Тя е красива и едвам крета възрастта ѝ – тази на дърветата под ръка – сестра болногледачка към залеза като на състезание още малко и ще ѝ стане слънцето капачка на коляното
януари е, среброто по поляните забравили сме вкъщи раните захвърлили любимите в карфиците приятели с пръстта и птиците талантите заменяме за смисъл денят е бърз като парите
и зад завоя на плътта и тротоара в близостта, която пътят позволява кървяща слънчевата язва се открива небето, пеем, като от коприва сива сестрата с нос студен събитието отбелязва: ще има утре за какво да се разказва
От всички възможни разговори няма да проведем само един или два
онзи, в който с изненада откриваме приликите си на цветя и колко много ги свърза как общо е слънцето и пръстта синхронното помахване с цветчета фосфоресценцията на плътта в гореща нощ
насекоми, къпини и noir
и другия, в който очаквано като мах на крила в слуха отговорите предхождат въпросите как дори да се бяхме познавали белите гъски на надеждата ще се били прекосили зрителното небе преди очите как в отрежението четем онова което отразяващото се не притежава как чашите са пълни с вода обърнати с дъната нагоре там едно малко време дреме в малкия пръст, в безгласен трепет
точно толкова, колкото се побира върху кръгла градинска маса
Снощи, докато заспивах с последни светли мисли за света, бъдещето и мен в него, изпитах онази, най-изявявена от всички други носталгии – онази по уюта на вечерите в малка стая с нощна лампа от времената преди, преди социалните мрежи, преди мобилния интернет, преди интернет даже; топлото желание да си сам с книгата, космически сам; това са времената, в които отиването далеч е възможност за истинска раздяла с близките, за отделяне на мислите ти от мислите на другите, за сериозна самостоятелност, за огромно човешко изстрадване на самотността, от която хем диво се страхуваме, хем я копнеем. И няма вратичка, нито пътека назад. Късно е. Не е достатъчно да заключиш мобилните устройства в сейф и да срежеш няколко комуникационни кабела. Защото сама по себе си свързаността е едно голямо тромаво добро, което расте в дома ни като кактус, после като куче, после като дете, после като демон. Край на голямата самотност с книга в малка стая, захвърлена космоса. Разкрити сме, сигналите ни са стигнали звездите, разчетени са, обратното съобщение ни е изпратено и то ще ни стигне, дори и да се откажем да го прочетем.
Годината е толкова напреднала че земята вече е смляла опадалите листа от гинко
от тук до светлината какво още остава да се случи няколкото отброени крачки и не знам дали да строя машини или да обичам
предполагам, че приятелството изисква взаимното търпение в съня през декември на дървото и почвата до следващия сезон който – това е сигурно! – ще бъде
В градината растат стъкла по клоните с прозрачни вени се люшкат колби напращели троши ги вятър каменист плод остър пръсва се в игли пътеките посипани по дължина с кристали и обратното на тишината с обратното на пух с върха на нервен слух и който тръгне да върви езикът му ще закърви защото няма безобиден плод бурканът е първичният компот и знайно е, че всяко примерно дете бонбон пред круша ще предпочете
Първо единият изчаква другия или обратното или двамата чакат или тръгват внезапно като по сигнал и спират след две крачки пак по сигнал
мостът е нисък, потокът плитък
или единият спира и се смалява в себе си другият расте, приближава сянката му е гигантска черна птица и се снишава със зинала човка
мостът е хлъзгав, парапетът рехав
или са деца нито имат посока, нито намерение загубили вярата, която още не притежават и от средата на нещата хвърлят в смешните бързеи най-голямото си богатство: една жълта монета, зъб, стъкълце
е вечната тема на всеки един живот ясно е никой не е ходил на репетиции поне не и съзнателно не е повтарял репликите си предварително в огледалото до откриване на баланса между патос и вярност преди да се наложи да ги изрече официално
забравяме само онова, което никога не сме знаели
значи – всичко, тотално цялата роля нито знаем кои сме, нито защо
импровизирайки го караме – дори и дрехите си перем с бегъл усет за подходящата температура има ли тук някой, който действително да чете етикета с инструкциите за пране от обратната страна, в страничния шев
по тази причина или по друга твърдят, че съм шампион в смаляването на памучни фланелки изглежда, за радост сносно владея центрофугата и сушилнята на езика не позволявам текстилните тъкани да заемат по-голямо пространство от човешката ни разпиляност желая всичко да се прибира в себе си в естествените си граници до мълчание както охлювът си пробира морето да е честно, да е само смисълът да казваме онова, което не се показва
Което късният ноември ни отнема е жуженето на големи насекоми в стаите онези кръгове от жълтозелен звук затягащи се в тънка примка под таваните
гризем крушите на отминалия си сезон в зависимост от онова, което очакваме ни остава много или малко до семката на упражнението
и някъде в средата на това очакване една зимна оса, шмугнала се незнайно как през пролука в топлата стая захваща ненавременния си химн с онази басова вяра като в катедрала, като в катедрала
Откъснатият птичи крайник на пътеката прилича на човешка ръка миниатюрна, със свити пръсти, синя ръка, приключила с движението и хлопането с нокти по кефамиката готова да легне межу буците разорана ноемврийска земя
колко сме близки с птиците, в частност в смърта и в ембриoналната си форма еднакви с всичко живо тотални нищожни / до важност жадни
В пясъчника, по катерушката, на люлките, с топка или друго в калта и на слънце върху балите сено и галейки врана бъдещето усвоява човешкото движение развива успеха от гениално нагънатите за живот листчета в цветна пъпка и провала също развива от гениално нагънатите за живот листчета в цветна пъпка
морал, море и реактивност нервен тик, рай
колко от тези деца ще свършат в безслава и кога
в безлюбов, неприютени, по-малки от сега
едно със сигурност, няколко… всичките?
