Преминал дъжд по лавандулата
и лавандулата не знае
но тя е, тя е
заявката на вечността
в случайна капчица сега
тя е обема на алеята
теб, славей и артерия
и се изпълва бавно сферата
с уханно виолетово желе
небето – стъклено въже
да го катери всеки смел език
такава тежка лекота!
и за човек, и за оса
земята – майка на смъртта
обърнала е гръб и се преструва
че щом не гледа, тя не съществува

Петя Х.
9.06.22

Толкова малко неща вече имат значение
край реката
по залез
всичко значеше нещо преди –
дали водите ще довлекат мъртъв плъх
и ще ми го хвърлят в краката като трофей
корабите, имената
нивата
кой минава покрай мен и какво казва

делникът на другите е показно щастлив
поезията изтича, кръгли камъни

на двата бряга – домове и каравани
розите им – безобидни рани

корабите отнасят баласта на непотребното
чуждо знание

смеем се с непосилната лекота
на една шеговита случайност
малко късно, неудобно рано:
двама, които знаят да мълчат
всички имена

Петя Х.
4.06.22

Закъснял съм, казва възрастният господин в хлебарницата, останало е само едно сърце, а винаги купувам две. Усмихвам му се, невинна съм, не съм аз, аз купих само хляб и ягоди, отвръщам преди да успее да ме обвини.

Невинна, ама само едно сърце. И какво да взема тогава в замяна, кажете, пита той и погледът му шари неуверено по витрината.

Какво да му кажа. Ясно е, че нищо не може да замени липсата на едно сърце, но ситуацията изисква решение. Изисква ясен отговор, в който може да се вярва. Изисква увереност в гласа, категоричност. И аз отвръщам, липсата на сърце се заменя единствено с марципанова масленка, с ягодово желе в средата. Посочих я с пръст и пожелах приятен ден на излизане.

Видях те в окото на гарвана –
когато зеницата проблясва като стъкълце, тогава ме гледа… добре
ако имах право на едно желание, то
би било: да държим височината
винаги на горните клони, над нещата
над последната шишарка
там, където слънцето остава
и след видимия залез
защото светлината си търси дом
в свещ, лампион или малко стихотворение
като поздрав, уж без значение, стъкълце

и приглади най-после тези черни пера!
време е за горски веселби, лятото трае

колкото си поиска

Петя Х.
2.06.22

Полегнали в шезлонги с лице към Матерхорн
слънчеви очила над зачервените носове
думите отправени към върха
защото само отсъствието на очен контакт
свидетелства за доверие и близост

или със сирене, хляб и диня в жълта августовска трева
върху покривката да лази мравка

със слънчеви очила
на кораб в някакво море
в рудник
в сърцевината на плод, в жива кост
соларна клетка

или като два ръбести черни камъка лава на о. Исландия
както и да ги въртиш в ръка — не
съвпадат, не строят, не се подреждат

някой е поставил слънчеви очила върху камъните, носовете им самоуверени
и вече има значение
че не се поглеждат

напред гледай, на Матерхорн говори!

Петя Х.
27.05
ХXII

Преди бурята стихна градината
само едно бавно такси мина по алеята под липите
и докара гостенката на най-възрастния съсед

тъкмо навреме

в слънчеви дни
брокерите на недвижими имоти обикалят като хиени
къщата му с провисналите, но горди
дървени кепенци
дали не е умрял, дали няма да продава
дали още става от леглото си да отваря

гостенката на най-възрастния съсед е копие на Марлене Дитрих
von Kopf bis Fuß auf Liebe еingestellt
както се пее в хита от 1930
в походката ѝ – достойна острота,
би мoгла да забие с бастуна си като на шиш хиените

майски светкавици предвещават смъртта на дървета и птици
в гнездата още цели яйца, някое – на кукувица
и завиха сирените на пожарни коли
самолетите кацат надеждно по реда си при всякакво време

една есен в подножието на храстите
до раздрънкания гараж видях да минава кален таралеж
към квартирата си в шумата
която от години никой вече не мете

толкова остаряла е нашата алея, че я вървя като бебе
понякога се чудя кой вятър ме посади точно тук, ясен ли съм, глухарче ли
не питам защо – знам

