Във филмите с рицари
винаги някой ще каже
откъсвайки син минзухар:
пролетта носи надежда

каква надежда, за какво?

надеждата на трактора
надеждата на совата
надеждата на пазарите
надеждата на онези, които
се разхождат по реката
и изглеждат винаги по-щастливи от възможното

обичам рицарските филми
в тях винаги играя мъжката роля
мога да пиша песни, които раняват
благородно пазя тайната ни
владея изкуството на точния удар със сабя
вярвам в дракони и даже съм срещала няколко
спя върху шума в дъбравата и мечтая
както е по сценария
знам подвизите си и как никой няма да научи за тях

и ето я пролетта –
надеждата на скрития триумф

Петя Х.
из „Зимни приказки“
03.02.22

Толкова много не харесвам,
че светът ми се разкрива в цялата си честност.
Размагьосан, оголен, първичен.
Готов да изрича точно. Безезиков.

Прилича на невинност, но е логика.
Причича на Ницше, но е Рилке.
Прилича на спектралната обич на лъча и призмата.

И е точно това.

Една окъсняла пчела,
потърсила временен подслон
до сутринта или до следващия сезон
в ажура на каменна къдра.

Или дори и това не.

Петя Х.
из „Зимни приказки“
1.02.22

С вишнев сок и дъх пристига
под листака в летните двори
до ракията и мандолината
тънка песенчица ресница

тиха като котешка лапа
кехлибарена на цвят, отвътре комарче да свети
кротка като буйната ти дъщеря, когато гушка кокошка за бавна снимка
с резките извивки в чорапа на жена ти, от острата вълна, със стръкчета сено
в памет на овцата и поляната
– такава е песента, така върви –
дрънка ситно като кафето
което майка ти пече в долапа
с равномерно въртене в жарта
и проклина огъня, който ѝ отнел Котел, проклет да е

горе по стаите всички спят
нито знаеш броя на стаите, нито колко са хората, какви уменията
пътищата, планетите, колко по колко
коефициента на намеренията

какво има да казваш, има ли кой да чуе –
човек на своето време като всички други
бохем, конте и данъчен служител
остарял на петдесет и няколко
с малки деца
и горчива държавна пенсия от прогнила държава, да си я пиеш
но и толкова стига, нали носиш вехти знатни дрехи
видял богатство как се рои
и радостта да се пилее
единственият оцелял от пет сестри и братя, пометени от скарлатината
за да има майка ти какво друго да проклина
избягващ конфликтите, сдържано мъдър, учтив
върху фината става широка медна гривна
с тайнствени божи знаци, имам я

в мрака людете стават от столовете и си разменят местата
кой кой е и откъде идва, къде тежи
лято е, шексипир високо, цариград далеко
светулка ли убоде тъмата
и тогава ни назова
децата на децата на децата ти
по имена
както само пророците могат
в редките случаи на провидение
но ти не си пророк и песента ти няма значение

движението е кръгово
мотивите се повтарят като родови имена
всяко лято произвежда същите насекоми тръгнало е да се зазорява,
песенчицата изтънява,
време е да спим

Петя Х.
из „Зимни приказки“
31.01.22

Хоботът на пеперудата
увеличен 50 пъти
е лъскава змия
увита на спирала

така природата
спестява място и енергия

и се забавлява

подобно на градинския маркуч
прибран на колело в бараката
да не препъне някоя
и някой винаги се спъва
за радост на тревата и корията

и ние го развиваме, развиваме
въртим по кранове, потропваме
продухваме тромпети, топлим флейти
епруветки, колбички, системи
от боровинките до жара на Венера

изпъва се, потича, свети
ултравиолетът на цветеца
езиците просъскват с езика на твореца
змията се изпъва, готова да захапе
стеблото е проводник на вода и захар
хоботът означаемото означава, тогава
и пеперудата е сита, и сити са цветята

Петя Х.
из „Зимни приказки“
30.01.22

В онзи хладен пансион на Мозел, до реката,
някогашен манастир с дебели каменни стени,
стъпалата дървено барабанят нагоре
към висока стая с изглед.
В кулата на поетесата достига от мазето миризма на печено, белина и мая.
Светът е свършил, в бившия параклис
се вдигат сватби и звънти кристалът на фирмени банкети,
ангели висят по клоните на кестените
и скучаят скуката на пясъка и на планетите,
над градината снежи цветец. И пух.

