Спасителна акция на книги, останали без стопанина си. Аз съм вашият стопанин. Явно това е моето призвание – спасявам пейзажи със стари къщи и парче скришна гора, давам пространството под покрива за квартира на хермелин, побутвам с крак паднали клони към водния канал с бобрите и преследвам през полето комбайн, възседнат от дремещ старовремски комбайнер с кръгъл корем и шапка с бодра извивка, понякога гледам как минава магарето с рождения му силует на някой, който носи дисаги от началото на света до другия му край. И как накривената барака, пълна със стари стъкла и изоставени прави прозорци, не пада след никой пореден силен вятър, и така минава още едно лято на липовата алеята, вглъбена в световното броене на листата, които скоро пак ще отхвърли.

Петя Х.
из „Летни хитове“
17.08.21

Който чете книгите на Албена Тодора, той неизбежно стига до убеждението, че поезията за нея е съдба. И това е радостната новина – книгите ѝ ни срещат с човек поет, който живее с поезията, с естествена лекота делникът се промъква в текстовете ѝ. Ако има нещо за казване или за мълчане, то Албена Тодорова прави от него поезия. Затова и поетичният свят на книгите ѝ е многопластов, многокартинен, сочен и буен, и близо до живота, толкова близо, че читателят се усеща изхвърлен на улиците, за които тя пише, потопен в аромати, говор и шум, среща се с другите, седи на масата в заведението или пътува във влака – авторката поставя заглавие „потегляме“ и литературата върши останалото: действително потегляме, гледайки как като японски майстор бездомник сгъва сиво одеяло, жената в пекарната вади топли прецели, а мъж крещи на поничката си (и такива работи стават). Албена Тодорова е любопитен, но дискретен наблюдател, който вижда „хората, които не знаеха, че са стихотворения“, както твърди едно от заглавията в книгата.

„Единайсетте сестри на юли“ (Жанет 45, 2021) е третата ѝ стихосбирка. Както и при предишните две – „Стихотворения“ (самиздат, 2014) и „Стихотворения, от които ти се живее“ (Жанет 45, 2018) основният тематичен сноп е от усуканите нишки на вниманието към живота и преживяната крехкост на любовта, семейните връзки, приятелството, градът. Сестрите на юли е книга, подредена по загатнат сезонен принцип – градовете и срещите преминават през годината, по естественото течение на нещата. Книгата завършва с частта „вместо довиждане“, която с шестте стихотворения представлява поетическо обръщение към мъртвите близки, изобщо фин говор със загубата, обръщение с любов и разбиране, памет: „Виж, за кратко сме тука. / Обичаме. / И после ни няма“ (началото на последното стихотворение в книгата).

Албена Тодорова, така ѝ се е случил животът, е човек, потопен в различни култури и езици. Родена е в Махачкала (вижте на картата, любопитно късче земя!), трето поколение емигрант по майчина линия, израснала в София (място на нейното сърце и централен град на поезията ѝ), живяла, учила и работила в Япония, Германия и Великобритания. Вероятно има и други, неизвестни ми спирки от житейския ѝ път, предизвикали поетичните видения в текстовете ѝ – те се усещат при четене. Това житейско потапяне в култури и езици е същинската сила на поезията ѝ. Там е силата! Там е ненадмината. Дори когато пише за битийните, местни неща от живота, тя го прави сякаш може да види нещата през различни лупи, овладяно и мъдро. Затова и поезията ѝ успява да вълнува над нивото на родното. Също езикът и стилът на поезията ѝ – прецизни, от света.

Албена Тодорова е от онези, които чрез поезията си разсъждават понякога върху битието на поета. Какво вършим? Защо го вършим? Какво ни е мястото? Лично за мен „Единайсетте сестри на юли“ има един друг великолепен край. И той е със стихотворението, което метафорично бих нарекла техническо, и то започва така:
 „спускай поета понякога в мини,
карай го да гази кални полета, ливади с огромни крави,
бутай го да се завира под търбусите на ядрени реактори…“

Без да ставам поучителна, четете следващото изречение като поклон от мен: Точно така, Албена! Точно и само така.

Петя Хайнрих

Повече за книгата четете в края на 2021 в предстоящия брой 4 на Литературно списание ТЕКСТИЛ.

