Когато спреш да искаш, вече имаш
всеки ден е точно толкова значим
колкото първия
когато замени пъпната връв за аз
а един ден ще замениш аза за земя
и земята ще си и ти, и аз
и в теб ще снасят бръмбарите яйца

аз не искам справедливост, край на
войните и любов за пренебрегнатия, хляб
само тихо вървя, с ясен ход, вярвам
последователно

пера, шия и поправям

Петя Х.
12.08.22

Щастливи с чистото щастие на начинаещия
берачите на боровинки се завръщат в чифлика
за обяд има топла кремсупа с хляб
от кухнята дими, кутиите са пълни

двама се спират под офиката
отрупана с карминени топчета
в набъбналия плоден въздух

това, което си казваме в края на сезона
необратимо причинява климатичните промени
облагодетелстващи множенето
на болестоносни тропически комари
резистентни кърлежи с дебели кожи
и хора без молитва

какво е щастие, когато

съзнаваш времето като материя
тежаща, огъваща самонадейни прави, свеждаща
клоните на самодовското дърво, матрия с език
и топла мисъл извън езика като супа без лъжица

ръката на берача е тактилен вик
а офиката е лисица

Петя Х.
8.08.22

Толкова дълго живея
загледана в камъните
че съм свидетел на движението им
а те на моя покой (сбор от човешки
трептения – ход, колело, поезия)
общото ни мълчание изравнява
страните в уравнението

роза след роза отмята градината
и ни брои

нося в джоба си шепа живи
водни кончета – всяко по едно желание

струва си да измоля всичко или
най-ценното

но аз не желая – аз знам
пускам да лети, празно от молби

над забързаните камъни
един камерен балон
с крехки сърдечни стени

Петя Х.
6.08.22

шумът на улучните лампи нощем
но не и светлината

покоят след призната невъзможност и
протестът на сърцата

възелче, енигма, маловажен капиляр
на пустошта си господар

Петя Х.
03.08.22

лято е
във всички други сезони
но не и в своя

топлината, която помним
и нямаме
играта под чисто небе
в която друг път не
побеждаваме

от долината се надигат птици
с пъстри панделки
не били птици, а знамена
нечия победа, чужд провал

ябълките са събрани на сухо и скрито
с клечка стържа калта от дълбоките грайфери

мини наблизо, не минавай
аз няма да се извърна
лято е

Петя Х.
26.07.22

Излитащ под навеса
жеравът от пушек
свидетелства, че
там се готви

някой подновил е
керемидите, ламарината е
лъскава

гледано от разстояние
тялото до печката
може да е моето

мехури в
олио, набъбващо
тесто, до златно

обръщане
назад
обратно

жеравът отсреща
кацна в ожънатата нива
плашило, страх

когато тръгва
накуцва
пушекът

Петя Х.
21.07.22

мушица, по-дребна от семчица на глухарче
лази по бялата ми риза, запетая с крила
нека остане, нека бъда неин остров
как да съдя за важността на живота
според теглото или масата на плътта
може би в тази среща се решава
може би това е най-добрият ми приятел
най-после без лъжа и изгода
само топлината на едно тяло
трепет, едва уловим с човешко око
доверието в цялото, благодарност
внимание

Петя Х.
16.07.22

„В една любов
повечето хора търсят
вечна родина. Други,
но те са малцинство – вечното пътешествие.“

размяната на цитати устройва нежни засади
играта навлезе в задънена улица
с кръгово движение в края ѝ

но кой не е изкушен да кара в кръг няколко пъти
или дори вечно
с усещането, че печели време
и удължава, за какво ли, пътя
крепи движението като огънче

да се върнеш по собствената си следа
да се клатушкаш в чуждата
родина за баласт, бедра на слънцето
за радост

но да го погледнем от веселата му страна:
„Моята гичка попадна в килватера на бригантината… “

Петя Х.
15.07.22

• Използваните цитати са от „Еднопосочна улица“ (Валтер Бенямин, 1928) и „Господарят Джим“ (Джоузеф Конрад, 1900).

