е вечната тема на всеки един живот ясно е никой не е ходил на репетиции поне не и съзнателно не е повтарял репликите си предварително в огледалото до откриване на баланса между патос и вярност преди да се наложи да ги изрече официално
забравяме само онова, което никога не сме знаели
значи – всичко, тотално цялата роля нито знаем кои сме, нито защо
импровизирайки го караме – дори и дрехите си перем с бегъл усет за подходящата температура има ли тук някой, който действително да чете етикета с инструкциите за пране от обратната страна, в страничния шев
по тази причина или по друга твърдят, че съм шампион в смаляването на памучни фланелки изглежда, за радост сносно владея центрофугата и сушилнята на езика не позволявам текстилните тъкани да заемат по-голямо пространство от човешката ни разпиляност желая всичко да се прибира в себе си в естествените си граници до мълчание както охлювът си пробира морето да е честно, да е само смисълът да казваме онова, което не се показва
Което късният ноември ни отнема е жуженето на големи насекоми в стаите онези кръгове от жълтозелен звук затягащи се в тънка примка под таваните
гризем крушите на отминалия си сезон в зависимост от онова, което очакваме ни остава много или малко до семката на упражнението
и някъде в средата на това очакване една зимна оса, шмугнала се незнайно как през пролука в топлата стая захваща ненавременния си химн с онази басова вяра като в катедрала, като в катедрала
Откъснатият птичи крайник на пътеката прилича на човешка ръка миниатюрна, със свити пръсти, синя ръка, приключила с движението и хлопането с нокти по кефамиката готова да легне межу буците разорана ноемврийска земя
колко сме близки с птиците, в частност в смърта и в ембриoналната си форма еднакви с всичко живо тотални нищожни / до важност жадни
В пясъчника, по катерушката, на люлките, с топка или друго в калта и на слънце върху балите сено и галейки врана бъдещето усвоява човешкото движение развива успеха от гениално нагънатите за живот листчета в цветна пъпка и провала също развива от гениално нагънатите за живот листчета в цветна пъпка
морал, море и реактивност нервен тик, рай
колко от тези деца ще свършат в безслава и кога
в безлюбов, неприютени, по-малки от сега
едно със сигурност, няколко… всичките?
но нали и аз съм майка, устата ми е зашита със захарен памук не ми е дадено да изричам истината от черния ѝ край затова със затворена усмивка гледам как зимата спуска белите си конци в някаква кристална приказка с щастлив край.
Богатството да обичаш заради самата идеята това е октомври, всичко е кръгло и готово, обичам смехът е червена ябълка в градовете ветропоказателите отново горе по кулите време е за игри на рицари и феи с островърхи шапки ходим, със звънчета по върховете на обувките смехът е сирене, и бира, това е… това е октомври, не ми казвай своето име свирят цитри и барабаните будят камъка скакалците с панделки на краката, обичам няма очакване, няма обещание, няма посока това е обичта на демиурга, който не знае какви ги върши, ето ти един кестен няма дори възможен изход слиза се в подземието по хлъзгави сълби готиката на гниещи листа върху първите три стъпала музиката остава далеч и високо реката е бавна, сомовете пушат в тинята лули, със сведени очи октомври е, повярвай ми, знам да обърквам, дай да мълчим
защото отговорите само отменят въпроса но питането остава като настоятелен знак както водата не утолява жаждата само който каже не, оцелява
Високо в планината пътят минава през облаците навлизаме в бялото без ясно начало и край каквото се каже тук, то остава тук твърде стръмно е за обичам те или някоя от по-леките му форми пък и кой ли има смелост да отмества с емоционалния лост при тази висока скорост и неясен изход но друго за казване не е необходимо обичам те, живот!
Под свещената ти сянка Нут, богиньо на небесата крава, свиня и смокиново дърво майка на всички звезди която извива космически гръб и ни скрива от огъня на слънцето ти, хладен свод – каменно тяло или ленено платно, опънато с въжета между редки дървета или светла коприна по изпънатите спици сестрица на аркадите завъртяно цвете с благодатни тичинки ти, която
по залез гълташ слънцето, за да го родиш на сутринта в насъщна кървава зора и цяла нощ го люлееш в тайнство докато в длъбнатината ти танцуват мрачни пеперуди и плющят с крила от свила по свивките на светове ти, чадър
В края на града в края на последната цивилизация – комуникационната в края на сезона със зрялата царевица за биологично гориво когато западът прибира светлината гледано оттук, както винаги един черен бръмбар бавно прекосява пътеката в най-ниското на нещата понесъл нефтения си блясък към своята земна дупка всичко, което притежавам, е един надежден телефон здрави обувки за бягане и никакво съзнание за край
„daß wir nicht sehr verläßlich sind in der gedeuteten Welt“ Rilke, Duineser Elegien
Сутрин след сутрин поредното ново откритие в напълно разкрития свят От високото пада карфица и се забива точно тук и сега от онази разсипана в началото кутийка на крояча по невнимание или защото случайността оформя смислени фигури както и намерението с последвалото го целенасочено действие оформя смислени фигури – защото ако не бихме съществували заради утринните си малки човешки открития то защо изобщо има тръни и кози?
Какво прави поетът, когато загуби вярата си в поезията. Аз дали съм този. И струва ли вярата. Колко. Пейзажът се разгръща като умно сгъната карта – нищо не е било високо, нито с профил. Ясно с яснотата на тъмнината. Липсата на пътеките в гората означава, че пътят е между всеки две произволни дървета и нататък, докъдето стига. Да, аз съм този. Който задава въпроси. Вярва колкото невярва. Шумя с проклета карта и не успявам да я свия по зададените гънките.
Спасителна акция на книги, останали без стопанина си. Аз съм вашият стопанин. Явно това е моето призвание – спасявам пейзажи със стари къщи и парче скришна гора, давам пространството под покрива за квартира на хермелин, побутвам с крак паднали клони към водния канал с бобрите и преследвам през полето комбайн, възседнат от дремещ старовремски комбайнер с кръгъл корем и шапка с бодра извивка, понякога гледам как минава магарето с рождения му силует на някой, който носи дисаги от началото на света до другия му край. И как накривената барака, пълна със стари стъкла и изоставени прави прозорци, не пада след никой пореден силен вятър, и така минава още едно лято на липовата алеята, вглъбена в световното броене на листата, които скоро пак ще отхвърли.
Който чете книгите на Албена Тодора, той неизбежно стига до убеждението, че поезията за нея е съдба. И това е радостната новина – книгите ѝ ни срещат с човек поет, който живее с поезията, с естествена лекота делникът се промъква в текстовете ѝ. Ако има нещо за казване или за мълчане, то Албена Тодорова прави от него поезия. Затова и поетичният свят на книгите ѝ е многопластов, многокартинен, сочен и буен, и близо до живота, толкова близо, че читателят се усеща изхвърлен на улиците, за които тя пише, потопен в аромати, говор и шум, среща се с другите, седи на масата в заведението или пътува във влака – авторката поставя заглавие „потегляме“ и литературата върши останалото: действително потегляме, гледайки как като японски майстор бездомник сгъва сиво одеяло, жената в пекарната вади топли прецели, а мъж крещи на поничката си (и такива работи стават). Албена Тодорова е любопитен, но дискретен наблюдател, който вижда „хората, които не знаеха, че са стихотворения“, както твърди едно от заглавията в книгата.
Две стихосбирки на Албена Тодорова. И кориците стилово съгласувани.
„Единайсетте сестри на юли“ (Жанет 45, 2021) е третата ѝ стихосбирка. Както и при предишните две – „Стихотворения“ (самиздат, 2014) и „Стихотворения, от които ти се живее“ (Жанет 45, 2018) основният тематичен сноп е от усуканите нишки на вниманието към живота и преживяната крехкост на любовта, семейните връзки, приятелството, градът. Сестрите на юли е книга, подредена по загатнат сезонен принцип – градовете и срещите преминават през годината, по естественото течение на нещата. Книгата завършва с частта „вместо довиждане“, която с шестте стихотворения представлява поетическо обръщение към мъртвите близки, изобщо фин говор със загубата, обръщение с любов и разбиране, памет: „Виж, за кратко сме тука. / Обичаме. / И после ни няма“ (началото на последното стихотворение в книгата).
Албена Тодорова, така ѝ се е случил животът, е човек, потопен в различни култури и езици. Родена е в Махачкала (вижте на картата, любопитно късче земя!), трето поколение емигрант по майчина линия, израснала в София (място на нейното сърце и централен град на поезията ѝ), живяла, учила и работила в Япония, Германия и Великобритания. Вероятно има и други, неизвестни ми спирки от житейския ѝ път, предизвикали поетичните видения в текстовете ѝ – те се усещат при четене. Това житейско потапяне в култури и езици е същинската сила на поезията ѝ. Там е силата! Там е ненадмината. Дори когато пише за битийните, местни неща от живота, тя го прави сякаш може да види нещата през различни лупи, овладяно и мъдро. Затова и поезията ѝ успява да вълнува над нивото на родното. Също езикът и стилът на поезията ѝ – прецизни, от света.