Марлене Дитрих има собствен ключ

Петя Х.
20.05.21
“XXII“

В центъра на радостта
като жълтък – топче мазна
слънчева тъга

щом я изядеш
ставаш пиле и растеш

равновесие, преградни ципи, същина
майка ти е външна на света
а баща ти е с брада
баби, дядовци – река

черупката – безкраен път
дай причина да троша

колко счупени яйца

не, не ми е нужна и една –
аз строших
аз лeтя
аз тъга

Петя Х.
19.05
“XXII“

Не знаем
никога не знаем, но е вярно

звънецът на портала към
лятната родина е повреден

някой все звъни – не се отваря
някой вътре чака – не пристига никой

„все пак, не е ли градина“, питаш
„не“, отвръщам

Петя Х.
18.05
“XXII“

Прането ми връща вярата във всичко
изречено без лъжа и сметка
отпуснати тъкани, отказали да бъдат красиви
безформени, с гънки и пречупени линиии
раними, понеже мокри

как падат платната върху ръката
студени и ласкави
бели дори когато са черни
скърцащи на слънце, увивни по въжето
ароматни – ванилия и море, частица сяра
как насекомите кацат
и пият последните капки от кръстовете на тъканта
с доверие и яснота, с нежни хоботи

така се потвърждава свежестта
съхнене без остатък
обещанията стават твърди и готови да бъдат сгънати, до строгост

обичам също да гледам подковаване на коне
първо до бяло се изпилява старото износено копито
освобождава се от наслоенията на пясък и кална тъга
минали пътища се свличат като скъсани върви
конят подвива крак и стихва, кротка грива
нажажената подкова се поставя
с прогарящо съскане върху бляскавата роговица, става знак

предписано от времената
преди коня и платната

Петя Х.
15.05
“XXII“

REINHEITSGEBOT

Сипе се слънце, ритнато, счупено
ситно горчиво, бухнало звуково
пяна и бръмбар, кристална частица
върху жълтурчета и маргаритки
върху градина на чужди усмивки

понеже е истина, истини прави

потта да ухае на тънка ванилия
зад ушите да шушнат сините лилии
лиани да слизат в слуха като жици
щом някой ги чуе, да го отрича

да отрича градината, месеца, силата
хмела, малца, маята на бирата
и водата, разбира се, цялата, хладната

бистротата е функция на измамното

ухото на тайна килия прилича
заключен е в нея монах безразличен
щом звънне камбанка с нова история
мръдне с вежда, вдигне халбата 
на теория

Петя Х
14.05
“ХХII“

–

Reinheitsgebot е законът, регулиращ чистотата на бирата. 

Когато разговорът се изчерпа
се загледахме напред
към камъни и треви
по които някой вървеше
с увереността на тоталното познание
на магнита и въздушните течения
и ако грешеше, то беше заради нас
природата е благосклонна към човешката слабост
за собствено забавление

тогава
оросени от новия смисъл за движение
ти или аз казах:
бъбрицата на Ричард – ама че име за птица –
има подчертано изправена походка

Петя Х.
13.05.
“XXII“

От всички ритуали на приятелство
единственият, който има значение
е непрестанно потвърждаващият
верността към литературата

обратно на течението

затова реката и аз
в неравни отношения
тя безразлична, аз също хлад

минават шлеповете и отнасят
железата и солта, отнасят скрити под повърхността
пространства празнина

пространства празнина
с красиви имена
и прорезната рана на движението
без белег се затваря пак с вода

Петя Х.
11.05
“XXII“

Лишено от идеи, лятото все пак има място
в личната ни история на осъзнатата глупост
знаем го още отсега

пръст и хаотични сигнали, в дрехи, понякога и голи
успехите при проникването в промисъла – разклатена конструкция
да кацне пчела и ще я преобърне

после купчината сухи дъски пламва
при първи светкавичен удар в топла буря
пожарът дали ни радва?

