Откакто е техенически възможно
непрестанно някой се снима
сред цъфналата рапица
десетилетия и повече доказателства
че не се появява
(вероятно и не съществува)
по-жълто жълто от нейното
жълто
пчели, кучета, хора
златни зъби
се шмугват в тецкия аромат на цветчетата
ръце, усти – муцуни, копита
ама че дивашки цвят
и бавно се плъзга автомобилът по полския път
от двете ѝ жълти страни на екстаза
о, рапицо, мазна майко
поредният омаян бръмбар

Петя Х.
© из „Летни хитове“
13.05.21

За сборника с разкази „Бразилски храст“ на Велина Минкова

Лятото едва ли е сезонът на носталгиите, но единадесетте разказа на Велина Минкова имат потенциала да внесат една приятна и елегантна синя нота в това безвремие от слънце и нищо. Написани образцово по правилата на добрия разказ, в стабилна и изпробвана форма и отработен стил, в голямата си част текстовете от сборника „Бразилски храст“ (изд. „Колибри“, 2018) са обърнати назад. Със светла тъга те събуждат за нов живот дните на детството и юношеството в края на миналия век в София. Тук например е първата любов, разпалена в завинаги култовия Созопол, лумнала после страстно в София от времената на пубертетски съдбовното разграничаване между „Левски“ и „ЦСКА“ и изтляла накрая за един следобед със сълзи върху килима… докато се върнат родителите от работа. Това е от разказа „Джудаса“.

Пълнокръвен и жив е този Джудас. Дали ни се струва той такъв, защото, почти съм сигурна, всички познаваме този вечен софийско-созополски образ, или пък усещането за близост се дължи на майсторството, с което Велина Минкова скицира героите си. Незабравими остават образите на магнетичната Одил (от „Бразилски храст“), оправната чистачка леля Мария от едноименния разказ, потъналата в старост и лудост Бисерка Бонева от крайните квартали в разказа „Херкулес ЕООД“… И Фиш! Фиш от едноименния разказ, с който започва сборникът, е риба по формата си, но сякаш в нея е скрит дух на човек с културен бекграунд и свръхинтелект. Към края на разказа рибата се носи из въздуха така кинематографично. Едва ли е случайна тук не експлицитно зададената в текста, но асоциативна препратка към филма на Кустурица „Аризонска мечта“ и саундтрака на Горан Брегович „This Is a Film“ с фразата „The fish doesn’t think because the fish knows everything“ (рибата не мисли, понеже тя знае всичко). Което пък, още по-назад по литературната верига, е заимствано от романа „Чевенгур“ на Платонов, признава Кустурица.

Дом на разказите е светът. „Фиш“ и „Черква“ ни отвеждат в Калифорния, „Бразилски храст“ и „Плъх“ са с парижки сюжети, „Гласове“ е от Лондон, останалите разкази ни връщат в България от близкото минало. Тази разказна България от миналия ден е често пастелна и красива като стара картичка и точно както постъпваме с картичките, с лека ръка бихме могли да я пратим върху купчината със сантиментален кич, в по-голямата си част тук – соцкич от сергията. А ако соцкич се окаже несправедливо определение в конкретния случай, то един по-добронамерен коментар за този тип литературно писане, какъвто представляват разказите, би могъл да им отреди мястото на художествено пресъздадени артефакти от един неслучил се музей на социалистическото минало. Велина Минкова засвидетелства интереса си към близкото ни минало още с предишния си роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (изд. „Колибри“, 2015). Подобен музей представлява и жилището на старата жена от разказа „Херкулес ЕООД“ – малък панелен апартамент в крайните квартали, в който дълго е събирано всичко и никога нищо не е изхвърляно. Разхвърляното жилище с мъртвите хлебарки, навитите стари килими, купчините вестници, пълната поредица на библиотека „Световна класика“, старите телефони и телевизори е микрообраз на родината. Там, в един стар албум, е запечатана младостта, бригадирският плам и някогашната красота на старата жена. Авторката ни повежда из тази неподреденост на родното ни минало, сред артефакти от всякакво естество – стойностни или боклук, опазени или в разпад, едновременно забравени и отхвърлени от обществото, но жизненоважни на личностно ниво, в случая – предмети на живот и смърт за тяхната притежателка, възрастна жена, самата тя вече сливаща се с вехтите си вещи, забравена и останала в едно друго време.

Интересът на авторката към предметите и историите, които тези предмети разказват, е забележимо отразен в текстовете ѝ. Тя не просто отбелязва предметите, тя ги вади из фотографската си памет, осветява ги сценично, поставя ги в центъра на историите си, изрежда ги по име, сякаш се страхува, че ако не бъдат назовани точно, миналото ще се разтроши и ще изчезне. Ето защо в много от разказите (особено ярко в „Леля Мария“) действието отстъпва на заден план и влиза в служба на вещите и фактите. Сюжетът, колкото и увлекателен да е той, като че ли заплита в мрежата си предметите, за да ги държи на местата им и да ги показва в тяхната автентичност. Ето ги – не каквито и да било дъвки от детството, а дъвките „Идеал“; ето го и течния шоколад в кофички от сладкарницата „Ну, погоди“, определени детски плочи от магазина на „Балкан“. Разказът „Леля Мария“ предава една смешна история, или дори по-точно – фрагменти от смешни делнични историйки, но голямата сладост на текста е не само в хумористичния план, а в словесно изтупаните от прахта на забравата предмети и прецизното им аранжиране в среда, в която те тежат на местата си.

Понякога обаче това залисване по предмети и факти прави действието сякаш насилствено пригодено към тях. В „Херкулес ЕООД“ например старицата запява, което предизвиква поучителното подхвърляне от страна на единия герой към другия: „Това е песента от „Утро над родината“, много е стара“. Очевидно тук героят проговаря, за да вкара информация в текста. Такива тромави включвания обаче изхвърлят читателя от текста, освен че звучат като писано слово, а не като разговорна реч, каквато по формата си са. За радост подобни катапулти са редки, а и самите истории са силно увлекателни и достатъчно динамични, че неусетно да връщат читателя отново в сърцевината на разказваното.

Любовните сцени са чест капан дори за опитните писатели. Безспорно е умението на Велина Минкова да пише за секс красиво, културно и с точните думи – нито неловко мълчи за любовните сцени, нито ги нахвърля безвкусно или грубовато. Към тези описания тя подхожда открито, честно към текста и езика, дори сякаш с наслада. Любовните сцени, интимните детайли, телесността с пълната ѝ откровеност са неин специалитет и доставят читателско удоволствие.

Сборникът събира разкази с нееднородна структура и с различно качество. Обединяващото ги са България и българите навсякъде. Това „навсякъде“ е един бълбукащ топос, в който култури и националности се срещат, сблъскват се, смесват се в естествената динамика на глобалния свят. Велина Минкова познава този пъстър свят от първа ръка – родена в България, завършила творческо писане в САЩ, живее понастоящем в Париж. Този личен опит обяснява и лекотата, с която тя се движи между световете, за да ги пресъздаде наситено и ловко. Париж от разказите „Бразилски храст“ и „Плъх“ е описан отвътре, истински и живян, а не през туристически поглед. В същото време нейната България е сякаш по-скоро албумна. Вероятно в опита си да подчертае (съзнателно или не) връзката си с родината, авторката вкарва в разказите си за чужди места тук и там по някой образ на българин. Тези българи стоят като кръпки, както например не стоят другите нейни чужди герои, попаднали на чужди места. И то не защото българи няма по света и то понякога такива, които са се сраснали с мястото си извън родината (самата авторка е пример за такава личност), а защото фокусирането върху националността на героите звучи фалшиво. Такъв образ-кръпка е фризьорката Дани от иначе великолепния разказ „Бразилски храст“. Трябваше ли да е българка непременно? Обяснявам си тези избори като един реверанс към българската публика. Като опит за оправдание пред родния читател, като презастраховане срещу евентуално обвинение, че разни парижки истории с интелектуалци и артисти не биха представлявали интерес в българския контекст. В разказа „Черква“, засягащ темата за емигрантството, героинята отбелязва, че в Лос Анджелис има само българи. В този разказ обаче героите не стоят външно като допълнително прибавени, там те са си на място (макар и хич да не са си на място) и не са само за флирт с читателя. Може би затова „Плъх“, в който откровено няма никаква България, сякаш е най-силният текст в сборника.

И все пак…

„Животът е кратък, трябва да се обичате“ е фраза на Джудаса, софийския гамен за всички времена. Върл левскар. Пък и от ЦСКА да беше, все си е гамен. Банална, но мила. Можем и така да четем разказите, отвъд албумния пастел. Тогава сборникът с разкази „Бразилски храст“ ни помирява с онази любов, която в едно лято ни се е струвала незаменима и вечна. И която сме попилели някъде във времето и по местата, през които сме минали. Идват разказите – да ни я върнат.

ПЕТЯ ХАЙНРИХ
Рецензията е публикувана първо в „Литературен вестник“, бр. 28/2018

Велина Минкова, „Бразилски храст“, София: „Колибри“, 2018, 160 с., 12 лв.

Патриотизмът е провинциален

из „Летни хитове“, 02.05.21

Никога не го мислим
или умишлено забравяме
че летните хитове
всъщност са писани
в сърцето на зимата
или в хладен ден 
сред голите клони на липите
птиците са били заминали 
или са се върнали
изнемощели от път и истина

лятото никога не се е състояло
онези розови фламинга
сред бялото на порцелановия пясък
лазурът, подрънкващите гривни
рояците безобидни комарчета
почти невидими
в стръвта им за нектар и кръв
автомобилите, помпането 
на спадналата гума на бензиностанцията
и после черните възглавнички
на пръстите с вкус на горчиво
завивали капачката на вентила
изобщо, лятото горчи като ванилия
от перспективата на стаичка
със северен прозорец
насред мразовитото отчуждение
на ближните сезони
– – – –
за какво търкаляш семето
по хълма на надеждата
нагоре и надолу
нима не разбра –

лятото пак се отменя
както и всичко друго
яж въздух и мълчи

поради липса на сезон
и ухо да чуе
без цел и посока
песента се превръща
в молитва

02.05.21
© Петя Хайнрих
© „Летни хитове“

За романа „Жената конбини“ на Саяка Мурата

Ако роботите някой ден открият интереса си към литературата, нека да започнат с тази книга. Не че подценявам интелекта им, но разчитам на културно необременените им очи.

„Жената конбини“ (на японски: 2016; на български: 2021, изд. Колибри) е кратък, хладен роман от Мурата Саяка – младата писателка чудо на най-новата японска литература. Книгата е продадена над 1,5 милиона пъти в Япония, отличена е с престижната литературна награда „Акутагава“, следва стръмна световна слава, превръща се в бестселър. Дори и да се отнасяме с оправдана в някои случаи резервираност към бестселърите, то този малък странен роман заслужава да остане в паметта на читателя и по-дълго. Най-малкото, защото шокира. Но най-вече, защото е написан умно, отдадено и е роман-програма.

„Жената конбини“ е история за живота и светогледа на 36-годишната Кейко Фурукура, работеща вече половин живот на почасова работа в денонощен магазин. Самата Саяка Мурата работи като магазинерка в същата верига, за да се издържа и да има свободата да пише през малкото време между сън и работа. Това е героиня на едно от най-ниските стъпала в социалната йерархия – човек, който не притежава сигурност, печели малко, без перспектива за кариера. Конбини е верига от денонощни магазини за храни и стоки за бита; в Япония всеки ги знае тези филиали, в които можеш да си купиш бърза храна, закуски, батерии, хигиенни продукти или да си платиш сметките. 

Една литература за магазинерки на пръв поглед може да се стори банална работа, евтин роман. Литература за социалната несправедливост в съвременното общество звучи може би по-обещаващо. Литература за бунта на жената в традиционно патриархално общество зарежда историята идеологически. Експериментален роман за тоталното отричане на обществените норми, в който героинята из своя прозрачен солипсистичен балон поставя под въпрос всичко общоприето? Но на Саяка Мурата всичко това не ѝ е достатъчно, тя е един радикален разказвач и изтиква историите си до предел, отвъд който рядко някой минава; разказва с изумително спокоен тон за всичко онова, на което обикновено казваме „не може да бъде“, в нейния свят няма прекалено. Преди всичко няма нищо прекалено в дълбината на отсъствието на емоция, отсъствието на любов, емпатия, физическо привличане, привързаност. 

Кейко, героинята на романа, е странна, непригодна, непасваща в обществото. Научаваме, че още от ранна възраст трудно се вписва в системата на детското поведение. Веднъж, както играе навън с децата, тя намира умряла птица и докато другите пожелават да погребат мъртвата животинка и страдат за нея, Кейко настоява да я занесе у дома, за да я изядат за вечеря. Каква е разликата между това да се яде пиле и да се яде умряла птичка, пита Кейко. Погледнато без емоцията и без целия човешкия пласт на традиция и култура, погледнато с очите на извънземно или през очите на машина, би трябвало да се съгласим, че разлика действително не съществува. Във видеоинтервю за датския културен канал „Louisianachannal“ Саяка Мурата споделя, че винаги я е интересувал външният поглед върху човека, през очите на извънземно. Моментът с мъртвата птица илюстрира точно този тип хладно наблюдение и чисто любопитство, лишено от човечност.

Началото на романа въвежда понятието „звукът на комбини“, изписано в българското издание в курсив – визуален акцент, който преминава през цялата книга, до последния ред. Общата шумова завеса на магазина, състояща се от звънтенето на касата, гласовете от високоговорителите, звуковите реклами, шумоленето на продуктите, потропването на токчета на клиентите, е омайващо полифонична. И е въздействащо поетически описана. Това е шум, който пронизва битието на героинята – тя го чува със затворени очи преди да заспи, той ѝ носи утеха, превръща се за нея във вътрешноутробен глас: „Когато не мога да заспя, си мисля за прозрачната стъклена кутия, в която животът продължава да кипи дори в тъмнината на нощта. В пределите на стерилния аквариум и в този момент магазинът функционира досущ като автоматичен механизъм. Щом си представя тази картина, звукът на конбини оживява дълбоко в ушите ми, успокоява ме и ме приспива.“ 

Кейко е отдадена на своята работата с всяка клетка на тялото си. На другата сутрин тя пак ще облече униформата и ще стане „зъбец от зъбното колело на света“. Една основна сила движи живота на героинята – тя иска да бъде просто само себе си, освободена от натиска на обществото, традициите и очакванията. Обществото очаква от нея да преследва кариера, да бъде интимна с мъж, да роди, да се облича според възрастта си, да говори с правилна интонация, да се смее на вицове. Да влезе в предначертаната нормалност, в която никак не пасва. Парадоксалното е, че стремежът ѝ към пълна независимост я тласка от едно към друго подчинение – подчинението на системата конбини. За разлика от заплетения и страховито комплексен външен свят, правилата на конбини са ясни, лесни и не подлежат на оспорване – униформата уеднаквява, но премахва половите и социални различия; тялото трябва да е здраво, за да служи добре; нощем спиш, за да си бодър на смяна. Роботизирано битие. Работата и униформата носят утеха и смисъл, обществото отвън стъкления аквариум упражнява контрол и натиск. Човек не принадлежи на себе си – утробата е нещо като обществена собственост и е дадена на жената, за да произвежда хора. В опита си за социална мимикрия Кейко решава да прибере в дома си нещо като мъж – мизогенен несретник, хикикомори, когото храни с дневни дажби храна както се храни животно, той спи във ваната и изобщо идеята за съвместен „семеен“ живот е гротесково изкорубена. Навън обаче, за пред хората, героинята живее с мъж, според очакванията, всичко е точно по счупен начин. 

Саяка Мурата споделя в същото гореспоменато интервю, че винаги се е вълнувала от темата за човека сам по себе си, без етикетите и натоварването с очаквания отвън. По вкуса ѝ е онази литература, която поставя под въпрос табутата. Оформящо светогледа ѝ се е оказало пестеливото, но взривно творчеството на друга японска култова писателка от по-старото поколение – Риеко Мацуура, авторка на провокативните романи, например история, станала хит в Япония в началото на 90-те години и носеща заглавие, което в превод на български би звучало горе-долу така: „Чиракуването на пенисовидния пръст на крака“. Да, смешно е! „Жената конбини“ всъщност е даже леко четиво, истински noirдо границата на поносимото Саяка Мурата достига в следващия си роман „Земляни“, излязъл през 2018 в Япония. Макар и напълно различна история, новият ѝ роман извежда до крайност идеите от „Жената конбини“ – бягство от обществото, социална мимикрия, скъсване с табута.

„Жената конбини“ излиза в превод от японски, дело на Маргарита Укегава. Преводът звучи на български убедително и приятно. Все пак е наистина ценно, че имаме млад и способен литературен преводач. Един внимателен редакторски прочит на преводния материал обаче е щял да ни спести някои лесно поправими стилови грапавини и неточности. И докато може да е спорно доколко изрази като „яхна метлата“ или диалектизми като „наковлади“ са уместни в текста, безспорно грешна е употребата на определението „нелицеприятни“ (в следния контекст: „казах аз на ръсещия нелицеприятни коментари по адрес на клиентите“). Вярно, малцина днес знаят, че нелицеприятен означава безпристрастен, противно на масовата грешна употреба в смисъла на неприятен, грозен. И въпреки всичко, бих се доверила отново и на други литературни преводи на Маргарита Укегава. 

Как завършва романът „Жената конбини“? Краят дава ли надежда, или потвърждава невъзможността да се съществува извън някаква система на свързаност? „Моите ръце, моите крака – те съществуваха само за конбини“, споделя героинята. Кръгът се затваря и над всичко тържествува, сякаш е всеобемащо божество, звукът на конбини. Разбира се, мъжът от ваната става ненужен. И това в случая е добре, би заключил всеки робот. 

Петя Хайнрих

Рецензията е публикувана първо в „Литературен вестник“, бр. 15/2021.

За българското издание на романа „Дълбините на въображението“ от Ахмед Хилми Филибелията

„Бездруго всичкото и нищото са едно и също нещо! Но невежеството на различаването назовава същото нещо с две отделни имена!“ 
(От „Дълбините на въображението“)

Как да започнем да четем тази изумителна книга? Може би първо да си сварим кафе. 

„Дълбините на въображението“ (изд. Парадокс, 2021; превод от османски: Азис Шакир-Таш) е това, което твърди заглавието – едно дълбоко гмурване във фантазмени и мистични пластове на битието и небитието. В търсене на нищото, от което произлиза всичко – така бихме казали, ако си позволим да сведем суфистката философия до кратно ефектно определение. Сборникът събира кратки истории, сюжетно и концептуално свързани – съновидения, лудост, странност; пропадания от света на ежедневното, подредеността и материята в едно метафизично състояние, в което може би човек се доближава до смисъла на всичко и нищо. При това читателят дори се забавлява, защото историите са щедри на образи, случки, пътешествия; те натоварват сетивата по мъдър начин. И водят. За улеснение, склонни сме да наречем книгата, изплъзваща се ловко на жанровите категоризации, фантастичен роман от началото на 20 в., написан от философ и суфист. 

Авторът, Ахмед Хилми Филибелията (1865 – 1914), роден във Филибе (днешният Пловдив), е син на османския консул Шехбендер Сюлейман бей и Шюкрие ханъм. Избухването на Руско-турската война е повратен момент в историята на семейството, което е принудено да напусне дома и Филибе. Следва драматично бягство. По пътя към Одрин им се налага да изоставят почти столетната баба по пътя, майката изпада в нервна криза, семейството гази в дълбокия сняг на ръба на отчаянието. Ужасяващи и силни картини, които се врязват в паметта на малкото дете. Тези съдбовни моменти и други спомени от живота на малкия Ахмед Хилми са описани от преводача на романа, Азиз Шакир-Таш, в старателно подредения, ценен и инфорамативен предговор към изданието. Самият предговор носи заглавие, което стилово съответства на романа, в духа му е. То представлява въпрос от преводача: „На колко левги под тепетата са „Дълбините на въображението“ и има ли почва у нас за най-оригиналния османски фентъзи роман“. Основателно Азиз Шакир-Таш поставя въпроса за признанието, което се полага на суфиста, мистика и писателя Ахмед Хилми в културния контекст на България. Още повече, че самият той е увековечил връзката си с родното място, като го превръща в част от името си – Филибелията. Появата на книгата е и напомняне, че е дошло времето, но не за онази показна гордост с именити личности, а за осъзнато признание, макар и късно. Става дума за памет и нейното опазване. В този смисъл, дългогодишният и внимателен преводачески труд на Азиз Шакир-Таш по романа запълва не само културна и литературна празнина, но и сякаш си поставя амбициозната цел, сдържано и тихо заявена в предговора, да ни приобщи и свърже с родното ни миналото, мястото и хората му. И текстът действително има тази сила – той е надкултурен, извънбитиен. Книга за всички времена. Книга за нищото. За едновременната валидност на взаимоотричащи се категории. Книга за всичкото.

„Дълбините на въображението“ е съставена от две части. В първата младият Раджи в девет истории, случили се в девет дена, навлиза в опознаването на различни философски и религиозни учения – среща Буда, Заратустра, Брахма, Авраам, Мойсей, Конфуций, Платон, Аристотел, Иисус и Мохамед. Тези фантастични срещи са под формата на съновидения от сгъстена мъдрост и духовна сила. Те са едно сладко бомбардиране на сетивата, ума и навиците ни; физическите закони, времето и пространството са отменени и читателят е приканен и приласкан да смени перспективата, от която обичайно гледа на света, съпреживявайки с героя на разказите необикновени пътешествия, например – космически полет върху крилете на птицата феникс, при който човешкият свят се вижда далечен и ситен, част от необятния космос. Или историята да се събудиш с двете си човешки очи в мрачния свят на хора, които имат на мястото на зрението си луковици – тази притча очевидно ни препраща към проблема, че това, което виждаме, е само онова, на което са способни очите ни, а толкова много друго е извън сетивата ни. Ето така вървят историите от първата част и завличат читателя все по-дълбоко в нищото. Втората част от романа пък ни отвежда в една от онези старовремски адски психиатрии. И както подобава на мястото, през лудостта от устите на болните струят прозрения. 

Ключова фигура за фантастичните пътешествия е Огледалният старец – Айналъ Баба, който вари омайно кафе и свири медитативно на флейтата най. Кафето е медиаторът в историите, то и звукът на флейтата отварят портите към фантазията. Огледалният старец е ярка фигура, може би заради това Инна Павлова, оформила корицата,я е избрала за лице на книгата. Айналъ Баба е мъдрец и отшелник, облечен в причудливи дрехи, полепени с натрошени парчета от огледало. Срещите на младия Раджи, търсещ отговори за живота, с Айналъ Баба стават пред колибата на мъдреца, която се намира под вековни дървета насред старо гробище. Нищо в тази книга не е случайно, всеки образ, място или действие са смислово натоварени, всичко е ключ към друго. В случая огледалността на стареца скрива човешката му външност; непоказващият себе си отклонява погледа от тялото и материалното, а отразява заобикалящото; изправя ни пред вечния въпрос кое е и ако е, дали то не е отражение. Но и друго – чрез парчетата натрошено огледало ни се разкрива фрагментарността на видимия свят и принадлежността му към нещо друго, голямо и цяло. Или казано иначе: ние изповядваме различна вяра, така отразяваме света през своята бляскава частица, дори и съвкупността от парчета не пресъздава цялото. Цялото би било единното първично огледало. Него можем да го наречем с каквото и да било име, или само с точно едно. 

Nomen est omen, имената не са случайни, разбираме още в първата притча, когато Айналъ Баба отвръща: „Светлейши, присвоили сте си името на човечеството. Човешкият род е толкова безпомощен, слаб и нуждаещ се, че живее посредством надеждата – реджа. Да си Раджи – такъв, който има надежда, означава да си човек.“