Албена Тодорова е от онези, които чрез поезията си разсъждават понякога върху битието на поета. Какво вършим? Защо го вършим? Какво ни е мястото? Лично за мен „Единайсетте сестри на юли“ има един друг великолепен край. И той е със стихотворението, което метафорично бих нарекла техническо, и то започва така: „спускай поета понякога в мини, карай го да гази кални полета, ливади с огромни крави, бутай го да се завира под търбусите на ядрени реактори…“
Без да ставам поучителна, четете следващото изречение като поклон от мен: Точно така, Албена! Точно и само така.
Петя Хайнрих
Повече за книгата четете в края на 2021 в предстоящия брой 4 на Литературно списание ТЕКСТИЛ.
Август и всичко е готово надеждата вече се побира в скритите узрели семки гроздето, динята, сливата езикът ги стига умът не е ръце ако имах коза, щях да я пусна да лети Но какви ти кози… затова лети ти, сърце, лети
Петя Х. из „Летни хитове“ 1.08.21
––
* Voilà um homme!, казал той според Кнут Хамсун в „Последната глава“.
Какво казва чадърът напъхан в уличното кошче за боклук
нещо за космическия туризъм тези дни или за миграцията на змиорки от рожденото им Саргасово море до европейски поток, и обратно нищо за сезоните, движението на мокри облаци нищо за загиващия занаят на майстора на чадъри и дъждобрани всичко за олимпийските игри
за внезапното микроскопично изместване на слоеве което преобръща надеждата в безнадеждност, или обратно
тънки златни люспи по тялото на божеството: само будният се пробужда, казва чадърът
повей разгъва в коша свитата спица парче водоустойчив плат по нея сякаш някой е изхвърлил птица с безцелно крило
понеже нито намеренията, нито следването на цел водят до отговора, божеството се усмихва и убедени в грешката, за заблуда избираме неправдоподобното: чадърът е счупен
лято завинаги! като заклинание в което неизбежно вярваме бяхме деца и се учехме на милост към мравките и боровите иглички лежахахе под дървото сенките рисуваха по телата ни живи динозаври гледани отгоре, представлявахме две неподвижни часовникови стрелки аз – часа ти – минутите защото естествено бяхме спрели и времето с онази лекота, с която малките владеят големите чудеса: лято завинаги!
Поезията ще ни спасява от безгласието да си сам и от нестройния шум на многогласните стаи ще ни спасява от изхлузването на езика и от настоятелното му битуване поезията ще ни спасява заради самата себе си
нито ти, който четеш нито аз, която пиша провождаме сребристата нишка на мисълта и промисъла през моравото на високия час
ръката не познава целта
късно да не сме били родени езикът е късал треви, млякото е издоено поезията ще ни спасява както светулката и надеждата на сигнала ѝ
Романи, писани само преди век, днес звучат като от стари времена: очаква се да мога да си ушия риза на природата съм се отблагодарила с едно живо дете (повече би било егоизъм) родено в чудния месец май, в самия му край когато в далечината мучаха елени 70-годишната г-жа Мъдрост (Wisdom) – най-страта позната ни птица – албатрос от тикоокеaнския атол Мидуей се радва на добро здраве Мъдростта е плодородна и тази година отхранва поредното си пиле майка на 30-има, vivat! в културата ще остане счупеният ми език както остава отломка порцелан случайна и неоткрита в дълбок слой, там където се е издигал дом красиво би било светът да се управлява от албатроси върху живите кройки прекъсната линия обозначава пътя на иглата за шиене
Днес би бил подходящият ден за край на лятото понеже диня и другото
изчерпването на смисъла с повишаването на градуса
без предусещане и без памет
горещината се е свила в зелените орехи като виновно куче
пак онази пеперуда пауново око която всяка година се повтаря върху плочите
но нищо не свършва по желание нито лятото, нито трепетът на прашеца (песента по желание е номер само на посредствените изпълнители зависими от флирта със зависимата си публика)
желанието, напротив, удължава невъзможността
в същината си лятото както истинската музика след последния тон трае вечно
защото не удържа на нито едно от обещанията си а плодовете му, на които разчитаме – само захар и вода
Толкова много не може да се случи под черешата повторението на маса с покривка по пладне под натежали до земята клони опитите да изкачиш детското си тяло по благо разклоненото стебло нито червеят се повтаря кръвта и плътта от която уж си
череша се римува със сандали облост и голота нали
отказът от повторение – също
един сън в центъра на деня и живота ти пак все пак под черешата листата ѝ трошат и мелят лъчите и вали брашно от светлина в междинността
покрива онова, което е било онова, което няма да бъде
В гората
все по-навътре
в дълбочината от клони на чужд език
и подскачащи петна светлина
разкачена от лъчите, самоволна
където посоките се изличават
и моите спомени са чуждо бъдеще