изобщо медът

тази слънчева щедрост на природата
не го заслужаваме, но приемаме на лъжичка
езиковата ягода не се противи
култивираме пчели и им се молим като на богове
за спасението на цивилизацията, едро казано
а всъщност – егоистично – само заради сладостта

да живее възпроизводството на цветята
от които зависим, поради пчелата

заченати от захар и солена вода
винаги в очакване на малкото
потребно ни за вярваната цялост
блъскани напред в тунела
към целта
към тичинката, в сгъвката на коляното

иначе казано, да, вярно е
имаш красиви стави от светлина
но и ти няма да бъдеш мой приятел

Петя Х.
9.05
“XXII“

Дървета в отсрещната горичка: един-два клена, няколко дъба, габър, няколко лешникови. И най-много ясени. Ясени! Fraxinus. Световното дърво, според Еда (нордическата митология), наречено Yggdrasill. Игдрасил е огромен ясен, който свързва трите свята – горе в короната боговете, средата – светът на хората, а корените са в подземния свят на смъртта. В горичката пред дома ми най-късно се раззеленяват ясените. Чакат всичко да е готово, сякаш най-дълго могат да носят на зимата, не бързат с фотосинтезата. Изобщо не напират да се отличават с нетърпение. Най-високи са. Разлистват се нервно, остро, сдържано, с напрежение. Гривяци кълват пъпките им. Листата на ясена образуват малки снопове, като метлички, или като разперени пръсти на ръка. И понякога изглежда така, сякаш някоя ръка метличина маха отсреща, а уж няма вятър ето такава. Най-близкото дърво, което е прескочило от гората и расте в градината, е ясен. Изглежда така, сякаш гората е тръгнала с много бавен ход, по метър на 20 години, да навлиза в света ни. Ясенът в градината не прилича на градинско дърво. Стои като някой, който чете вестник, обаче обърнат с главата надолу.

Петя Х.
8.05.2020

как просто ръми
като истина
ти не помниш, помни
но не искаш
аз не помня, помни
но не искам

то отмива пръстта от
скъпоценните бучки
дрънка тъничко
в ситото фино и
се избистря

каквото научихме
каквото остана
каквото бе тайна
каквото бе яма

колко смешно, наистина!

земята – бъбрива родина
златни зъби изплюва
в плодната ни градина

и по мътните бързеи
се било заговорило

как свободни от всичко
което ни свързвало
приласкани от нищото
пак се привързваме

Петя Х.
7.05.
“XXII“

На закуска екранът в ъгъла предава
на живо от гнездото на двойка морски орли
величествен любовен акт с трептящи във въздуха криле
после мъжкият отлита за риба и се бави
а женската се взира в близките планини
с гръб към камерата
некинематографично дълго, но красиво
като в истинския живот с часове не се случва нищо
за което си струва да се пише:
едно гнездо, птица, въздух
и очакване на риба

поширано яйце, черен пудинг, хагис, боб
кафе във френска преса
може би портокали

през Каледонския канал яхтите вече преминават

извън кадър – съдбовните решения
а още по-нататък, в сърцето, ако го има – съмнението

Петя Х.
7.05.22
“XXII“

Не идва в очаквания вид
не навреме

ще го познаеш ли
ще го приемеш ли
ще го признаеш ли

на колко грешни хода имаш право
колко са правилните отговори
как да зададеш въпроса

питай, падай, нямай
пак

живинка си, не го можеш
винаги си на празно
пред страданието предпочиташ радостта
просто един домат

и добре, че е така
този живот някой трябва да го носи

Петя Х.
4.05.
“ХХII“

Изпуснала си го
в пряспа на върха
а дори не си се качвала толкова високо

не познаваш нито формата
нито тежестта
не знаеш за какво служи
не и целта

есинствено загубата гори вътре
бумти огън
но не стопява
далечния сняг

Петя Х.
3.05
“ХХII“

Какво причинява на кожата ви замърсената околна среда

от провала и най-после окончателната невъзможност струи радост
радост, защото нищо няма да върне пак росния въздух

„красотата отминава, добродетелта остава“
пишеше в книгата за гости в хотелското крило на манастира
от горните арки прозорци лъчите падаха само върху високото на стените
до позлатената костица от малкия пръст на светията
в една тъмна ниша
благородна бяла мишка се миеше
за опровержение
на отминаването и на трайността
на красотата и на добродетелта

какво причинява на кожата ви замърсената околна среда

Петя Х.
19.04
“XXII“

Черни кожени боти за всякакви поводи

Обущарят се погрижи за подметките
прецизно зачерни ръбовете
смени и износените стелки
малко неща напомнят така отчетливо за загубата
както чифт износени обувки

далечен тропот в акустични подлези
полукръгове с върховете в пясъчна алея по време на разговор
свидетели на размяна
от ръка в ръка
от устни
настъпателни, подпиращи тежки врати
преди края
лявата е държала чаша с шампанско
дясната е хвърляна срещу дракон