Българското издание е направено и за радост на очите. Щедро формено, с илюстрации от Махмуд Фаршчиян. С приятно засукани шрифтове и орнаменти. Книгата е кратичка, няма и 200 страници, компактна, създава обаче измамното усещането, че бързо може да се прехвърли. Дори да пренебрегнем сложността на философските и религиозни препратки и алегории, които за по-широк кръг читатели може би биха останали недостъпни и дори невидими, то самото пътешествие във фантастичното е така дълбоко и сгъстено, че изисква от читателя едновременно непрестанно внимание и висока скорост на фантазията и ума, за да следва автора по бързите лупинги на мисълта. Историите съдържат и късове мистична османска поезия. Но тази жилавост на текста, противопоставяща се на читателските навици на съвременния човек, е и извор на наслада. Тази книга не ни се предава бързо. И тук идва и голямата заслуга на преводача – красивият езика, на който е преведена. Личи се, че е превеждана с удоволствие, с мисъл и познаване на езиците. Азиз Шакир-Таш е превеждал от османски, от оригиналните текстове. Казва, че многобройните турски издания съдържали неточности и пропуски. Така че можем да се радваме на един прецизен и пълен превод на български. Скадкодумен е езикът му – героят не просто присяда под дърветата, а се курдисва до дамаджана с ракия; нещата се случват не просто следобед, а по икиндия. Текстът е пълен с подобни приказни думи, които, освен че ни запращат в унеса на пасторалното и отминалото, са и емоционално заредени в езиковата ни памет. Усмивката на преводача прозира през текста, диалозите са пластични и благи. Стихотворенията, най-трудните за превеждане форми, са запазили поетичната си форма и мистика. И е истински късмет за читателя тази сполучлива работа – Азиз Шакир-Ташосвен че е преводач и познавач на близкоизточната култура, е също и поет, владее занаята и не е стъпвал сляпо през поезията. Изобщо целият превод излъчва увереност и ни приканва да се доверим, и му се доверяваме. 

„Дълбините на въображението“ е въздействащо четиво с трансформативен потенциал, което може да ни доведе до онова медитативно състояние, в което като главният герой из унеса си да попитаме „Аз дали съществувам?“. И много вероятно външният свят да ни отговори отрезвително, както в книгата: „Бързо дайте ракия. Раджи е на път да се побърка.“

Петя Хайнрих

Рецензията е публикувана първо в Литературен вестник, бр. 9, 2021.

за всички – даром

за обидените – заредена пушка 
за самотните – червена крушка 
за жадните – ръждива кафеварка 
за болните – бяла хлебарка 

(Валери Валериев)

„Засечка“ (изд. „VS Publishing“) излезе в края на незабравимата 2020. И е стихосбирка. В дните, в които нямаме време за нови книги и сме склони да ги отложим до забравяне. Засечка, драги! Тази книга заслужава да задържи вниманието ни отвъд врявата на празника, отвъд битовия ужас, който Валери Валериев така фино владее и изразява с един отказал се от поетизми, но все пак поетически език. Не че е писана да отбележи незабравимата ни 2020, но в нея можем да открием немалко горчиви пожелания, обърнати назад, които да ни зарадват – забравете за бялата лястовица. Ето ви го саркастичния израз на надежда в следпостмодерния ни свят, идва в образа на бяла хлебарка. 

„Засечка“ е третата стихосбирка на Валери Валериев, поет и адвокат, градски човек на София. Към тази биографичен щрих можем да добавим и още един – колекционер на факти, като направим необходимото уточнение, че един колекционер не е просто някой, трупащ предмети, а е човек с отношение, който познава, разглежда и вписва събраното в контексти, а в конкретния случай – в поетически контекст. Та нали именно „Факти“ (изд. „Литературен вестник“, 2015) е заглавието на дебютната стихосбирка на Валери Валериев. Новата стихосбирка носи вече сякаш по традиция едно чудно суховато заглавие, в синхрон с предишните книгите на автора („Факти“ и „Кражбите зачестиха“). Заглавията му са винаги сякаш нарочно постни и непоетични, в същото време точни, посочващи; и много тънко иронични, на ръба между малко и съвсем не. 

