живия плет и обратно
на чешмата, която кой знае как
вече достигам, си мокря косата
а от къдрите ми падат смарагди

ясно
и страната на Оз разградихме

Петя Х.
10.11.22

Имам среща с декана в 13:15, но той закъснава
поради служебни задължения
какво благо ниско слънце, колко много за откриване по Кракра през ноември

Резиденцията на турския посланик
Институтът за изследване на изкуствата
Чешкият клуб-ресторант
Централният дом на архитекта
Докторската градина, карала съм колелото на три гуми
Английската гимназия, там съм учила
Оптиката
…

в оптиката съм си правила преди няколко десетилетия очила
днес бих влязла да рекламирам и сегашните
тогавашните не се справиха със софийската мъглата, нали така се нарича
бих им казала: извинете, не виждам
направете всичко същото или хайде да е по-добро
любовта, мира, качамака
и най-после прокарайте
отмяната на лятното и зимното часове време

Татяна и известната тв водеща се задават насреща ми за спасение в обедното чакане
тук човек непрестанно среща приятели
и ме приемат да се помотая с тях
докато деканът дойде за обяд

Татяна е жената, която става все по-красива, носи вече лъвска грива, малко прилича на Тина Търнър като млада
по логиката на живота след около половин век
ще бъде най-красивата столетничка в Гърция или сред гмуркачките за октоподи
не съм я питала дали мога да я включа с стихотворението си за Кракра
аз декана не съм питала, оставаше да питам едва ли не Татяна

как влизаме в онова антикварно магазинче
в което има тунел към друго измерение
под капак от античен бидон за зеле
но за заблуда се продават, външно видими
предмети с носталгична стойност – гердани на баба
напукани лачени чанти, полилеи с висулки, ковьорчета, кукли
сервизи за ракия
за кафе, за абсент, ножчета за бръснене
кристални кълба, картини с ловни сцени или водопади
продавачката има четири очи, за ръцете не съм сигурна
А вие какво търсите, имам грузински рог, предлага, подбутвайки това-онова с ръце на Арахна
Аз чакам декана за обяд, нямам потребност от носталгия, една вечеря в „Ракета ракия“ онзи ден ми беше достатъчна да проумея мотивите за написването на романа „Времеубежище“, ако ме разбирате
бих искала да живея днес, защото съм любопитна за утре, а и пазарувам често в Икея като един безвкусен глобалист
средна европейска класа

разделих се с Татяна и тв водещата

гладна съм, очилата ми се потят
и като цяло правя фигура на някой
който е смотан, но има самочувствие
слънцето ме обича, литературарата – още по-малко

ето че деканът пристига
с яке като човечето на Мишлен

при Архитектите – три спаначени кюфтета за мен, доматена салата, голяма вода

и деканът ще каже: знаеш ли, Петя, ти си по-интересна от стихотворенията си

в други времена за подобни твърдения се е обявявал дуел
но аз дори не се справих с три спаначени кюфтета, а той беше изял цял шницел
така че временно се отказах от двубоя
и си люлеех краката под масата

затова ще го поваля с друга сила
в едно от най-скучните си траш стихотворения

разделихме се с прегръдка горе на Шипка
за да можем да се дуелираме по-лесно

Петя Х.
9.11.22

Вървях по Шейново и се родих отново
не може да е спомен, защото споменът на бебето е огън под вода

беше утро, а утрото е бременно с деня
отсреща продаваха кафета и цветя

през скрития портал влизаха, излизаха родилки
разнасяха тъгата на плода, с дълбоки сенки под очите
търпение, ще се родите! и после
ще ви возят с кола да ви показват на роднини и кози

шуртеше грубата чешма
под ноктите ми – талк и тишина
мазилка сива, слуз, игла
което за японците е същото като игра

по Шейново – вързопи и листа
родено в есента, едно лисиче с очи от тъмен кехлибар
премина като нищо
с шал

Петя Х.
9.11.22

Както вървяхме през Докторската
с човека, с когото
сме стигали върховете на смеха
ритнах зеленото кълбо на плода
див млечен портокал, Maclura pomifera

прилича на мозъчна кора
да ти падне на главата е по-опасно от удар с кестен

инвазивен вид, разнесен из Американския континент от ленивци
в София дотигнал в началото на 20 век
за радост на катерици, които са луднали
да заравят семената му
и да ги забравят

зелен е смехът, криволичи назад във времето
напред по високата улица, надолу

бях гладна, не бях яла от Дюселдорф
или от сутринта, търсехме нещо
като баничка и дълго кафе
валяха тънки антрацитови листа по косите ни
децата по каменните останки продаваха оригами

човекът на смеха взе няколко завоя и спря
тогава му разказах следната история:

един 80 годишен шваб бил глобен 300 евро
набрал в гората 3 кг гъби
разрешени са само по 1 кг на човек

после замълчахме
защото и смехът понякога е гладен

Петя Х.
8.11.22

От чакане по спирки се научаваш
да пишеш през телефона си
нужна е известна сръчност, но ръцете помнят и могат
иначе на този свят нямаше да има дантели и остри мечове

от другата страна на улицата
строежът е достигнал слънцето
само още един етаж и вече няма
да има залези

крановете в почивните ден
прекарват лилави облаци по раменете си

преди у-бана
под цветята и тръните
в изоставената градина до релсите
минава най-малкото конче на света
съществуват неща като смях и нежни копита

Петя Х.
31.10.22

В нощта е паднала вода
сферична, езеро, око
и е изтласкала съня по бреговете

по миглите
по скулите
по ъгъла на усните

телесността на някаква идея
която може да кърви, но и да свети

в нощта е паднала вода
а с нея – нуждата от
спешна лодка, смях и – нека! –
красота

Петя Х.
27.10.22

Там
където преди повече от десетилетие
настъпих мъртва мишка
лежеше пак

спаружено телце, кожух
крака в четирите посоки на света

като покана
да падна, да се погнуся, да ми трепери
стъпалото в обувката

обичам, напразно е

обичам
да минавам
по-високо

Петя Х.
25.10.22

Една къща
разградена, външна
побира сезоните, но
другите –
отрязъка от поемите, блясъка на катарамите
за разкопчаване
сърцето на совата, с очи назад
кръвта на лавандулата, зад ушите

колко сме смешни, имаме си къща
от съшити езици и даже грее слънце
от тавана, който е ямичка
върху пода, който е мравуняк

подай ми и двете си ръце в миналия сезон, в следващия
ги оттегли
както вятърът се връща в нищото
с опитали пръсти

а аз ще извърша същото
тактилно затишие

Петя Х.

22.10.22

Дай да извършим отново една мъничка глупост
наречена крачки
например
аз съм владетелка
но на чужда земя
а ти си онзи, на когото се гневя
с основание, с основание
между нас
тежка люспеста опашка е сцепила земята
и както всяка рана, и тази плюе лава

но аз съм и вълшебница
владея най-силното изкуство:
направата на мостове от хартия

Петя Х.
17.10.22

Една крава изпива около 30 литра вода на ден
казва фермерът с дългия врат
кестенът е изгърбил асфалта пред къщата
с кореновата си система, колко ли влага поема

човек пие един, два, най-много три литра на ден
кучета – паничка, две
пчелата – капка, две

всичко е заето с пиенето на вода
всичко, което пие вода, знае да обича
способно е да се гневи, ето го
кестенът хвърля с ярост октомврийските си плодове

гневът е воден дух със сини ноздри
любовта е тръбна музика, подобна на лилия

върху две рула сено на полето са кацнали две врани
и едната се заканва да изпие 30 литра
а другата гледа с обичайното птиче безразличие и поглъща теле

водата, за приличие, заема формата на крава и
изпива себе си, докато пасе

това се нарича кръговрат, казва
фермерът с дългия врат

11.10.22
Петя Х.

Японската лимонада, със стъкленото топче
служещо за запушалка
което се натиска в гърлото на шишето

и остава вътре

нека открия будисткото значение
стъкло в стъкло, още сега
сфера, по която се събират мехурчета въздух, още сега
подрънкването, щом се разклати шишето, още сега
невъзможността да се извади топчето, без да се счупи бутилката
желанието да го имаш, да си го сложош в джоба, още сега
да значи нещо, да се търкаля вън в пясъка, още сега

нетърпението се възнаграждава с нетърпение
от търпението следва всичко: успехът и неуспехът
в стъкленото гърло лежи планета

колко слънца ще залязат
ще изгреят
и няма нито да постигна
нито да разбера
но ще си взема от смеха, Рамуне

9.10. 22
Петя Х.

Върху въздуха е приложен
филтърът на мекота, как стана
защо е въпросът, с който се търси причината
но причината ходи с такива кръгли невинни очи
че е трудно да ѝ се вярва
като на последна орисница
която замесва от смъртта вековен сън

кръгло е, поддава
като в свят на Ханс Арп
върховете на царевицата в полето заоблени
слънцето – така или иначе пада кръгло
халките на веригата, която нещо огражда
жеравите се носят вълновидно със затъпени клюнове – игли за бродирене
на които не можеш да се убодеш
никога

само едно вретено, тоест фиба
забранено, затова
налично

да паднеш, да заспиш
огънят в огнището да заспи
яребиците, които се въртят на шишове над застиналите пламъци да заспят
да похъркват благо готвачите над тенджери с вчепенен сос
колоездачите да клюмат над педалите,
в колите, застинали в движение,
да се върти по радиото една и съща
песен
в трайно заредения телефон
да прозвъняват пристигащите съобщения

какво имаме да си кажем?
кое е по-спешно от вековен сън, обрасъл с трънлив къпинак?
заради целувка
кой кого чака?
за кого времето има значение?

котаракът в чизми да обикаля от имение на имение
и да се провиква с изпъчени гърди към
спящите по полето селяни:
кажете, добри хора, чии са тези жита,
чии са стадата, чии са пъстървите в реката, чия е токата ми, шпагата, пелеринатаа

и тъкмо вечността започне да се просмуква в битието като разляно
върху дебела покривка вино
едно ново състояние на света
който преди е бил краен, но всичко изведнъж е решено с една фиба
мир, доброта и тъпи ножове
вечна любов, защото упоена

да се извие страшна хала
да се спусне змеят с огненото сърце
грозен като поета, зъл като глухарче
смел като от Оз

…
един кацащ самолет

Петя Х.
06.10.22

Където зад редиците от бодлив джел
в краката на бронзовия елен
е оставена полуизпита бутилка шампанско

нощес в гърлото са падали септемврийски бръмбари
с намерение да умрат в декадентно езеро
после са пълзели нагоре
а услието им в охра може да се проследи по стръмните следи върху стъклото

летен песнопоен пух е падал
обещание без покритие
семена

падали са хора, ракети, метеорити

и сега ранните, винаги нови
лъчи хвърлят през стъклото
трепкави петна върху бронзовия хълбок

движа се като извор на удивление
върху планета, брулена от зло и красота
звъня върху елен
убождам се на джел

Петя Х.
27.09.22

Красотата влиза в теб
когато лежиш гол под слънцето
натежал от радост и тъга
с длани, готови да танцуват

бродира те игла
с жълт до бяло копринен конец
фиксира те върху пясъка и тревата

остани!

остани
прикован в слъчевата свобода
с лазур в думите
стани цвете и на цветето верния
приятел, бръмбар може би
или шипче

красотата не е хубост, не разкош
красотата е

безцелна храброст, извънгероична
усмивка без извивка на устните
смях в ресните на дърветата
твърди, че идва без причина
убожда, ранява, повтаря се

красотата остава

Петя Х.
26.09.22

Непрестанно някой се оплаква, че нещо му е отнето:
славата на поет в частност, общо – свободата
любовта, родината, месото

несправедливостта е майка, баща – автомобил Тесла

всеки ден отнема, така да се каже, младостта
некротка, вързана на каишка за водосточна тръба

запушена, преливаща водохранилница
от ръжда и сухи листа

напротив, дадено ми е всичко
понеже не очаквам нищо
състоя се от плюсове с кукички и техните гостоприемни минуси
полюси в мрежа и дълбинен кит, всъщност весел
който изпраща изящни ултразвукови сигнали
насред тъканта на стихотворение от филц и коприна

за забавление
и да множи празнотата

с библейска прецизност –
ако нямаш нищо, и него ще ти вземат
но никой не може да ти отнеме обицата

Петя Х.
25.09.22