по линия на тъгата питам обущаря
дали може да поправи скъсано друго от кожа

Петя Х.
18.04
“XXII“

10 задължителни кафяви якета за новия сезон
тръгнал да катери заснежената планина
когато се уморил, легнал в пряспа край едни селскостопански постройки
с разперени ръце, очи към синия кристал на небето
където високи черни ангели въртеливо прииждали като букви
все по-прозрачно дишането, все по-тежко тялото, все по-леки желанията, много за четене
всичко се топи в новата вечна жега
пряспата се оказала лепкав говежди тор
омазан се замъкнал до колибата
и дълго търкал старото си яке под чешмата
каналът се задръстил
в мивката земна вода и слама като промит дом се заизкачвали до ръба
до ръба
казал
да прелее
казал
черни ангели спускат
10 задължителни кафяви якета за новия сезон

Петя Х.
17.04.
“XXII“

10 задължителни шапки срещу внезапен дъжд

онази горска гъба от детството
под която се намираше винаги място
за поредния окъснял бръмбар без бомбе
заставаха все по-близо, но кръгът растеше
и на някои им се откъснаха крайниците от тялото
в опит да държат целостта на принудителните приятелства
под психаделичния чадър

аз, напротив, стоях винаги в скандинавския дъжд с гола глава
по-ниска от ягодите, постoянна сама скала
със себичен език за трошене на чакъл
хладна и готова да пореже
верен приятел на мъховете и оптическите илюзии

след дъжда се спускаха в лодки от орехови черупки
по пълноводнитe потоци и през бързеите, платната от прясна шума
пееха, някой свиреше на флейта от сламка
шумоляха с рогца, пиеха от издутите капки

и аз бях там
всичко научих изцяло и упорито
от любопитство
през естетиката на отчуждеността
на разстояние
10 задължителни шапки

Петя Х.
15.04
“XXII“

Докато наблюдавам цветчетата от прецъфтелите череши
полепнали по стъклата, изранени петънца, още влажни с живот
най-после само безполезни, смущение
на целостта и формата, кръгла шега
под езика на времето и книга

си повтарям като заклинание:
красива гледка, но аз не съм поет
аз съм ръка, която плъзга витрина

какво значение има

поредната пролет
върху подвижни повърхности
които удължават точките в криви

Петя Х.

Параклис с черни паяжини
и мраморният бюст на някой
заслужил паметта ни
усмивката по вечната уста
бръшлян с отровните листа
трептящи доверчиви длани

на рамото като покана
е кацнала саждива врана
и щом устата проговори
из мраморните си окови
порталът глух ще се отвори

животът ще се преповтори
под формата на кротка рана
като разкъсване, като лъжа
като строшен гръбнак
и вярата, че ще зарасне пак

Петя Х.

Там, където свършва поезията, започва животът. 
Не е място, не е време, не е труд. 
То единствено, само, сърце с програма, 
ум с кислород. Цяло. И ход.

Фрактална фигура, например броколи.

Петя Х.
2.04.22
“Извор никъде“

Розата на вечерното заспиване
е синият аромат на чисти студени завивки
борове, смола, суров дезифекциращ лъх
нощната сплетена на хлабава плитка коса
двете възглавници под прав ъгъл
по-ниската за бебешка прегръдка

и ти ли цениш съня като музика и сирене
с мухъл, като дракон

бързо трънче в малкия ляв пръст
безкрайните коридори на съня и мечтата да вървиш, да вървиш
благост твоя, сам в своя център
господар на битието си, бивол в окото си, око в око

дългото кино, изкачването на конусовиден хълм към храм
с плъзгащи се врати, където
в залата мъдрецът те очаква
както всяка вечер от векове
навън расте бамбукът на нощта
и чер молец се снася в хиляди яйца
без да разменяте поглед
с мъдреца потегляте от стая в стая
разговаряйки за същности:
за череша, за кристал,
за безпределния ти свят в ума

докъде проникнах в пустотата

аз мога ли, го питаш
и мъдрецът
винаги през смях отвръща
и това го можеш
и това, розо

Петя Х.
30.03.
“XXII“

100-годишният купува книга
за рождения ден на внучето
купува книга и за рождения ден
на правнучето, купува книга
и за себе си, казва: то аз
дали ще я прочета
толкова рождени дни се събраха
всеки се ражда у нас през март