отминаваха риби, кораби и събития
от ляво надясно
като в книга

не съм говорила с никого от дни
и започвам се съмнявам в гласа си
затова понякога се прокашлям
звукът от гърлото, все така ясен
лъснато до блясък пиринчено копче

откъснато, паднало върху плочите

глас, носил мълчание, е гранит

повторението на еднакви елементи
прави, с нарове в коремите
негативите от въздух, които изрязват
всеки два помежду си

ако прокарам ръка отвъд балюстрадата
дали някой ще я отхапе

Петя Х.
13.07.22

Моето владение е поезията
там съм господар и роб
общирни земите, небето високо
самотата – сух клон в ясена

но самотата не е част от пейзажа
тя е част от самата себе си
външност във вътрешността
обградена от живи листа

защото в самодостатъчната градина
на масата има плодове и сирене
и никакви хора около нея

защото от рожедние до край
между мен и прозореца
съществува само въздух и език
значи – тайнство

и който пресече границата на погледа ми
увисва върху електрическата ограда
с искряща козина
понякога жертвата съм самата аз

разкаяние е твърде силна дума
в следмодерното време
където наказанието предшества грешката

така върва из своите владения
овчар на езика, майка на глината
благодарна за всяка крачка
и мъртвите предци ме утешават с мъдрата си обич
бъдешите деца ме отричат

богатството ми наедрява и зрее
поезията ми не се нуждае от публика
само от електричество

Петя Х.
11.07.22

„Да си щастлив в един лош свят“
изписано върху корицата на летния брой на
списание за философия на витрината

по температурната скала ли се разполага отговорът
или върху една от страните на монета
или едновременно върху двете

едно момче скача
в топлите прегръдки на водем
с огрян в мека светлина гръб
във всички времена, неизвестно къде

естетиката на корицата отвръща с ДА
но това не е моята позиция

изисква ли се изобщо да дам отговор
та аз само минавам
задължава ли ме екзистенцията да избера, какво дължа на живота
или иначе казано:
кой, ако не аз, ще го изяде този скакалец

в същия лош свят, сега
това е моето лято, мой жълт кръг

Петя Х.
7.07.22

В опасна близост до магистралата
нощес застреляли
избягало от клетката си
бяло кенгуру, не било ангел

разсъмвало се, трафикът зачестявал
светлините обърквали нощните насекоми и те снасяли направо върху фаровете
в движение

кенгуруто скачало през фосфоресциращата непрекъсната линия
върху асфалта и обратно в тревата
между стреснати мишки и хладнокръвни сови горе, които
не гледат наникъде
готово на всякаква глупост в името на свободата
където и да била, каквато и да била тя

стопанката му, по златиста нощница и кецове, с изподрани прасци
го зовяла по име и с увещания, както се говори на питомно
да се върне, да поспре, да иде да яде от
паничката, да пийне бъз и вода

цял отряд недоспали ловци, на раменете с пушкала
клечали в близките шубраци
с термоси дъхаво кафе и сандвичи с пастет, с радари и шапки с пера

не мога да разбера – каква в разликата между кенгуру и сърна?
и двете се блъскат в колите с еднаква готовност на кръвта

защо не го оставиха на евразийския вълк
завърнал се по тези места след няколко пропуснати поколения
като скитник, като чужденец, като глобалист без изразено чувство за родина
и без готовност за саможертва в нейно име

Петя Х.
6.07.22

Захладня в юли, природата няма тема за мечта
нито за съгласие, нито за мир
в коремите на лястовиците – комари и мухи
с ограбено бъдеще

изливам остатъка от виното
в който се дави мушица с голямо рубинено око
в сухата пръст на саксия, нека пръстта реши
в нея няма да поникнат отново лютичета

тъгата ми е тази на мравката
която може да носи 100 пъти повече от теглото си
или 200, или нагоре
скоростта на тъгата позволява отлепване от пистата
височина, маневри с крила
бас на мотор, копринен трепет на шалчето по вената на врата
сигурност и точност

сигурност и точност
и пълен корем с насекоми

Петя Х.
5.07.22

Единственото, което може да направим
за поезията тук и сега
е да страним
от разговора, от амбицията, от
публикациите в литературен вестник
от добрите погледи и приятелства