По Мозел тих се носят безцелни лебеди. Пред ресторанта спря камион и зазвъняха касите с бутилки, пълни срещу празни…
Както си течеше денят по навик към устието,
умря поредната голяма поетеса.
Новината ме застигна в манастирската килия,
донесена от траурния вълчи вой из канарите,
три дена и три нощи виха срещу слънцето, облаците и луната…
или седем бяха?
Бях с мигрена и затова презирах временно
блясъка и белотата – не изпитвах никаква тъга, не я познавах,
единствено погнуса от показния траур,
добре че с мене няма да се случи. Достойнството се учи.

Виждах поетесата в небето как се смее с демонични зъби,
яхнала бял лебед, ангелите долу по дърветата
въртаха луди пируети, на кея спряха патрулиращите полицаи и изпушиха по няколко цигари към водата.
Отлетяха.

Обърнах гръб на Мозел, на колите и градините,
тъгата, която не изпитвах, ме отмина,
облегнала се вътре на стената, в килията на празнотата,
с поглед към повторенията на златисти ириси върху тапета,
изрекох: слава на поета, лебедите и машините!

И после пих от мозелското жълто вино,
в кръвта ми радостно потече сладко отчуждение:
река в реката, край на края.
Никога отново общение с поети, които
не изпитват благодарност към живота.

Петя Х.
из „Зимни приказки“
29.01.22

От всички възможни разговори
няма да проведем само един
или два

онзи, в който с изненада откриваме приликите си
на цветя
и колко много ги свърза
как общо е слънцето и пръстта
синхронното помахване с цветчета
фосфоресценцията на плътта в гореща нощ

насекоми, къпини и noir

и другия, в който очаквано
като мах на крила в слуха
отговорите предхождат въпросите
как дори да се бяхме познавали
белите гъски на надеждата ще се били прекосили
зрителното небе преди очите
как в отрежението четем онова
което отразяващото се не притежава
как чашите са пълни с вода
обърнати с дъната нагоре
там едно малко време дреме
в малкия пръст, в безгласен трепет

точно толкова, колкото се побира
върху кръгла градинска маса

Петя Х.
06.01.22
из „Зимни приказки“

Снощи, докато заспивах с последни светли мисли за света, бъдещето и мен в него, изпитах онази, най-изявявена от всички други носталгии – онази по уюта на вечерите в малка стая с нощна лампа от времената преди, преди социалните мрежи, преди мобилния интернет, преди интернет даже; топлото желание да си сам с книгата, космически сам; това са времената, в които отиването далеч е възможност за истинска раздяла с близките, за отделяне на мислите ти от мислите на другите, за сериозна самостоятелност, за огромно човешко изстрадване на самотността, от която хем диво се страхуваме, хем я копнеем. И няма вратичка, нито пътека назад. Късно е. Не е достатъчно да заключиш мобилните устройства в сейф и да срежеш няколко комуникационни кабела. Защото сама по себе си свързаността е едно голямо тромаво добро, което расте в дома ни като кактус, после като куче, после като дете, после като демон. Край на голямата самотност с книга в малка стая, захвърлена космоса. Разкрити сме, сигналите ни са стигнали звездите, разчетени са, обратното съобщение ни е изпратено и то ще ни стигне, дори и да се откажем да го прочетем.

28.12.21
лимне п

Времето минава
и вече вярвам
че оградата служи единствено
за истинното възприятие на света

малка съм колкото маргарита
окото ми е тичинки и незнание

колкото и плътно да са подредени дъските
някъде по дължината на деня и храната
има една пролука
да се надникне оттатък

светът е
тънка лента светлина
научава цветето и се отдава на
старателното пиене на вода
с крака

защото какво има
да пази
тази ограда –
мен или света

Петя Х.
из „Зимни приказки“
30.12.21

Даваме имена на дните
сякаш сме им родители 

но що за родител е поетът —
нито създава, нито носи отговорност 

отрича се от езика
страни от поезията 

сам… 

сама с всичко онова
което никога няма да затрупа с думи

за заблуда даваме имена
играем си на богове

в опитната градина на битието 
напълно безсрамни

под кървавите портокали
рубин ще се казваш ти

Петя Х.
17.12.21
из „Зимни приказки“

в мъглата влизат кораби
излизат комарчета

Петя Х.
16.12.21
из „Зимни приказки“

Там, където синът ми падна
в туфата коприва край пътя
когато се учеше да кара колело 
на три
е родина

