Sophie’s Choice (мелодрама, 1982), Мерил Стрийп е велика, защото успява да придаде дълбочина на образ в сюжет, който по характера си е трудбо поносима сълзлива история с уж исторически бекграунд (фашисти, концлагери). Най-непоносими ми бяха непрестанните шокиращи разкрития и обрати, има нещо така булевардно в този тип разказване. Мазна работа. 5 от 10.

От горе надолу са по реда на изтегляне — радости, власт, любов и пътешествия. Като се пресметне, че съм изяла 4 парчета баница, излиза, че дълготраенето на един късмет е 3 месеца. Реалностите показват, че пътешествията се осъществиха в първото тримесечие. Следователно, би трябвало да вървят от долу нагоре. Би трябвало да се навлезе в любовта, която в късното лято да прерастне във власт Този късмет „власт“ си го пожела Р., сигурно в тийнейджърския свят има друго свойство, в моя свят нямам чак таква потребност от власт, понеже общо взето власт имам в достатъчни за моите потребности дози. Пък и по мое усешане власт се копае лесно, но не носи радост. Така че ми е трудно да видя връзката от власт към радост. А може би късметите трябва да се четат по обратния ред. Може би радостта е била в началото, а истинското усещане за пътешествия ще се настани едва в края на годината. В тази втора версия би трябвало сега да съм навлязла в периода на властта и да чувствам едва суровата ѝ тежест. Властта не се усеща лесно, тя е базисна и басова. Добре дошла власт над тъмното и над зелевата пеперуда! Добре дошла власт с клюн. Или може би е друг редът на късметите. Или може би дори не траят равни интервали от време – първият може да е най-дълъг и изявен, така че да покрива цялата година, а другите – намаляващи и бледнеещи. Изобщо не е лесна работа това с късметите. Не знам как може с лека ръка да се отмятат. А най-отгоре короната е киви. 🤣

A през залеза минава шлепът Sunrise

Blade Runner (film, 1982), бъдещето, върху чиято панорама се развива действието, е догодина – 2019. В това бъдеще няма интернет, но има хвърчащи коли, AI, има все още хартиени вестници с всестранно приложение (като чадър над главата, когато вали, като параван за прикрито наблюдение, за разгръщане против скука), диско осветление, неонови тръби, улични телефони (но пък с издраскани диплеи), малки екрани като щайги и с изпъкнали стъкла, всичко мига, скърца и е ръбесто, но филмът е: 8 от 10, въпреки че премигванията и басовата звукова кулиса доста изнервят (предполагам, че ще е по-поносим при лош звук и дребен екран).

// А и накрая малко не ми стана ясно. Ако някой го помни, моля да ми обясни.

Жером Ферари. „Проповед за падането на Рим“. Превод от френски Александра Велева. Изд. „Факел Експрес“, 2018.

Кратък, но плътен, суров и динамичен е романът „Проповед за падането на Рим“ – първият преведен на български литературен текст на Жерар Ферари. Появява се на книжния ни пазар с малко закъснение, след като още през 2012 година романът бе отличен с наградата „Гонкур“ и бързо донесе на автора си световно признание.

Първото, с което читателят се сблъсква в анонсите за книгата, е набързо скицираната и поради това леко подвеждаща история – двама млади приятели захвърлят следването на философия в Париж и се отправят към Корсика, острова на родствените си корени, за да поемат управлението на един злополучен бар в планинско село. Следват възход и падение на заведението на фона на разгръщащата се около бара и героите му семейна история на няколко поколения корсиканци, рамкирана времево от една избеляла снимка – от щракването на блендата в един летен ден на 1918 година до друг близък до днешния ден миг. Тази рамка обаче е дифузна – нишки отвеждат и назад във времето, преди фотографския момент, а други стигат отвъд фактологията на запечатаните образи и насочват вниманието ни към заснетата липса (както правят всъщност всички снимки). Незаченатият още човек, който наблюдава семейната фотография, открива заявената си поява в погледа на своята майка; той сякаш гледа от дъното на майчиното око из една метафизична утроба към света, в който ще се появи и от който ще се изниже с последния си дъх в края на романа. А световете ще рухват един след друг, ще остават хората с постоянството на жилавото си оцеляване.