но нали и аз съм майка, устата ми е зашита със захарен памук не ми е дадено да изричам истината от черния ѝ край затова със затворена усмивка гледам как зимата спуска белите си конци в някаква кристална приказка с щастлив край.
Богатството да обичаш заради самата идеята това е октомври, всичко е кръгло и готово, обичам смехът е червена ябълка в градовете ветропоказателите отново горе по кулите време е за игри на рицари и феи с островърхи шапки ходим, със звънчета по върховете на обувките смехът е сирене, и бира, това е… това е октомври, не ми казвай своето име свирят цитри и барабаните будят камъка скакалците с панделки на краката, обичам няма очакване, няма обещание, няма посока това е обичта на демиурга, който не знае какви ги върши, ето ти един кестен няма дори възможен изход слиза се в подземието по хлъзгави сълби готиката на гниещи листа върху първите три стъпала музиката остава далеч и високо реката е бавна, сомовете пушат в тинята лули, със сведени очи октомври е, повярвай ми, знам да обърквам, дай да мълчим
защото отговорите само отменят въпроса но питането остава като настоятелен знак както водата не утолява жаждата само който каже не, оцелява
Високо в планината пътят минава през облаците навлизаме в бялото без ясно начало и край каквото се каже тук, то остава тук твърде стръмно е за обичам те или някоя от по-леките му форми пък и кой ли има смелост да отмества с емоционалния лост при тази висока скорост и неясен изход но друго за казване не е необходимо обичам те, живот!
Под свещената ти сянка Нут, богиньо на небесата крава, свиня и смокиново дърво майка на всички звезди която извива космически гръб и ни скрива от огъня на слънцето ти, хладен свод – каменно тяло или ленено платно, опънато с въжета между редки дървета или светла коприна по изпънатите спици сестрица на аркадите завъртяно цвете с благодатни тичинки ти, която
по залез гълташ слънцето, за да го родиш на сутринта в насъщна кървава зора и цяла нощ го люлееш в тайнство докато в длъбнатината ти танцуват мрачни пеперуди и плющят с крила от свила по свивките на светове ти, чадър
В края на града в края на последната цивилизация – комуникационната в края на сезона със зрялата царевица за биологично гориво когато западът прибира светлината гледано оттук, както винаги един черен бръмбар бавно прекосява пътеката в най-ниското на нещата понесъл нефтения си блясък към своята земна дупка всичко, което притежавам, е един надежден телефон здрави обувки за бягане и никакво съзнание за край
„daß wir nicht sehr verläßlich sind in der gedeuteten Welt“ Rilke, Duineser Elegien
Сутрин след сутрин поредното ново откритие в напълно разкрития свят От високото пада карфица и се забива точно тук и сега от онази разсипана в началото кутийка на крояча по невнимание или защото случайността оформя смислени фигури както и намерението с последвалото го целенасочено действие оформя смислени фигури – защото ако не бихме съществували заради утринните си малки човешки открития то защо изобщо има тръни и кози?
Какво прави поетът, когато загуби вярата си в поезията. Аз дали съм този. И струва ли вярата. Колко. Пейзажът се разгръща като умно сгъната карта – нищо не е било високо, нито с профил. Ясно с яснотата на тъмнината. Липсата на пътеките в гората означава, че пътят е между всеки две произволни дървета и нататък, докъдето стига. Да, аз съм този. Който задава въпроси. Вярва колкото невярва. Шумя с проклета карта и не успявам да я свия по зададените гънките.
Спасителна акция на книги, останали без стопанина си. Аз съм вашият стопанин. Явно това е моето призвание – спасявам пейзажи със стари къщи и парче скришна гора, давам пространството под покрива за квартира на хермелин, побутвам с крак паднали клони към водния канал с бобрите и преследвам през полето комбайн, възседнат от дремещ старовремски комбайнер с кръгъл корем и шапка с бодра извивка, понякога гледам как минава магарето с рождения му силует на някой, който носи дисаги от началото на света до другия му край. И как накривената барака, пълна със стари стъкла и изоставени прави прозорци, не пада след никой пореден силен вятър, и така минава още едно лято на липовата алеята, вглъбена в световното броене на листата, които скоро пак ще отхвърли.
Който чете книгите на Албена Тодора, той неизбежно стига до убеждението, че поезията за нея е съдба. И това е радостната новина – книгите ѝ ни срещат с човек поет, който живее с поезията, с естествена лекота делникът се промъква в текстовете ѝ. Ако има нещо за казване или за мълчане, то Албена Тодорова прави от него поезия. Затова и поетичният свят на книгите ѝ е многопластов, многокартинен, сочен и буен, и близо до живота, толкова близо, че читателят се усеща изхвърлен на улиците, за които тя пише, потопен в аромати, говор и шум, среща се с другите, седи на масата в заведението или пътува във влака – авторката поставя заглавие „потегляме“ и литературата върши останалото: действително потегляме, гледайки как като японски майстор бездомник сгъва сиво одеяло, жената в пекарната вади топли прецели, а мъж крещи на поничката си (и такива работи стават). Албена Тодорова е любопитен, но дискретен наблюдател, който вижда „хората, които не знаеха, че са стихотворения“, както твърди едно от заглавията в книгата.
Две стихосбирки на Албена Тодорова. И кориците стилово съгласувани.
„Единайсетте сестри на юли“ (Жанет 45, 2021) е третата ѝ стихосбирка. Както и при предишните две – „Стихотворения“ (самиздат, 2014) и „Стихотворения, от които ти се живее“ (Жанет 45, 2018) основният тематичен сноп е от усуканите нишки на вниманието към живота и преживяната крехкост на любовта, семейните връзки, приятелството, градът. Сестрите на юли е книга, подредена по загатнат сезонен принцип – градовете и срещите преминават през годината, по естественото течение на нещата. Книгата завършва с частта „вместо довиждане“, която с шестте стихотворения представлява поетическо обръщение към мъртвите близки, изобщо фин говор със загубата, обръщение с любов и разбиране, памет: „Виж, за кратко сме тука. / Обичаме. / И после ни няма“ (началото на последното стихотворение в книгата).
Албена Тодорова, така ѝ се е случил животът, е човек, потопен в различни култури и езици. Родена е в Махачкала (вижте на картата, любопитно късче земя!), трето поколение емигрант по майчина линия, израснала в София (място на нейното сърце и централен град на поезията ѝ), живяла, учила и работила в Япония, Германия и Великобритания. Вероятно има и други, неизвестни ми спирки от житейския ѝ път, предизвикали поетичните видения в текстовете ѝ – те се усещат при четене. Това житейско потапяне в култури и езици е същинската сила на поезията ѝ. Там е силата! Там е ненадмината. Дори когато пише за битийните, местни неща от живота, тя го прави сякаш може да види нещата през различни лупи, овладяно и мъдро. Затова и поезията ѝ успява да вълнува над нивото на родното. Също езикът и стилът на поезията ѝ – прецизни, от света.
Албена Тодорова е от онези, които чрез поезията си разсъждават понякога върху битието на поета. Какво вършим? Защо го вършим? Какво ни е мястото? Лично за мен „Единайсетте сестри на юли“ има един друг великолепен край. И той е със стихотворението, което метафорично бих нарекла техническо, и то започва така: „спускай поета понякога в мини, карай го да гази кални полета, ливади с огромни крави, бутай го да се завира под търбусите на ядрени реактори…“
Без да ставам поучителна, четете следващото изречение като поклон от мен: Точно така, Албена! Точно и само така.
Петя Хайнрих
Повече за книгата четете в края на 2021 в предстоящия брой 4 на Литературно списание ТЕКСТИЛ.
Август и всичко е готово надеждата вече се побира в скритите узрели семки гроздето, динята, сливата езикът ги стига умът не е ръце ако имах коза, щях да я пусна да лети Но какви ти кози… затова лети ти, сърце, лети
Петя Х. из „Летни хитове“ 1.08.21
––
* Voilà um homme!, казал той според Кнут Хамсун в „Последната глава“.
Какво казва чадърът напъхан в уличното кошче за боклук
нещо за космическия туризъм тези дни или за миграцията на змиорки от рожденото им Саргасово море до европейски поток, и обратно нищо за сезоните, движението на мокри облаци нищо за загиващия занаят на майстора на чадъри и дъждобрани всичко за олимпийските игри
за внезапното микроскопично изместване на слоеве което преобръща надеждата в безнадеждност, или обратно
тънки златни люспи по тялото на божеството: само будният се пробужда, казва чадърът
повей разгъва в коша свитата спица парче водоустойчив плат по нея сякаш някой е изхвърлил птица с безцелно крило
понеже нито намеренията, нито следването на цел водят до отговора, божеството се усмихва и убедени в грешката, за заблуда избираме неправдоподобното: чадърът е счупен
лято завинаги! като заклинание в което неизбежно вярваме бяхме деца и се учехме на милост към мравките и боровите иглички лежахахе под дървото сенките рисуваха по телата ни живи динозаври гледани отгоре, представлявахме две неподвижни часовникови стрелки аз – часа ти – минутите защото естествено бяхме спрели и времето с онази лекота, с която малките владеят големите чудеса: лято завинаги!
Поезията ще ни спасява от безгласието да си сам и от нестройния шум на многогласните стаи ще ни спасява от изхлузването на езика и от настоятелното му битуване поезията ще ни спасява заради самата себе си
нито ти, който четеш нито аз, която пиша провождаме сребристата нишка на мисълта и промисъла през моравото на високия час
ръката не познава целта
късно да не сме били родени езикът е късал треви, млякото е издоено поезията ще ни спасява както светулката и надеждата на сигнала ѝ
Романи, писани само преди век, днес звучат като от стари времена: очаква се да мога да си ушия риза на природата съм се отблагодарила с едно живо дете (повече би било егоизъм) родено в чудния месец май, в самия му край когато в далечината мучаха елени 70-годишната г-жа Мъдрост (Wisdom) – най-страта позната ни птица – албатрос от тикоокеaнския атол Мидуей се радва на добро здраве Мъдростта е плодородна и тази година отхранва поредното си пиле майка на 30-има, vivat! в културата ще остане счупеният ми език както остава отломка порцелан случайна и неоткрита в дълбок слой, там където се е издигал дом красиво би било светът да се управлява от албатроси върху живите кройки прекъсната линия обозначава пътя на иглата за шиене
Днес би бил подходящият ден за край на лятото понеже диня и другото
изчерпването на смисъла с повишаването на градуса
без предусещане и без памет
горещината се е свила в зелените орехи като виновно куче
пак онази пеперуда пауново око която всяка година се повтаря върху плочите
но нищо не свършва по желание нито лятото, нито трепетът на прашеца (песента по желание е номер само на посредствените изпълнители зависими от флирта със зависимата си публика)
желанието, напротив, удължава невъзможността
в същината си лятото както истинската музика след последния тон трае вечно
защото не удържа на нито едно от обещанията си а плодовете му, на които разчитаме – само захар и вода
Толкова много не може да се случи под черешата повторението на маса с покривка по пладне под натежали до земята клони опитите да изкачиш детското си тяло по благо разклоненото стебло нито червеят се повтаря кръвта и плътта от която уж си
череша се римува със сандали облост и голота нали
отказът от повторение – също
един сън в центъра на деня и живота ти пак все пак под черешата листата ѝ трошат и мелят лъчите и вали брашно от светлина в междинността
покрива онова, което е било онова, което няма да бъде
В гората
все по-навътре
в дълбочината от клони на чужд език
и подскачащи петна светлина
разкачена от лъчите, самоволна
където посоките се изличават
и моите спомени са чуждо бъдеще
и само нагоре е сигурното нагоре
единствената непосилна посока за човека
без летателен апарат
пространството и времето се пресичат
под формата на 2 пътеки –
тясна песъчлива, по която вървя
и широка с изронени буци хладна пръст
поскърцване
пръхтене
поклащане на фенери
дървен ритмичен звук на колела
и минава карета с четирима пътници
напълно навременни на кръстопътя
на разминаване всеки от нас
любезно прикрива изумлението си –
какво ли не е виждала тази земя
Petja Heinrich 