Много кораби

Много кораби. Поне 4. В такъв величествено топъл, празничен ден (тук е празник) всички по реката изглеждат по-щастливи… от теб самия. Такива количества фланираща красота, че се чувстваш смазан като в катедрала. Не че не вярваш. Вярваш, но ти идва повече за обема на чашата, с която си дошъл.

34033968_1508757135913327_8370916750534901760_o

Sade

В детската ми стая през 80-те на стената висеше плакат на Sade. Тогава напълно непозната ми. Плакатът сигурно ми го е дал някой, който също не е искал да има нищо общо с този изваден от вътрешната страница на ценно списание образ. Гланцова тънка хартия. Може би заради ценността на хартията оставих плаката да виси години наред, без отношение към образа на него, без връзка с лъскавото тъмно лице, карминените устни, иразителното бяло на очните ябълки. Нито музиката достигна до мен. С времето това си остана май и единственият плакат в стаята, а един ден дотолкова ми беше омръзнал, че помня утехата с която го свалих. И с това Шаде изчезна завинаги от живота ми. До преди няколко месеца, когато реших внимателно да изслушам всичко онова, което е излизало от карминените устни и никога не е пробило тишината на детстката ми стая. И бях омагьосана. Не знам дали реших да слушам Шаде заради досадния плакат, или връзката е лудешки невъзможно обратна – плакатът е попаднал тогава при мен като едно голямо обещание от бъдещето, това звучи така осемдесетарски, така реално. И слушам днес Шаде в ненавременния бас на своето време, което не е линия, а шепа перли в отворена ръка – когато раздвижа пръстите, прескачат една през друга като гъвкавите прасци на Шаде, която от дъното на сцената с кръстосана стъпка бавно върви към микрофона. И този днешен мой възторг е роден някъде в бъдещето, а аз не знам нищо за естеството му. Soul. Само го предусещам го като недобита още сол. Бас.

Голямата мечта на малкото алпакарче

jazz радио от Монтевидео, бордо, козе сирене, което си буча на ножа и гледам тази огромна шишарка на масата на светлината на една свещ. (От няколко дена мисля да напиша стихотворението:

топлината
на една свещ

Забавлявам Й., като му разказвам истории, които измислям непрестанно. Той знае, че мога да разказвам поне до утре сутринта. Стига да има какво да буча на ножа – сиренето е от облаците – божествена храна. Последната история беше за алпаки и голямата мечта на малкото овчарче (тоест – алпакарче) да стане джаз музикант, но една голяма част от духът му го кара да стане компютърен специалист..🙂 И става една динамична вътрешна борба. А предишната беше за един човек, който си е вдигнал краката върху масата вкъщи в Монтевидео и се рови из Гугъл какво има в Дюселдорф и то в момента, в който аз чета из Гугъл за Монтевидео. И изведнъж се разменяме и всеки чете това, което знае – аз чета за Дюселдорф, а той за Монтевидео. После възниква въпросът – съзнаваме ли, че сме си раменили местата? И ако го създаваме, как постъпваме? Преструваме се, че няма чудо и т. Н.

10.12.2016

Когато Рейн беше море

Когато Рейн беше море, а кейовете се устремяваха към небето. Обширна, издута река. Разпиляна, изобилна, щедра. Разтроена – една централна и бърза, строга артерия, а от двете й страни – бавни, плитки… вени?

26756574_1374582029330839_5349611140352309003_o