лято е, както никога
както винаги, бързолетите – толкова високо
колкото няма да стигнем
нито аз, нито ти
още по-малко някои със сборни усилия

и това е добре – най-после свободно небе

в празното от шум и пръст пространство, в блуса на топла вечер
тя расте от невъзможността на две срички
въпреки всичко
само за себе си и
наобратно

радост, любов, дракон

защото когато я наречем роза
скача със става на скакалец
и отричайки, отминава

Петя Х.
2.07.22

Посегнах да откъсна
слънце от слънцата
пораснало между уличните плочи
до ограда
но ръката ми се спря над топлината
в уважителен отказ
както се гали огън

по-скоро не

защо не се поколебавам да набера жълтурче?
живяното, сценарият са лични, значи – ничии
потъват в пясъка
прегръдката, на вятъра
една целувка, жълт полярен мак

Петя Х.
22.06.22

Колата навлиза в дългия тунел
под земята звукът е глътнат
светлината – бързи чертици
аварийните изходи в червено
през няколкостотин метра
може би неизползвани, с чисти сиви
стълби, санитарно осветени
флейти в каменната плът
мотивът се повтаря
всеки път повтаря пътя
изгубен, гласът от навигационното
с уверена искреност съобщава
прекъсната си връзка с космоса:
„неясно местоположение,
търся сателита“

изгубени сме, колко смешно, в движението
когато излезем отново на светло
с такава нежност белите облаци
се бутат във върховете
че неизменно си мисля
че мислиш

Петя Х.
20.06.22

В тихата вода до кея
карминовият планктон
е ритмично повдигащи се гърди, спадащи
цяла неделя някой е дълбал дървени лодки и
върху гърдите са паднали мирни слънчеви трески
и той, морска трева, ги носи
дали с радост, дали защото

Петя Х.
12.06.22

Преминал дъжд по лавандулата
и лавандулата не знае
но тя е, тя е
заявката на вечността
в случайна капчица сега
тя е обема на алеята
теб, славей и артерия
и се изпълва бавно сферата
с уханно виолетово желе
небето – стъклено въже
да го катери всеки смел език
такава тежка лекота!
и за човек, и за оса
земята – майка на смъртта
обърнала е гръб и се преструва
че щом не гледа, тя не съществува

Петя Х.
9.06.22

Толкова малко неща вече имат значение
край реката
по залез
всичко значеше нещо преди –
дали водите ще довлекат мъртъв плъх
и ще ми го хвърлят в краката като трофей
корабите, имената
нивата
кой минава покрай мен и какво казва

делникът на другите е показно щастлив
поезията изтича, кръгли камъни

на двата бряга – домове и каравани
розите им – безобидни рани

корабите отнасят баласта на непотребното
чуждо знание

смеем се с непосилната лекота
на една шеговита случайност
малко късно, неудобно рано:
двама, които знаят да мълчат
всички имена

Петя Х.
4.06.22

Закъснял съм, казва възрастният господин в хлебарницата, останало е само едно сърце, а винаги купувам две. Усмихвам му се, невинна съм, не съм аз, аз купих само хляб и ягоди, отвръщам преди да успее да ме обвини.

Невинна, ама само едно сърце. И какво да взема тогава в замяна, кажете, пита той и погледът му шари неуверено по витрината.

Какво да му кажа. Ясно е, че нищо не може да замени липсата на едно сърце, но ситуацията изисква решение. Изисква ясен отговор, в който може да се вярва. Изисква увереност в гласа, категоричност. И аз отвръщам, липсата на сърце се заменя единствено с марципанова масленка, с ягодово желе в средата. Посочих я с пръст и пожелах приятен ден на излизане.

Видях те в окото на гарвана –
когато зеницата проблясва като стъкълце, тогава ме гледа… добре
ако имах право на едно желание, то
би било: да държим височината
винаги на горните клони, над нещата
над последната шишарка
там, където слънцето остава
и след видимия залез
защото светлината си търси дом
в свещ, лампион или малко стихотворение
като поздрав, уж без значение, стъкълце

и приглади най-после тези черни пера!
време е за горски веселби, лятото трае

колкото си поиска

Петя Х.
2.06.22

Полегнали в шезлонги с лице към Матерхорн
слънчеви очила над зачервените носове
думите отправени към върха
защото само отсъствието на очен контакт
свидетелства за доверие и близост

или със сирене, хляб и диня в жълта августовска трева
върху покривката да лази мравка

със слънчеви очила
на кораб в някакво море
в рудник
в сърцевината на плод, в жива кост
соларна клетка

или като два ръбести черни камъка лава на о. Исландия
както и да ги въртиш в ръка — не
съвпадат, не строят, не се подреждат

някой е поставил слънчеви очила върху камъните, носовете им самоуверени
и вече има значение
че не се поглеждат

напред гледай, на Матерхорн говори!

Петя Х.
27.05
ХXII

Преди бурята стихна градината
само едно бавно такси мина по алеята под липите
и докара гостенката на най-възрастния съсед

тъкмо навреме

в слънчеви дни
брокерите на недвижими имоти обикалят като хиени
къщата му с провисналите, но горди
дървени кепенци
дали не е умрял, дали няма да продава
дали още става от леглото си да отваря

гостенката на най-възрастния съсед е копие на Марлене Дитрих
von Kopf bis Fuß auf Liebe еingestellt
както се пее в хита от 1930
в походката ѝ – достойна острота,
би мoгла да забие с бастуна си като на шиш хиените

майски светкавици предвещават смъртта на дървета и птици
в гнездата още цели яйца, някое – на кукувица
и завиха сирените на пожарни коли
самолетите кацат надеждно по реда си при всякакво време

една есен в подножието на храстите
до раздрънкания гараж видях да минава кален таралеж
към квартирата си в шумата
която от години никой вече не мете

толкова остаряла е нашата алея, че я вървя като бебе
понякога се чудя кой вятър ме посади точно тук, ясен ли съм, глухарче ли
не питам защо – знам

Марлене Дитрих има собствен ключ

Петя Х.
20.05.21
“XXII“

В центъра на радостта
като жълтък – топче мазна
слънчева тъга

щом я изядеш
ставаш пиле и растеш

равновесие, преградни ципи, същина
майка ти е външна на света
а баща ти е с брада
баби, дядовци – река

черупката – безкраен път
дай причина да троша

колко счупени яйца

не, не ми е нужна и една –
аз строших
аз лeтя
аз тъга

Петя Х.
19.05
“XXII“

Не знаем
никога не знаем, но е вярно

звънецът на портала към
лятната родина е повреден

някой все звъни – не се отваря
някой вътре чака – не пристига никой

„все пак, не е ли градина“, питаш
„не“, отвръщам

Петя Х.
18.05
“XXII“

Прането ми връща вярата във всичко
изречено без лъжа и сметка
отпуснати тъкани, отказали да бъдат красиви
безформени, с гънки и пречупени линиии
раними, понеже мокри

как падат платната върху ръката
студени и ласкави
бели дори когато са черни
скърцащи на слънце, увивни по въжето
ароматни – ванилия и море, частица сяра
как насекомите кацат
и пият последните капки от кръстовете на тъканта
с доверие и яснота, с нежни хоботи

така се потвърждава свежестта
съхнене без остатък
обещанията стават твърди и готови да бъдат сгънати, до строгост

обичам също да гледам подковаване на коне
първо до бяло се изпилява старото износено копито
освобождава се от наслоенията на пясък и кална тъга
минали пътища се свличат като скъсани върви
конят подвива крак и стихва, кротка грива
нажажената подкова се поставя
с прогарящо съскане върху бляскавата роговица, става знак

предписано от времената
преди коня и платната

Петя Х.
15.05
“XXII“

REINHEITSGEBOT

Сипе се слънце, ритнато, счупено
ситно горчиво, бухнало звуково
пяна и бръмбар, кристална частица
върху жълтурчета и маргаритки
върху градина на чужди усмивки

понеже е истина, истини прави

потта да ухае на тънка ванилия
зад ушите да шушнат сините лилии
лиани да слизат в слуха като жици
щом някой ги чуе, да го отрича

да отрича градината, месеца, силата
хмела, малца, маята на бирата
и водата, разбира се, цялата, хладната

бистротата е функция на измамното

ухото на тайна килия прилича
заключен е в нея монах безразличен
щом звънне камбанка с нова история
мръдне с вежда, вдигне халбата 
на теория

Петя Х
14.05
“ХХII“

–

Reinheitsgebot е законът, регулиращ чистотата на бирата. 