не боли, му казах и го дръпнах за ръката
да, отвърна, никак не боли
и продължи
не защото доверието в родителите
е по-силно от болката

родно е бъдещето, което населяваме
умението след болката 
равновесието на две колела 
хоризонтът

макар и едро казано, 
Земята е наша… родина
точно толкова, колкото 
сме готови да понесем

Петя Х.
из „Зимни приказки“ 
08.12.21

В градината растат стъкла
по клоните с прозрачни вени
се люшкат колби напращели
троши ги вятър каменист
плод остър пръсва се в игли
пътеките посипани по дължина
с кристали и обратното на тишината
с обратното на пух
с върха на нервен слух
и който тръгне да върви
езикът му ще закърви
защото няма безобиден плод
бурканът е първичният компот
и знайно е, че всяко примерно дете
бонбон пред круша ще предпочете

Петя Х.
из „Зимни приказки“
3.12.21

е вечната тема на всеки един живот
ясно е
никой не е ходил на репетиции
поне не и съзнателно
не е повтарял репликите си предварително в огледалото
до откриване на баланса между патос и вярност
преди да се наложи да ги изрече официално

забравяме само онова, което никога не сме знаели

значи – всичко, тотално
цялата роля
нито знаем кои сме, нито защо

импровизирайки го караме – дори и дрехите си перем
с бегъл усет за подходящата температура 
има ли тук някой, който действително
да чете етикета с инструкциите за пране
от обратната страна, в страничния шев

по тази причина или по друга
твърдят, че съм шампион
в смаляването на памучни фланелки
изглежда, за радост
сносно владея центрофугата и сушилнята на езика
не позволявам текстилните тъкани да заемат по-голямо пространство от човешката ни разпиляност
желая всичко да се прибира в себе си
в естествените си граници
до мълчание
както охлювът си пробира морето
да е честно, да е само смисълът
да казваме онова, което не се показва

не повече

Петя Х.
из „Зимни приказки“ 
25.11.21

Прекален патос в жестовете, в казаното
обещания за какво ли не, клетви
и последващата ги измама
шум, готовност, почти
революционна руменина

а октомврийското слънце
ниско като уморени очи
мълчи, което знае

непонятни сигнали, код, без ключ
все по-дълбоки пукнатини в родовата ми памет

далеч съм
аз съм готов орех
пренесен в дълбокото на чувал
цял живот разстояние от майчиното дърво

Петя Х.
из „Летни хитове“
11.10.21

Богатството да обичаш заради самата идеята 
това е октомври, всичко е кръгло и готово, обичам
смехът е червена ябълка
в градовете ветропоказателите отново горе по кулите
време е за игри на рицари и феи
с островърхи шапки ходим, със звънчета по върховете на обувките
смехът е сирене, и бира, това е… 
това е октомври, не ми казвай своето име
свирят цитри и барабаните будят камъка
скакалците с панделки на краката, обичам
няма очакване, няма обещание, няма посока
това е обичта на демиурга, който не знае какви ги върши, ето ти един кестен
няма дори възможен изход
слиза се в подземието по хлъзгави сълби
готиката на гниещи листа върху първите три стъпала
музиката остава далеч и високо
реката е бавна, сомовете пушат в тинята лули, със сведени очи
октомври е, повярвай ми, знам да обърквам, дай да мълчим

защото отговорите само отменят въпроса
но питането остава
като настоятелен знак
както водата не утолява жаждата
само който каже не, оцелява

Петя Х.
5.10.21
  из „Летни хитове“

Високо в планината
пътят минава през облаците
навлизаме в бялото 
без ясно начало и край
каквото се каже тук, то остава
тук
твърде стръмно е за обичам те
или някоя от по-леките му форми
пък и кой ли има смелост 
да отмества с емоционалния лост 
при тази висока скорост и неясен изход
но друго за казване не е необходимо
обичам те, живот! 

из „Летни хитове“ 
Петя Х. 
16.09.21

Под свещената ти сянка
Нут, богиньо на небесата
крава, свиня и смокиново дърво
майка на всички звезди
която извива космически гръб и
ни скрива от огъня на слънцето
ти, хладен свод – каменно тяло
или ленено платно, опънато с въжета между редки дървета
или светла коприна по изпънатите спици
сестрица на аркадите
завъртяно цвете с благодатни тичинки
ти, която

по залез гълташ слънцето, 
за да го родиш на сутринта
в насъщна кървава зора
и цяла нощ го люлееш в тайнство
докато в длъбнатината ти
танцуват мрачни пеперуди и
плющят с крила от свила
по свивките на светове
ти, чадър

Петя Х.
1.09.21 
из „Летни хитове“

В края на града
в края на последната цивилизация – комуникационната
в края на сезона със зрялата царевица
за биологично гориво
когато западът прибира светлината
гледано оттук, както винаги
един черен бръмбар бавно прекосява пътеката
в най-ниското на нещата
понесъл нефтения си блясък
към своята земна дупка
всичко, което притежавам, е
един надежден телефон
здрави обувки за бягане
и никакво съзнание за край

Петя Х. 
из „Летни хитове“ 
25.08.21

„Кабел, положен на океанското дъно, осигуряващ преноса на телекомуникационни сигнали през ширините на световния океан.“ 
Източник: Wikipedia 

Изтънелите ми разговори с
ближни, днешни, себеподобни

нито какво правим, нито как живеем
нито малките, нито големите теми

вярата, прах, свободата, центрофуга
казано е, каквото имахме да говорим

от изворите потоците са се влели
в по-широка река, а тя бърза към 

Рейн или Амазонка, аз съм един 
скрит тукан с жълт клюн насред

непроходима джунгла, млъкнало вечно
как стана така, че не научих

накъде гледаха прозорците на
българския ми дом, къде е изтокът

в който се излюпих безпогрешно
къде е югът, който отрекох, защото 

си струваше тъгата, северът и яснотата
този превъзходен клюн е сигналът

Петя Х.
из „Летни хитове“
25.08.21

„daß wir nicht sehr verläßlich sind in der gedeuteten Welt“
Rilke, Duineser Elegien

Сутрин след сутрин
поредното ново откритие
в напълно разкрития свят
От високото пада карфица
и се забива точно тук и сега
от онази разсипана в началото
кутийка на крояча
по невнимание или
защото случайността оформя
смислени фигури 
както и намерението
с последвалото го целенасочено действие 
оформя смислени 
фигури – защото
ако не бихме съществували 
заради утринните си малки човешки открития 
то защо изобщо има тръни и кози?

Петя Х.
из „Летни хитове“
19.08.21

Какво прави поетът, когато загуби вярата си в поезията. 
Аз дали съм този.
И струва ли вярата. Колко. 
Пейзажът се разгръща като умно сгъната карта –
нищо не е било високо, нито с профил. 
Ясно с яснотата на тъмнината.
Липсата на пътеките в гората означава,
че пътят е между всеки две произволни дървета 
и нататък, докъдето стига. Да, аз съм този. 
Който задава въпроси. 
Вярва колкото невярва. 
Шумя с проклета карта и не успявам
да я свия по зададените гънките.

Петя Х.
из „Летни хитове“
18.08.21

Август и всичко е готово
надеждата вече се побира
в скритите узрели семки
гроздето, динята, сливата
езикът ги стига
умът не е ръце
ако имах коза, щях 
да я пусна да лети
Но какви ти кози… 
затова
лети ти, сърце, лети

Петя Х. 
из „Летни хитове“ 
1.08.21

––

* Voilà um homme!, казал той според Кнут Хамсун в „Последната глава“.

Какво казва чадърът
напъхан в уличното кошче за боклук

нещо за космическия туризъм тези дни
или за миграцията на змиорки
от рожденото им Саргасово море
до европейски поток, и обратно
нищо за сезоните, движението на мокри облаци
нищо за загиващия занаят на майстора на чадъри и дъждобрани
всичко за олимпийските игри

за внезапното микроскопично изместване на слоеве
което преобръща надеждата в безнадеждност, или обратно 

тънки златни люспи по тялото на божеството:
само будният се пробужда, казва чадърът

повей разгъва в коша свитата спица
парче водоустойчив плат по нея
сякаш някой е изхвърлил птица
с безцелно крило

понеже нито намеренията, нито следването на цел
водят до отговора, божеството се усмихва
и убедени в грешката, за заблуда
избираме неправдоподобното: чадърът е счупен

Петя Х.
28.07.21

из „Летни хитове“ 

лято завинаги! 
като заклинание
в което неизбежно вярваме
бяхме деца
и се учехме на милост към мравките и боровите иглички
лежахахе под дървото 
сенките рисуваха по телата ни живи динозаври
гледани отгоре, представлявахме 
две неподвижни часовникови стрелки
аз – часа
ти – минутите
защото 
естествено 
бяхме спрели и времето
с онази лекота, с която
малките владеят големите чудеса:
лято завинаги! 

Петя Х. 
из „Лети хитове“ 
26.07.21

Поезията ще ни спасява
от безгласието да си сам
и от нестройния шум на многогласните стаи
ще ни спасява от изхлузването на езика
и от настоятелното му битуване
поезията ще ни спасява
заради самата себе си

нито ти, който четеш
нито аз, която пиша
провождаме сребристата нишка на мисълта и промисъла
през моравото на високия час

ръката не познава целта

късно да не сме били родени
езикът е късал треви, млякото е издоено
поезията ще ни спасява
както светулката и надеждата на сигнала ѝ

Петя Х. 
из „Летни хитове 
22.07.21

Романи, писани само преди век, днес
звучат като от стари времена:
очаква се да мога да си ушия риза
на природата съм се отблагодарила
с едно живо дете (повече би било егоизъм)
родено в чудния месец май, в самия му край
когато в далечината мучаха елени
70-годишната г-жа Мъдрост (Wisdom) –
най-страта позната ни птица –
албатрос от тикоокеaнския атол Мидуей
се радва на добро здраве 
Мъдростта е плодородна
и тази година отхранва поредното си пиле
майка на 30-има, vivat! 
в културата ще остане счупеният ми език
както остава отломка порцелан 
случайна и неоткрита
в дълбок слой, там
където се е издигал дом
красиво би било 
светът да се управлява от албатроси
върху живите кройки
прекъсната линия 
обозначава пътя на иглата за шиене

Петя Х.
из „Летни хитове“
19.07.21

сърцето – морски фар
запален и ритмичен
сам, висок и ясен
език за бряг
и някой да отрича

Петя Х.
из „Летни хитове“
17.07.21

Днес би бил подходящият ден
за край на лятото
понеже диня и другото

изчерпването на смисъла с повишаването на градуса

без предусещане и без памет

горещината се е свила 
в зелените орехи като виновно куче

пак онази пеперуда пауново око
която всяка година се повтаря върху плочите

но нищо не свършва по желание
нито лятото, нито трепетът на прашеца
(песента по желание е номер само на посредствените изпълнители
зависими от флирта със зависимата си публика) 

желанието, напротив, удължава невъзможността

в същината си лятото
както истинската музика след последния тон
трае вечно

защото не удържа на нито едно от обещанията си
а плодовете му, на които разчитаме –
само захар и вода

Петя Х. 
из „Летни хитове“ 
10.07.21

Възнамерявали да прекарат нощта върху одеяло
скрити в царевичната нива
носели си храна, водка и кутийка
с екстрат от билка
за летене

твърди, че нищо не е забелязал
карал в тъмното трактора си през полето 
(такава шексипирова нощ била!)
пръскал против вредители

в светлините на фаровете
само обикновените стреснати насекоми

Петя Х.
из „Летни хитове“ 
06.07.21

Наслада от лятото
поемане на отговорност

към живота, цяло и лично 

както гарванът
с отворена към небето човка
пие младия юлски дъжд

само миг

Петя Х.
из „Летни хитове“
02.07.21

Вече цяла седмица
го мисля стихотворението
в което ще има
морски пелин и пясъчен карамфил
като в повест от Теодор Щорм
(„Ездачът на белия кон“)

и нещо с дига
по сочната дига – овце
докъдето сърце стига

отлив е
върху оголения черен пясък
дългоноги птички чоплят червеи

онзи квадрат земя
отвоювана от морето
(Gotteskoog, един от многото)
върху която сега растат
ветрогенератори и жита:

Божи куг / как само звучи
Божи куг, как далечно
как другиму чуждо
как мен мое

да легнеш отвъд дигата
сред омайния морски пелин
да си у дома, Божи куг, най-после родина

30.06.21
из „Летни хитове“
Петя Х.

Толкова много
не може да се случи под черешата
повторението на маса с покривка
по пладне под натежали до земята клони
опитите да изкачиш детското си тяло
по благо разклоненото стебло
нито червеят се повтаря
кръвта и плътта
от която уж си

череша се римува със сандали
облост и голота
нали

отказът от повторение – също

един сън в центъра на деня и живота ти пак
все пак под черешата
листата ѝ трошат и мелят лъчите
и вали брашно от светлина
в междинността

покрива
онова, което е било 
онова, което няма да бъде

Петя Х.
из „Летни хитове“
18.06.21