Събота, юли, бавен следобед
в съседската градина
деца скачат върху трамполина

да го запомним 
преди да се е случило
времето и в него – неизбежните случаи

започват космическите полети
с туристически цели

колонизирането на ледения Марс
топлинния купол над Северна Америка
изобилието от гарвани и синчец
ваксината против рак и деменция

изобщо
с несдържан оптимизъм
животът върви като ракета
в сезона на илюзиите, или
както се пее в онзи хит на Хелге Щнайдер:
„Sommer, Sonne, Kaktus“ 

Петя Х. 
из „Летни хитове“ 
03.07.21

С е-четеца по пладне
под сянката на юнска череша
„Пяната на дните“ от Борис Виан

какъв ли знак
и дали знак изобщо
(с времето все повече съмнение в метафората
все повече вяра в неизбежно ясните знаци)

един тлъст червей, захапан от мравка
пада от черешата върху гладката
електронна повърхност на текста
агонизира, изпуска слуз върху светеща буква

отгоре зреят онези безразлични череши
… пяната
на дните ____

Петя Х.
„Летни хитове“
16.06.21

В гората
все по-навътре
в дълбочината от клони на чужд език
и подскачащи петна светлина
разкачена от лъчите, самоволна
където посоките се изличават
и моите спомени са чуждо бъдеще
и само нагоре е сигурното нагоре
единствената непосилна посока за човека
без летателен апарат
пространството и времето се пресичат
под формата на 2 пътеки –
тясна песъчлива, по която вървя
и широка с изронени буци хладна пръст

поскърцване
пръхтене
поклащане на фенери
дървен ритмичен звук на колела
и минава карета с четирима пътници
напълно навременни на кръстопътя
на разминаване всеки от нас
любезно прикрива изумлението си –
какво ли не е виждала тази земя

Петя Х.
„Из летни хитове“
13.06.21

Изморява ме
(повече от всичко)
седенето на маса
с хора без творчески амбиции, тоест
бъбривци
– искам да вечерям само с богове!
дори и нереализирани –

храната се изяжда
по-бързо от онова
което има да се каже, тоест
разговорът лъкатуши
между случки и възмущение
не ме спасява дори да разтребя чиниите
в средата на някое изречение
или да моделирам хапка
от мекото на хляба
в прасе или нарцис

и винаги някой ще
започне да разказва
с неподправената неловкост на детско съчинение (ab ovo)
поредните си туристически приключение (невалидни)

вероятно не съм добър събеседник
там, където иска да се настани разказ
насърчавам околоплодното му мълчание

веднъж създаден
светът няма нужда да бъде
разказван

мълчаливото хранене
отпиването на глътка вино
онази близост отвъд наратива

и корабът потегля

Петя Х.
© из „Летни хитове“
06.06.21

Исках да му напиша:
звучи цинично, но
сега ще ти остане
вечен спомен 
как Майрьокер умря
докато ти беше във Виена

почти полунощ e
и може би не е време
да изпращам съобщения
за мен лично нямат значение
часът, смъртта и промените
в атмосферата – единствено поезията движи стрелките 
и е винаги добро решение
да ѝ се доверяваш денонощно

щеше ми се да я бях познавала
ти не успя да я срещнеш случайно
мисията изпълнена в невъзможността си

 
на 96
последният счупен език на 20 век
ich denke in langsamen Blitze
в нейна памет бурята днес 
бавно глухо желе

и занесе ли ѝ цвете на Zentagasse 16?

Петя Х.
© из „Летни хитове“
04.06.21

Вратите отворени
вътре в стаята се върти плоча
стар джаз
чак исторически
от Римската империя
от нулевия час
от хаоса преди планетата

привечер е
бързолети се гонят в остър полет
ниско над младите жита

ето го истинското на лятото
когато сверната нощ свети
и уморени заспиваме късно
в млякото на въздуха

уморени от светлина и кислород
от музика и желания, които безотказно
се сбъдват
другаде

всичко е някак старомодно и умилително
глупаво
къщата е дървена
и понеже няма кой да ни види
се отпускаме в пасторалната мечта

един приятел казва
че за него лятото
е август
(сигурно говори за зрелостта
и съпътстващата я сладост)
до горчиво

–
обръщам плочата от втората страна


Петя Х.
© из „Летни хитове“
28.05.21

На щастието на върха зелен
между листа и млада влага
с плющене на крила и писък изненада
един ще бъде повален

ти сладък майски ден

тъй както от гнездото си растеше
тъй както слънцето береше
с клюн здрав и гъвкаво перо
храна за братско същество
лежи му черепът строшен

ти сладък майски ден

гората е жесток капан
човекът е кожух
културно сам

Петя Х.
© из „Летни хитове“
13-15.05.21

Май, май
с новите дрехи на липите
нектарите, подрънкването на облаци
глухарчетата, пръснатия птичи череп
и мишката под купчина кръстосани греди
от рухналата ограда
преди сезони
живителната влага
от която са, казват, съновиденията
и другите корени
и как всяка година по това време
въпреки нарастващото съмнение
падам в капана
на вярата в обновлението

после тези кървави лапи
оставят глуповати сърцевидни следи

Петя Х.
© из „Летни хитове“
13-15.05.21

Петя Х.
от „Летни хитове“

Откакто е техенически възможно
непрестанно някой се снима
сред цъфналата рапица
десетилетия и повече доказателства
че не се появява
(вероятно и не съществува)
по-жълто жълто от нейното
жълто
пчели, кучета, хора
златни зъби
се шмугват в тецкия аромат на цветчетата
ръце, усти – муцуни, копита
ама че дивашки цвят
и бавно се плъзга автомобилът по полския път
от двете ѝ жълти страни на екстаза
о, рапицо, мазна майко
поредният омаян бръмбар

Петя Х.
© из „Летни хитове“
13.05.21

За сборника с разкази „Бразилски храст“ на Велина Минкова

Лятото едва ли е сезонът на носталгиите, но единадесетте разказа на Велина Минкова имат потенциала да внесат една приятна и елегантна синя нота в това безвремие от слънце и нищо. Написани образцово по правилата на добрия разказ, в стабилна и изпробвана форма и отработен стил, в голямата си част текстовете от сборника „Бразилски храст“ (изд. „Колибри“, 2018) са обърнати назад. Със светла тъга те събуждат за нов живот дните на детството и юношеството в края на миналия век в София. Тук например е първата любов, разпалена в завинаги култовия Созопол, лумнала после страстно в София от времената на пубертетски съдбовното разграничаване между „Левски“ и „ЦСКА“ и изтляла накрая за един следобед със сълзи върху килима… докато се върнат родителите от работа. Това е от разказа „Джудаса“.

Пълнокръвен и жив е този Джудас. Дали ни се струва той такъв, защото, почти съм сигурна, всички познаваме този вечен софийско-созополски образ, или пък усещането за близост се дължи на майсторството, с което Велина Минкова скицира героите си. Незабравими остават образите на магнетичната Одил (от „Бразилски храст“), оправната чистачка леля Мария от едноименния разказ, потъналата в старост и лудост Бисерка Бонева от крайните квартали в разказа „Херкулес ЕООД“… И Фиш! Фиш от едноименния разказ, с който започва сборникът, е риба по формата си, но сякаш в нея е скрит дух на човек с културен бекграунд и свръхинтелект. Към края на разказа рибата се носи из въздуха така кинематографично. Едва ли е случайна тук не експлицитно зададената в текста, но асоциативна препратка към филма на Кустурица „Аризонска мечта“ и саундтрака на Горан Брегович „This Is a Film“ с фразата „The fish doesn’t think because the fish knows everything“ (рибата не мисли, понеже тя знае всичко). Което пък, още по-назад по литературната верига, е заимствано от романа „Чевенгур“ на Платонов, признава Кустурица.

Дом на разказите е светът. „Фиш“ и „Черква“ ни отвеждат в Калифорния, „Бразилски храст“ и „Плъх“ са с парижки сюжети, „Гласове“ е от Лондон, останалите разкази ни връщат в България от близкото минало. Тази разказна България от миналия ден е често пастелна и красива като стара картичка и точно както постъпваме с картичките, с лека ръка бихме могли да я пратим върху купчината със сантиментален кич, в по-голямата си част тук – соцкич от сергията. А ако соцкич се окаже несправедливо определение в конкретния случай, то един по-добронамерен коментар за този тип литературно писане, какъвто представляват разказите, би могъл да им отреди мястото на художествено пресъздадени артефакти от един неслучил се музей на социалистическото минало. Велина Минкова засвидетелства интереса си към близкото ни минало още с предишния си роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (изд. „Колибри“, 2015). Подобен музей представлява и жилището на старата жена от разказа „Херкулес ЕООД“ – малък панелен апартамент в крайните квартали, в който дълго е събирано всичко и никога нищо не е изхвърляно. Разхвърляното жилище с мъртвите хлебарки, навитите стари килими, купчините вестници, пълната поредица на библиотека „Световна класика“, старите телефони и телевизори е микрообраз на родината. Там, в един стар албум, е запечатана младостта, бригадирският плам и някогашната красота на старата жена. Авторката ни повежда из тази неподреденост на родното ни минало, сред артефакти от всякакво естество – стойностни или боклук, опазени или в разпад, едновременно забравени и отхвърлени от обществото, но жизненоважни на личностно ниво, в случая – предмети на живот и смърт за тяхната притежателка, възрастна жена, самата тя вече сливаща се с вехтите си вещи, забравена и останала в едно друго време.