Когато разговорът се изчерпа
се загледахме напред
към камъни и треви
по които някой вървеше
с увереността на тоталното познание
на магнита и въздушните течения
и ако грешеше, то беше заради нас
природата е благосклонна към човешката слабост
за собствено забавление

тогава
оросени от новия смисъл за движение
ти или аз казах:
бъбрицата на Ричард – ама че име за птица –
има подчертано изправена походка

Петя Х.
13.05.
“XXII“

От всички ритуали на приятелство
единственият, който има значение
е непрестанно потвърждаващият
верността към литературата

обратно на течението

затова реката и аз
в неравни отношения
тя безразлична, аз също хлад

минават шлеповете и отнасят
железата и солта, отнасят скрити под повърхността
пространства празнина

пространства празнина
с красиви имена
и прорезната рана на движението
без белег се затваря пак с вода

Петя Х.
11.05
“XXII“

Лишено от идеи, лятото все пак има място
в личната ни история на осъзнатата глупост
знаем го още отсега

пръст и хаотични сигнали, в дрехи, понякога и голи
успехите при проникването в промисъла – разклатена конструкция
да кацне пчела и ще я преобърне

после купчината сухи дъски пламва
при първи светкавичен удар в топла буря
пожарът дали ни радва?

изобщо медът

тази слънчева щедрост на природата
не го заслужаваме, но приемаме на лъжичка
езиковата ягода не се противи
култивираме пчели и им се молим като на богове
за спасението на цивилизацията, едро казано
а всъщност – егоистично – само заради сладостта

да живее възпроизводството на цветята
от които зависим, поради пчелата

заченати от захар и солена вода
винаги в очакване на малкото
потребно ни за вярваната цялост
блъскани напред в тунела
към целта
към тичинката, в сгъвката на коляното

иначе казано, да, вярно е
имаш красиви стави от светлина
но и ти няма да бъдеш мой приятел

Петя Х.
9.05
“XXII“

Дървета в отсрещната горичка: един-два клена, няколко дъба, габър, няколко лешникови. И най-много ясени. Ясени! Fraxinus. Световното дърво, според Еда (нордическата митология), наречено Yggdrasill. Игдрасил е огромен ясен, който свързва трите свята – горе в короната боговете, средата – светът на хората, а корените са в подземния свят на смъртта. В горичката пред дома ми най-късно се раззеленяват ясените. Чакат всичко да е готово, сякаш най-дълго могат да носят на зимата, не бързат с фотосинтезата. Изобщо не напират да се отличават с нетърпение. Най-високи са. Разлистват се нервно, остро, сдържано, с напрежение. Гривяци кълват пъпките им. Листата на ясена образуват малки снопове, като метлички, или като разперени пръсти на ръка. И понякога изглежда така, сякаш някоя ръка метличина маха отсреща, а уж няма вятър ето такава. Най-близкото дърво, което е прескочило от гората и расте в градината, е ясен. Изглежда така, сякаш гората е тръгнала с много бавен ход, по метър на 20 години, да навлиза в света ни. Ясенът в градината не прилича на градинско дърво. Стои като някой, който чете вестник, обаче обърнат с главата надолу.

Петя Х.
8.05.2020

как просто ръми
като истина
ти не помниш, помни
но не искаш
аз не помня, помни
но не искам

то отмива пръстта от
скъпоценните бучки
дрънка тъничко
в ситото фино и
се избистря

каквото научихме
каквото остана
каквото бе тайна
каквото бе яма

колко смешно, наистина!