Такава е и поезията на Валери Валериев, в нея няма езикови ефекти и сложни трикове, тя е построена от пестелив, но точен език; образна; вкоренена в бита, града и службата; духовна и психологическа в същото време. Поетът говори някак отстрани, с горчиво сладък поглед върху дните, хората и случките, но и с някакъв потиснат копнеж. По този начин се получава силният емоционален заряд на текстовете му – от една страна имаме неосъщественото, провала, засечката в системата; от друга страна – една тиха емоционалност, човечност, дух в стремеж да се себенадмогне и да премине високо над битийните разломи, и всичкото минава през тънката ирония и самоирония: „тук е средата на океана / но ти си най-добрият плувец“ (из „олимпийска надежда“).

 „Засечка“ е умело подредена книга, плътна и щедра, 84 страници увличащ поетически свят. Малко тъжен, защото засяга човешкото и грешката. Отразява ни, познаваме се в него. Понякога засяга социални и политически теми, теми на деня, български, по това се доближава се до поетиката на Пламен Дойнов. При стихотворенията на Валери Валериев читателят често се обърква и не знае как да се отнесе към текстовете – да се смее ли, да се стряска ли; в сериозното ли се движим или в кабаретното, в реалността ли се намираме или сме минали в една изкривена от огледалата на смешен кабинет, отразена реалност. Този поетически поглед е предаден на един език, който се смее и се зъби, понякога клоунски език: „сяра от небето пада / пада гнилата ограда / осем болта, три пирона / Дядо Боже спи на трона / / сам юнак на клона“ (из „приказка“). Това е поезия на застиващите усмивки, понеже по един привидно лековат начин се разказва обречеността на човешкото битие, в частност – личната безизходност на съвременното българско общество.

Валери Валериев също и в тази книга показва, че еднакво майсторски владее кратките и по-дългите форми. Макар да не е известен като хайку поет, при него винаги се намират великолепни кратки форми: „тежък трафик / регулировчикът отпуска / отчаяно ръце“ („разпети петък“).Или това: „отлични организационни способности/ да научи правилата / да извади фигурите / да подреди дъската / да отстъпи място на играчите.“

Към средата на книгата, сякаш сложена между другото, се намира една по-дълга поема – „Великите географски открития“. В нея е описана сцена на честване на славния капитан, тежък от почести и опознал моретата, изправен пред чезнещата си мъжественост. Тя е някак различна от онова, което иначе Валери Валериев пише. Различна е със свободата, дължината на текста и желанието да се разкаже цяла дълга история, с отказа от лаконичност. Сякаш му се е измъкнала изпод пръстите по невнимание. В нея поетът (лирическото алтер его), който иначе ни се разкрива само пестеливо, е застанал един дълъг, тържествен миг в огледалото. Иронична, емоционална, приключенска история. Зряла, красива, честна. Това са от този тип текстове, които поетът пише, когато натрупа малко повече увереност в занаята си (аз все пак вярвам, че поезията е и занаят, да ме прощават чисто вдъхновените). „Ще плаваме, за да се изгубим, / да потънем, да се спасим“, заявява към края на поемата старият капитан. Което е и може би смисълът на поезията. Затова вълнува. И заради друго. 

Струва ми се, че „Засечка“ би доставила удоволствие и на хора, които иначе не четат чак толкова често поезия. Тя не е погълната в себе си, пестеливо абстрактна е, отворена е към читателя. Книгата е приятно оформена, радва окото с минимално натоварената корица в цвят тюркоаз (корица: Иво Рафаилов), на гърба няма хвалебствия за автора (това за мен е критерий да оценя високо, чак най-високо една книга, дотолкова съм изморена от хвалебствен кич върху кориците). 

Засечка ли? Нали все пак при поезията винаги проверяваме дали няма двойно дъно. И някак естествено започваме да проникваме и в другата природа, обозначена от това заглавие. С четенето започваме да осъзнаваме невъзможността и запирането, засечката именно, като възможност и свобода. Или казвано със стих от книгата: „какво означава / да си нужен / да допринасяш / кокошка ли си – не летиш / пингвин ли си – не снасяш“.

„Засечка“ е една от добрите стихосбирки на отминалата годината; понеже излиза в самия ѝ зъл край, дано книгата да получи полагащото ѝ се внимание през 2021. Валери Валериев притежава различим стил и огромен поетически потенциал. Или добрата новина е – имаме си стойностен поет. 

А последната дума в книгата е нирвана.

Петя Хайнрих

Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр.3, 2021.