Интересът на авторката към предметите и историите, които тези предмети разказват, е забележимо отразен в текстовете ѝ. Тя не просто отбелязва предметите, тя ги вади из фотографската си памет, осветява ги сценично, поставя ги в центъра на историите си, изрежда ги по име, сякаш се страхува, че ако не бъдат назовани точно, миналото ще се разтроши и ще изчезне. Ето защо в много от разказите (особено ярко в „Леля Мария“) действието отстъпва на заден план и влиза в служба на вещите и фактите. Сюжетът, колкото и увлекателен да е той, като че ли заплита в мрежата си предметите, за да ги държи на местата им и да ги показва в тяхната автентичност. Ето ги – не каквито и да било дъвки от детството, а дъвките „Идеал“; ето го и течния шоколад в кофички от сладкарницата „Ну, погоди“, определени детски плочи от магазина на „Балкан“. Разказът „Леля Мария“ предава една смешна история, или дори по-точно – фрагменти от смешни делнични историйки, но голямата сладост на текста е не само в хумористичния план, а в словесно изтупаните от прахта на забравата предмети и прецизното им аранжиране в среда, в която те тежат на местата си.

Понякога обаче това залисване по предмети и факти прави действието сякаш насилствено пригодено към тях. В „Херкулес ЕООД“ например старицата запява, което предизвиква поучителното подхвърляне от страна на единия герой към другия: „Това е песента от „Утро над родината“, много е стара“. Очевидно тук героят проговаря, за да вкара информация в текста. Такива тромави включвания обаче изхвърлят читателя от текста, освен че звучат като писано слово, а не като разговорна реч, каквато по формата си са. За радост подобни катапулти са редки, а и самите истории са силно увлекателни и достатъчно динамични, че неусетно да връщат читателя отново в сърцевината на разказваното.

Любовните сцени са чест капан дори за опитните писатели. Безспорно е умението на Велина Минкова да пише за секс красиво, културно и с точните думи – нито неловко мълчи за любовните сцени, нито ги нахвърля безвкусно или грубовато. Към тези описания тя подхожда открито, честно към текста и езика, дори сякаш с наслада. Любовните сцени, интимните детайли, телесността с пълната ѝ откровеност са неин специалитет и доставят читателско удоволствие.

Сборникът събира разкази с нееднородна структура и с различно качество. Обединяващото ги са България и българите навсякъде. Това „навсякъде“ е един бълбукащ топос, в който култури и националности се срещат, сблъскват се, смесват се в естествената динамика на глобалния свят. Велина Минкова познава този пъстър свят от първа ръка – родена в България, завършила творческо писане в САЩ, живее понастоящем в Париж. Този личен опит обяснява и лекотата, с която тя се движи между световете, за да ги пресъздаде наситено и ловко. Париж от разказите „Бразилски храст“ и „Плъх“ е описан отвътре, истински и живян, а не през туристически поглед. В същото време нейната България е сякаш по-скоро албумна. Вероятно в опита си да подчертае (съзнателно или не) връзката си с родината, авторката вкарва в разказите си за чужди места тук и там по някой образ на българин. Тези българи стоят като кръпки, както например не стоят другите нейни чужди герои, попаднали на чужди места. И то не защото българи няма по света и то понякога такива, които са се сраснали с мястото си извън родината (самата авторка е пример за такава личност), а защото фокусирането върху националността на героите звучи фалшиво. Такъв образ-кръпка е фризьорката Дани от иначе великолепния разказ „Бразилски храст“. Трябваше ли да е българка непременно? Обяснявам си тези избори като един реверанс към българската публика. Като опит за оправдание пред родния читател, като презастраховане срещу евентуално обвинение, че разни парижки истории с интелектуалци и артисти не биха представлявали интерес в българския контекст. В разказа „Черква“, засягащ темата за емигрантството, героинята отбелязва, че в Лос Анджелис има само българи. В този разказ обаче героите не стоят външно като допълнително прибавени, там те са си на място (макар и хич да не са си на място) и не са само за флирт с читателя. Може би затова „Плъх“, в който откровено няма никаква България, сякаш е най-силният текст в сборника.

И все пак…

„Животът е кратък, трябва да се обичате“ е фраза на Джудаса, софийския гамен за всички времена. Върл левскар. Пък и от ЦСКА да беше, все си е гамен. Банална, но мила. Можем и така да четем разказите, отвъд албумния пастел. Тогава сборникът с разкази „Бразилски храст“ ни помирява с онази любов, която в едно лято ни се е струвала незаменима и вечна. И която сме попилели някъде във времето и по местата, през които сме минали. Идват разказите – да ни я върнат.

ПЕТЯ ХАЙНРИХ
Рецензията е публикувана първо в „Литературен вестник“, бр. 28/2018

Велина Минкова, „Бразилски храст“, София: „Колибри“, 2018, 160 с., 12 лв.