ще я прочета
на излизане

му държа врата на книжарницата
отворена като книга
гласът му е остарял в глас на жена
носът му лисичи и с боровинка

отвън хора с пастелни блузи
се снимат под белоцветните череши
в които пчелите божествено четат
нектар и хорор

на излизане ме поглежда и казва:
всички ме знаят,
венчал съм дори книжарката

Петя Х.
28.03
“ХХII“

Времената са отменени
изобилни насекоми
се блъскат в стъклата
повторението поражда
ембрион време
и го отменя

ние стоим в центъра
на липсата, на безнадеждата
на отсъствието на колела
които да търкулнат път

какво слънце
каква жажда

Петя Х.
26.03
“XXII“

Навън се състои
от гънки и тайни коридори
за дом на земните пчели
и техните стада
стрели от светлина към щита на смеха

навън е надиплено платно
просторно повече от зримия простор
окото носи знание за тъмнина
в която съхранява целостта

навън прашец, навън мотор
из моята леха насочвам жадния хобот
към лупата от гъст сироп

навън е трудността
крила ли нося, нося ли товар
по фигурите на пръстта, в балоните вода
високо с воля, бързозвън

защото ето я целта
за равнина и за хобот
целта е равна на живот

Петя Х.
22.03.
“ХХII“

Всичките ни
чувства
със странните имена и нюанси
с индивидуалните им пискюли и прояви
издайното до дъното окотрепване на ръка, напрежение в лицев мускул
руменина, пребледняване, крясък
безизразно лице, скрило каквото и да било
широтата на някаква мечта в тясното на тялото
задънените изходи на ревност и завист
синьото, поезията, жълтото, яростта
мълчанието и прекаленото говорене
те, емоционалните гроздове, другите
по скалата от кич до възвишено
не ни принадлежат

не ни принадлеждат
преминават като прошит конец
през времето от първия човек до последния
свидетелстват, че тялото откликва
че провожда

къде съм аз, моля, в копнежа си
който ме надмогва и побира гласове и късчета чужди дрехи
гледам огъня с инстинкта на човек преди хората и не се разбирам
страхът ми е нощна пеперуда и не се подчинява на ума
казвам „аз“ и побирам пръстта и рудата
казвам „ти“ и побирам пръстта и рудата

единствено празнотата ни принадлежи

обичам е празнотата
в която ясните думи звънтят и
струят като вода
някъде далеч и нататък

извор никъде

Петя Х.
19.03
“ХХII“

Като гръм от ясно небе
защо точно на него
защо точно сега
защо точно на мен
защо не след две години
нищо нямало вече смисъл

всичко се срутило, битови подробности
картините още не са окачени на стените
какво ще кажат съседите

слушам траурния плач и противореча
всяко време е време и за смърт
всяка причина е причина и за смърт
всяка картина може да се окачи
смисълът не произлиза нито с тялото, нито с неговия разпад
животът, да, жестоко е, се интересува единствено от живеене
глад, умора, болка, поезия

други ще кажат друго
други умеят по-добре разчепкването на чувства

мрежите против насекоми раздробяват гледката на подредени зърна свят
колко величествено, колко красиво е

състрадатателно, с достойнство
логически издържано, етично

Петя Х.
16.03.
“XXII“

Психоложката ме повежда по дългия коридор
и когато спираме пред вратата със странна дръжка,
напомняща на лост в корабна каюта,
тя пита:

влизали ли сте друг път в интензивно отделение
на прага на ада
в небето без самолет
под земята през Стикс
под гардероба на тясно

лицето ми в маска, очите ми кръгли

и тя допълва:
вътре е тихо и светло
застанете първо далеч от леглото
и погледайте тялото като тяло, което спи
доближете се, когато поискате

и тялото беше розово
чисто
и спеше със сън извън съня
не ми беше нужна дори смелост, а си носех в излишък
гърдите се повдигха под пепитената пижама
сякаш се изпълваха с боров щастлив въздух
тръби, екрани, шнурове, торби с течности

красиво и доволно тяло
в несъвместимо с живота съгласие

и изглеждаше тялото вечно
беше топло и меко, ново в края си,
и когато му казах „Щастлив ти път, Ханс“,
тялото преглътна

Петя Х.
15.03
„ХХII“