земята – бъбрива родина
златни зъби изплюва
в плодната ни градина

и по мътните бързеи
се било заговорило

как свободни от всичко
което ни свързвало
приласкани от нищото
пак се привързваме

Петя Х.
7.05.
“XXII“

На закуска екранът в ъгъла предава
на живо от гнездото на двойка морски орли
величествен любовен акт с трептящи във въздуха криле
после мъжкият отлита за риба и се бави
а женската се взира в близките планини
с гръб към камерата
некинематографично дълго, но красиво
като в истинския живот с часове не се случва нищо
за което си струва да се пише:
едно гнездо, птица, въздух
и очакване на риба

поширано яйце, черен пудинг, хагис, боб
кафе във френска преса
може би портокали

през Каледонския канал яхтите вече преминават

извън кадър – съдбовните решения
а още по-нататък, в сърцето, ако го има – съмнението

Петя Х.
7.05.22
“XXII“

Не идва в очаквания вид
не навреме

ще го познаеш ли
ще го приемеш ли
ще го признаеш ли

на колко грешни хода имаш право
колко са правилните отговори
как да зададеш въпроса

питай, падай, нямай
пак

живинка си, не го можеш
винаги си на празно
пред страданието предпочиташ радостта
просто един домат

и добре, че е така
този живот някой трябва да го носи

Петя Х.
4.05.
“ХХII“

Изпуснала си го
в пряспа на върха
а дори не си се качвала толкова високо

не познаваш нито формата
нито тежестта
не знаеш за какво служи
не и целта

есинствено загубата гори вътре
бумти огън
но не стопява
далечния сняг

Петя Х.
3.05
“ХХII“

Какво причинява на кожата ви замърсената околна среда

от провала и най-после окончателната невъзможност струи радост
радост, защото нищо няма да върне пак росния въздух

„красотата отминава, добродетелта остава“
пишеше в книгата за гости в хотелското крило на манастира
от горните арки прозорци лъчите падаха само върху високото на стените
до позлатената костица от малкия пръст на светията
в една тъмна ниша
благородна бяла мишка се миеше
за опровержение
на отминаването и на трайността
на красотата и на добродетелта

какво причинява на кожата ви замърсената околна среда

Петя Х.
19.04
“XXII“

Черни кожени боти за всякакви поводи

Обущарят се погрижи за подметките
прецизно зачерни ръбовете
смени и износените стелки
малко неща напомнят така отчетливо за загубата
както чифт износени обувки

далечен тропот в акустични подлези
полукръгове с върховете в пясъчна алея по време на разговор
свидетели на размяна
от ръка в ръка
от устни
настъпателни, подпиращи тежки врати
преди края
лявата е държала чаша с шампанско
дясната е хвърляна срещу дракон

по линия на тъгата питам обущаря
дали може да поправи скъсано друго от кожа

Петя Х.
18.04
“XXII“

10 задължителни кафяви якета за новия сезон
тръгнал да катери заснежената планина
когато се уморил, легнал в пряспа край едни селскостопански постройки
с разперени ръце, очи към синия кристал на небето
където високи черни ангели въртеливо прииждали като букви
все по-прозрачно дишането, все по-тежко тялото, все по-леки желанията, много за четене
всичко се топи в новата вечна жега
пряспата се оказала лепкав говежди тор
омазан се замъкнал до колибата
и дълго търкал старото си яке под чешмата
каналът се задръстил
в мивката земна вода и слама като промит дом се заизкачвали до ръба
до ръба
казал
да прелее
казал
черни ангели спускат
10 задължителни кафяви якета за новия сезон

Петя Х.
17.04.
“XXII“

10 задължителни шапки срещу внезапен дъжд

онази горска гъба от детството
под която се намираше винаги място
за поредния окъснял бръмбар без бомбе
заставаха все по-близо, но кръгът растеше
и на някои им се откъснаха крайниците от тялото
в опит да държат целостта на принудителните приятелства
под психаделичния чадър

аз, напротив, стоях винаги в скандинавския дъжд с гола глава
по-ниска от ягодите, постoянна сама скала
със себичен език за трошене на чакъл
хладна и готова да пореже
верен приятел на мъховете и оптическите илюзии

след дъжда се спускаха в лодки от орехови черупки
по пълноводнитe потоци и през бързеите, платната от прясна шума
пееха, някой свиреше на флейта от сламка
шумоляха с рогца, пиеха от издутите капки

и аз бях там
всичко научих изцяло и упорито
от любопитство
през естетиката на отчуждеността
на разстояние
10 задължителни шапки

Петя Х.
15.04
“XXII“