„Втора Кожа“ от Катерина Стойковa; ICU, 2018; съвременна българска поезия.

„Всичко стана вероятно и възможно след това„, пише Архилох, разкривайки чудото на една внезапно спуснала се нощ по пладне. За нас, лирическите поети, Архилох стои в началото и всичко тръгва от него – личното малко в голямата история, негероичното, любовната неосъщественост, останала като завинаги откъснато парче копнеж „По ръката Необуле да докоснех аз веднъж“, ироничното, подигравателното, жлъчните ямби, горчивото, виното и смъртта. През всички епохи лирическите поети са преоткривали Архилох. За първи път на български се появява пълна, смела в интерпретациите и жива като език колекция от фрагментите на Архилох. Прецизно коментирни.

Премиерата е на 22.11, 16:20 часа Център за книгата, НБУ.

А аз ще постъпя като Архилох – ще си захвърля щита в някой храст 🙂 и няма да ми мигне окото, по-скоро ще си отворя бутилка вино – няма да присъствам на премиерата… по мое убеждение, поетите не ходят на премиери. Но ви каня сърдечно и ви заклевам да не изпускате тази среща, на която в кръг от умни хора и приятни събеседници ще се кажат смислени неща. След моето задочно лирическо изказване тук, там ще чуете също и академичните основания за тази книга. Приятни срещи с Архилох! А чудото, което поетът е преживял по пладне, знаем днес, е слънчево затъмнение.

… Освен че надниннах в блога си и видях как съм го занемарила. Имам извинение – пиша във фб, свила съм достъпността на изказванията си там до група от двайсетина най-близки хора и на доказани почтени познати. По две основни причини:

– Завист. Да, завист! Усещам я, отправена към мен. Бяха ми обърнали внимание преди време, не можех да повярвам… Едно, че завистливите подхвърляния нараняват, второ, че неизказаната зависит избива след време в агресия, желание да ме поучат, да ме сложат на място. Приятелски.

– Кражба на идеи. Хайде да не ставам параноична. Имам основания за повишено внимание.

И все пак, може да се намери и разумен начин фейсбук да не изяжда блога ми.

Р. минава през стаята, поглежда ме и отбелязва: „Колко си филиганна!“ Може би искаше да каже „елегантна“. Отнасяше се за това как държа чашата с вино.

(И аз често  наблюдавам как хората държат чашите си. Понякога ми се струва, че цели приятелства зависят от подобни провидно незначими неща. Не знам дали да се упражняшам в харесване на хора, които държат грубо чаша със толче. Като все пак нека разграничаваме грубо от непохватно.)

Много полезно определение – фифлиганен –, което може да ми свърши работа в някой текст.

Аз пък днес го нарекох Нотебом. Може би заради стихотворенията, върху чиито преводи работя в момента.

Много кораби. Поне 4. В такъв величествено топъл, празничен ден (тук е празник) всички по реката изглеждат по-щастливи… от теб самия. Такива количества фланираща красота, че се чувстваш смазан като в катедрала. Не че не вярваш. Вярваш, но ти идва повече за обема на чашата, с която си дошъл.

Минава принцеса Амалия, цялата пременена в цветовете на La Boca. И я подминава малка турбо калия, и двете на север.

Консенсус пресече залеза // шлеповете лато оракул

Колкото и да ми хареса вчера инсценировката на Зигфрид в дюселдорфската опера, толкова и не ми хареса. Но точно ето тази – от операта във Валенсия – е велика! И е огромно удоволствие и за окото.

Засега от „Пръстенът на нибелунга“ Зигфрид ми е любимата опера, но не съм гледала още „Залезът на боговете“.