На каруцата
тракането проехтя
по градинските рози.
Buson (1715 – 1783)

Или за движението. Някой отива или се връща. Когато по шосето срещу дома ми премине тежък камион, къщата вибрира и чашите звънят една в друга… същото е. Винаги ме в удивявала тази свързаност между пътя и къщата. Градинските рози се камбанки. Те се хванати в земята, неподвижни. Но пеят движението. Каруцата е в движение, но песента ѝ я свързва с неподвижното.

Сред мрачната луна
в тясното поточе
патиците удрят с крила.
Shûôshi (1892 – 1981)

Шуоши е бил лекар и издател на списанието за хайку Аsebi.
Геометрията на картината – един потъмнен кръг горе (мрачната луна), една черта (тясното поточе) и ако визуализираме звука – широки нервни ивици, назъбени (пляскащите крила). Аз си представям как тези крила се удрят в двата бряга на това тясно поточе – мост от миг. Преставям си всъщност музика през тръбата на духов инструмент. Патицата на звука, която удря с крила вътре в тръбата на кларинет, обаче долу в ниските регистри 🙂
Ако луната бяше ярка, нямаше да чуем плясъка на криле. Щяхме да гледаме патици на лунна светлина, а това е рисунка за таблата на креват. Чрез потъмняваненето, скриването на едното, става видимо другото. Освен, че е така елегантно решение на създаване на един хайку момент.

Проблясъците на снега
осветяват цялото легло
и то изстива.
Sôchô (1760 – 1813)

Сочо е бил художник и поет.
Хладен блясък. Подобно е усещането на усмивка, която ти докарва ледени тръпки по гърба, уж е далеч, уж няма допир с теб, може дори да е мека и добра. Или съобщение, което не е лоша вест, но нещо в него е ледено. Изстиващото легло е образ за настъпваща скоро (или настъпила неотдавна) смърт; не само физическо унищожение – може да е просто край на близост, зависимости, отношения. Студът е толкова силен образ, че само проблясъкът му е достатъчен да доведе до промяна във вътрешния климат.
От друга страна, знам от хора, които обичат хладни завивки, че няма нищо по-приятно то това да се сгушиш в чисто и хладно легло, сънят идва веднага. Нека хладният блясък изчисти всичката гнилост на снощния сън.
Независимо какво оценка даваме на хлада (оценката си е нещо наше; не е на обекта, който определяме като добър или лош; той може да си всякакъв спрямо нас), сам по себе си хладният блясък е мощен и величествен.

Върху тънката ледена кора
сам и във ведро настроение
един качулат гмурец.
Hakyô
(1913–1969)

Обикновено тънкия лед свързваме с опасност и тревога – опасно е да вървиш по тънък лед… чак чувам пропукването, виждам катастрофата. Но не и тук. Не ако си гмурец. В картината на това хайку виждаме съвършеното равновесие на мига. Няма опасности сами за себе си, няма тревога сама за себе си, няма самота сама за себе си. Тревогата и опасността са там, където някой върши нещо, което поставя на изпитание природата му. И тук тънкият лед може да се пропука, но това ще е радостно разчупване – един гмурец във водите, преследващ плячката си. Върху тънкия лед между дълбините и небето се разкрива една медитативна картина на крехкото равновесие на мига. И една птица, на която самотата не е камък върху шията, а крила.

Въпреки всичкия дъжд
са нацъфтели по оградата
есенните клони.
Midori-jo (1886–1980)

Най-после ми се падна жена – майсторка на хайку. Пък и какво великолепно парче текст! То говори за това, че знанието, откритията, любовта… изобщо духът! могат да се и извънвременни. За извънсезонната радост от тях. Оградата стои като нещо, което разделя – територии, времена, затваря „аз“ из всичкото. И голямата победа е именно цъфтежът върху този обект на отделяне – по този начин се нарушава стабилността на установеното. Ние, с нашия европейски прочит, сигурно можем да видим и нещо злокобно – цъфнало по никое време. Обаче, поставено в климата на Япония, където през октомрви е топло, няма нищо злокобно. Това дърво може да си цъфти до пролетта, зимата е мека. Например в императорския парк видях крехко нацъфтели вишни през октомри. И как се тълпяха туристите да снимат тази най-японска гледка // А образът на дъжда е ясен, нали? Обсъждала съм го в предишно хайку – дъждът може да се асоциира със смърт, край, разруха.

Midori-jo, или също в англоезичните издания изписано името ѝ като Abe Midorijo, e не само хайку майсторка, ами и основателка на списание за поезия. Казва се Komakusa „Конска трева“ (колко хубаво име, нали!), излиза от 1932 и съществува и до днес (ако информацията ми е актуална). Вижте я Midori-jo прекрасна е, нали? Какво излъчване само!

За „Телогинариум“ на Ясен Григоров

„Телогинариум“  на Ясен Григоров съдържа 16 кратки истории и прилежащите им илюстрации. Или обратното. Не е ясно различимо кое е дало първоначалния импулс – разказът или визуалното. Текст и рисунки препращат в двойки една към друга, влизат в отношения, дописват се и се дорисуват. В същото време илюстрацията и съответният ѝ текст не стоят една до друга в книгата, разделени са, поместени в отделни блокове; по този начин четенето е придружено от едно чудно и нарочно объркване; кара читателя да се опитва да познае връзките, да се припознае, да си спомни, да очаква и да търси потвърждение или опровержение, да си доизмисля.  

„Телогинариум“  е албум за възрастни, който с осъзната имитативност се доближава до детската книжка – текстовете са лесни, образни, кратки, преструват се понякога на наивни. Тази игривост на книжката се проявява от една страна във фантастичното на текст и илюстрации, но също чрез форма̀та – изданието прилича на малък тефтер, ляга в ръка, обещава близост и иска да ти е съкровище (както детските книги), побира се в джоба. „Телогинариум“ препраща не само чрез заглавието си към средновековния Bestiarium (бълг.: Бестиарий) –  сборник с рисунки и текстове на реални и фантастични животни; сред лъвове и зайци се намира по някой дракон, еднорог или василиск. Там, където в средновековната книга е било необходимо приказно животно да запълни пукнатината в картината на света или реално животно да изрази алегорично човешката природа, аналогично тук и днес Ясен Григоров събира и показва „зверовете“ на съвременното тяло, реални и измислени; това тяло претърпява деформации, разтопява се, разпада се, сраства се с предмети. То е и пандемичното тяло, тялото на карантината. Говоренето за тяло се превръща и в борба за тялото, за неговото приемане, за живеенето с него, за обич.

(Извън 16-те двойки текст и илюстрации остана неспомената още една. Тя стои сама за себе си и носи заглавието „Човешки череп без отношение към текста“. Най-дълго се задържах на нея. Каквото и да говори това за книгата или за нейния читател.)

Изданието е първото от поредицата „Нов ред“ на издателство „Точица“, специализирано в литература за млади читатели. То заговаря порасналите деца със същото внимание и уважение, което е залегнало във философията на издателството от години. Книгите им са правени винаги със сърце, майсторски изработени. Тази безкомпромисност в качеството отличава и „Телогинариум“. Книгата е красива по умен начин. Книга за ценители. Честна цена от 15 лв. Подходящ коледен подарък, особено при тази грозяща ни Коледа на липсите. Едно тяло в годината на телесните отсъствия. Подаряваме си я, понеже стопля и натъжава радостно книга, която завършва с изречението на надеждата:  „Двамата се прегърнали“.

И после нищо друго не покрива с излишни думи този красив край. 

Ясен Григоров, Телогинариум, София: изд. Точица, 2020.

Петя Хайнрих

внезапен полъх, отключил спомена
за мирис на тамян и свещи… или друго
хартиените бели рози по арката
на някаква далечна и по детски  
весела алея

дори и птиците не се завръщат
където е така кощунствено красиво
ще минем през портите на този храм
но храмът… дали e още там

Из „Портрети на предмети“

Според съня, съществува течение в изкуствата, и особено в музиката, което се нарича „Зад хладилника“ (предполагам, че сънят ми си изобретява форма на гаражния рок, поне като название). И даже присъствам на такъв концерт, при който музикантите са натикани… зад хладилника. Идеята е, че така са отделени от публиката, сами с изкуството си. Също така задната страна на хладилника е нещо като обратната страна на луната – там не прониква светлина, не я виждаме. Гърбът на хладилника има индустриален вид, не е за пред очите, там всичко е тръби и бучене.

По аналогия, участвам в собствено четене на поезия, което е по правилата на артистичното движение „зад хладилника“. Поздравявам публиката, после ѝ обръщам гръб и чета с микрофон с лице към празна стая. Когато свършвам четенето, се обръщам и виждам – от многобройните слушатели е останал само един и той казва с неудобство и за оправдание на останалите „ами то не се издържа“ което всъщност е точно както трябва да бъде – поезията не е за да занимава публика, тя е общуване между текст и празна стая, тя е зад хладилника, публиката на поезията е самият език.

7.11.2019

Бях забравила удоволствието от редовното водене на блога. Колкото повече човек пише в блога си, толкова повече фейсбук става излишен, поне за хора, които не разчитат на многобройна публика.
Долният текст е писан преди две години на този ден. Забавлява ме, добре е да си го имам и тук.

Японската възглавница е ВЕЛИКА! Вярвате ли ми, има ли нужда от защита това твърдение? Японската възглавница е с размерите на познатата ни правоъгълна възглавница и тежи медицински. Тежи си на мястото. Под главата е мека и поема лицето, обгръща го с формата си. Ако пъхнеш ръка под нея, тя я обездвижава като гипсов улей. Фиксира те, успокява те, заковава те в съня. Възглавницата има две страни – горната е мека, а долната е твърда и топчеста. Ако се опиташ с пръсти през плата да разучиш материала на твърдата страна, той е сякаш от нарязани на колелца сламки, твърди и еластични. Поради тази си организация на материала възглавницата стои стабилно и ако я изправиш в горната част на леглото, тя те държи предано и надеждно, когато се облегнеш на нея, а не се смачква в безформено лигаво кълбо, не те изгърбва, не те превръща в измолващо удобство безгръбначно. Японската възглавница се отнася със същото уважение към теб, което е залегнало в базата на всички междучовешки отношения в обществото.

Понякога слагах тежката възглавница върху корема си – да ме захлупи и да ме смачка – много удобен заместител на одеялото. До японската възглавница имаше често и обикновена възглавница, която седеше като безхарактерен чувал с парцали. На сутринта японската възглавница изглежда непокътната – с прави форми, гладка калъфка, свеж вид; а до нея обикновената възглавница прилича на преживяна драма.

Възхитена съм и от японския матрак. Като човек, прекарал дълги спорове с продавачи на матраци, които, виждайки че не могат да ми угодят, накрая започват да ме лъжат и да твърдят, че няма на тази земя по-твърд матрак от този… вече знам. Има, да, има. Японският матрак е ВЕЛИК!