и само нагоре е сигурното нагоре
единствената непосилна посока за човека
без летателен апарат
пространството и времето се пресичат
под формата на 2 пътеки –
тясна песъчлива, по която вървя
и широка с изронени буци хладна пръст
поскърцване
пръхтене
поклащане на фенери
дървен ритмичен звук на колела
и минава карета с четирима пътници
напълно навременни на кръстопътя
на разминаване всеки от нас
любезно прикрива изумлението си –
какво ли не е виждала тази земя
Изморява ме (повече от всичко) седенето на маса с хора без творчески амбиции, тоест бъбривци – искам да вечерям само с богове! дори и нереализирани –
храната се изяжда по-бързо от онова което има да се каже, тоест разговорът лъкатуши между случки и възмущение не ме спасява дори да разтребя чиниите в средата на някое изречение или да моделирам хапка от мекото на хляба в прасе или нарцис
и винаги някой ще започне да разказва с неподправената неловкост на детско съчинение (ab ovo) поредните си туристически приключение (невалидни)
вероятно не съм добър събеседник там, където иска да се настани разказ насърчавам околоплодното му мълчание
веднъж създаден светът няма нужда да бъде разказван
мълчаливото хранене отпиването на глътка вино онази близост отвъд наратива
Исках да му напиша: звучи цинично, но сега ще ти остане вечен спомен как Майрьокер умря докато ти беше във Виена
почти полунощ e и може би не е време да изпращам съобщения за мен лично нямат значение часът, смъртта и промените в атмосферата – единствено поезията движи стрелките и е винаги добро решение да ѝ се доверяваш денонощно
щеше ми се да я бях познавала ти не успя да я срещнеш случайно мисията изпълнена в невъзможността си
на 96 последният счупен език на 20 век ich denke in langsamen Blitze в нейна памет бурята днес бавно глухо желе
По повод празника* отвсякъде призивът: да запазим детето у себе си
Но защо? За какво детето? И за какво съм му на детето аз?
Най-близката несполучлива метафора която няма да употребя е онази за гъсеницата и нейната пеперуда
Да седи това дете в някоя мрачна гънка на собственото си късно тяло с превита глава под капчука от лимфа на люлка от жили босо в калната жлъчка пределът да му е сърцето а под земята му – утроба като протегне ръце да опира в килията на аза си
1 юни никое дете не го заслужава! никое дете, не не заслужава възрастната му форма да се позовава на пастелните му рамене
пусни най-после това проклето уловено дете да си върви
Излизането от съня като от самолет бавно по дългите ръкави завои, ескалатори, знаци и прегради задънени проходи замаяни от ниската концентрация на кислород и теснотата толкова дълъг път прелетели и продължаваме да приличаме на себе си
без промяна
онова очакване някой да чака желанието за кратка близост не повече от бърза прегръдка стискане на ръце на две различни нива при разминаване
излизането от съня като от терминал влачейки тежкия куфар с донесеното – сувенири от дим дрехи, които се разпадат на прах вещи без предназначение
Как отиваш за сандвичи а аз пазя място вън на перваза сякаш сме вази
градовете не са места за хора улиците са вени сами на себе си хората се оказват някъде разговорите им нямат значение дори гълъбите притежават повече паваж огризки и време
ще ми се да те бях завела на разходка с автобус 749 по дългия маршрут до Метман през хълмистите поля извън града където лежат костите на неандерталци покрити с жита, слънчеви пики тънките пътеки, тук-там ферма за щраусове и стари къщи с гредореди като от филм на Вим Вендърс: Алис в градовете и когато разговорът потизтънее в мълчание да посоча навън към бягащ заек или крайпътен знак и да кажа гледай, атоми!
всъщност можеше да се срещнем в кафенето на последния етаж в кулата с музея на речното корабоплаване с гледката към питона Рейн загледани деконструктивистки срещу течението към сградите на Франк О. Гери в медийното пристанище все някое ято жерави ще прелети небето не търпи празни квадрати
няма особено значение срещите са изключение повечето хора не се срещат нито веднъж Метман е най-скучното място на планетата цената на билета е 2 и 80
Недоверчива съм към онези вкопчените в детството си удавници готови при всеки опи за спасение да ме завлекат на дъното на времената си с някаква куха кукла или колело с ръждиви спици разберете: детето с ангелските къдри и плетеното елече върху поляната до Побитите камъни не може да си ти
нито аз
снимката не настоява детството е взаимнозаменяемо както когато ти умре кучето си взимаш от същото и му даваш името *куче* нас ни няма във всички времена, освен *днес*
единствено безбрежното недоверие в погледа на детето от снимката ме кара да се съмнявам в пълното отсъствие на непрекъсната линия между нас
все някой макар и великан извън времената трябва да е побил тези камъни тук
Petja Heinrich 