В първата част на романа се появява пистолет, който закономерно накрая на текста гръмва – остават мозък и кръв по асфалта, конвулсиите на умиращата плът. Но това не са сцени и образи от тривиален роман с бар, сервитьорки, похот, спирт и неизбежна смърт, а може да се чете и само като такъв. Нито е четиво, което се изчерпва с нахвърляната динамика на една семейна хроника, която прорязва ключови моменти от европейската и френската история – двете Световни войни, разпадът на Френската колониална империя. Нито ще е справедливо да го сведем опростенчески до мъжкото начало, буквално до ниското телесно – до тестисите, като посочим още една романова рамка от две пластично описани кастрации – в началото ставаме свидетели на сцена, в която се кастрират свине, в края на романа ножът опира и до слабините на един от героите. И още – сцената с яденето на свински тестиси на скара. И по-нататък – тайното оръжие на сервитьорката да привлича и задържа мъжките посетители на бара, като за добре дошли ги погалва по чаталите. Но Рим ще падне.

И така, както пада Рим, така се срутва и малкият човешки свят на този бар. Философският пласт, от чийто плодороден хумус избуява повествованието, в основата си се състои от (поне) две мисловни съставки, ясно различими и заявени от автора. Едната от тях и централната е 81-вата проповед на Августин Блажени от 8 декември 410 година. Тя дава и заглавието на романа, до голяма степен тя предопределя и приповдигнатия тон във философските пасажи, просмуква се в лексиката и в синтактичната сложност на текста, изобщо изгражда скелета на произведението, като цитати от нея стават заглавия на шест от седемте глави, а в последната прозвучава патетичното слово от самата Августинова проповед и увенчава романа с полагаемия му се тържествен край. Защото това е и книга за края. Как свършва един свят? Не в тътена на боя и не с грохота на срутващия се градеж, а с краткото щракване на блендата на фотоапарат в тих летен ден, според Ферари. И какво идва на мястото на изчезналия свят? В какво живеят хората, оказали се между два свята, колко дълго трае това безвремие? В проповедта си пред изплашените и изумени хора при новината за разграбването на Рим през 410 г. Августин утешава с думите, че нищо неочаквано или непредвидено не се случва, когато един свят рухва, и пита: „Откога вярваш, че хората са способни да строят вечни неща? Човек строи върху пясък. Ако искаш да прегърнеш онова, което той е построил, ще прегърнеш само вятъра.“ Така и двамата герои, демиурзите на малкия корсикански свят в образа на един бар, отдалечен от центровете на световните катаклизми, стават свидетели как творението им се изплъзва от ръцете, как малкото рухва по силата на същите тези принципи, по силата на които рухва голямото.

А коя е втората съставка от философския пласт на романа? Лайбниц. В дните на разцвет на бара героите изповядват Лайбницов оптимизъм и живеят с убеждението, че са създали и населяват не просто един добър свят, а най-добрия от всички възможни светове. Че той няма как да просъществува вечно, ни показва падането на Рим, тогава и винаги. Остава отворен въпросът дали в случая имаме основания да разчетем „най-добрия от всички възможни светове“ при Ферари през саркастичното око на Волтеровия Кандид, или все пак насред разрухата оптимизмът на Лайбниц надделява.

Петя Хайнрих

Пълният и неокастрен текст. Редкатирана версия с редуциран тестостерон излезе във в-к „Култура“, бр.11, 2018

Добре, предавам се. Ще се надмогна и ще чета Кортасар. Защото, според Пабло Неруда – който не прочете тези разкази, той е загубен. Даже е описана точно бедата, която ще връхлети инатливия читател. Било същото като да не ядеш никога праскова – ставаш меланхоличен, блед, а накрая може и да ти опада косата Имам ли избор?

São as águas de março fechando o verão
É a promessa de vida no teu coração

Има елементарно гениална структура – изброява се това и онова: парче хляб, вятър, тръстика, жаба, къс сребро, дъното на кладенец… като посочване с пръст и бързо преминаване към друго се наслагват образите. При този тип чувствителност веднага си мисля за Кларис Лиспектор. А това са последните два стиха, в общи линии: