Минути в лятна нощ

23 часá e. След 40 минути ще се изсипе пороен дъжд. Слушам как вятърът, предизвестяващ, шуми в листата на най-тежките корони на юни, гризе мрак. Лежа в горещината на таванската стая, ококорена, отлагаща съня до след бурята. Лятна нощ и никакъв страх под стряхата. И в това устойчиво спокойствие на духа трепти съмнението, верен спътник на всяка сигурност. 23 часа и 8 минути. От Ардените се носят на североизток тежки облаци, с тъмносини центрове върху анимираната карта в апликацията с прогнозата за времето. И онзи прилеп в градината, срещу вятъра, биосонар, 23 и 14… В една изключително малка ключалка пасва ключът на съня, тънък като игла, остър като светкавица. Той решава за всичко от тази страна, и за всичко от другата. Решението му е дъговидно движение, 23 и 34.

Реклами

Свистене

Лятна нощ. Въздухът носи джаз и свистене на дюзи от градинските напоителни системи.

//Лимне 3

Зен

Във Флингeрн не бях стъпвала от десетилетие. Джентрификацията е завършена, нов живот и блясък на квартала (хайде да не започваме спор зло или добро се е случило, все пак тези процеси спасяват цели петна в града от разруха и обезличаване) – централната улица вече е изпъстрена с магазини за странни неща като мармалади от босилек, извлек от мащерка, есенция от драконова сълза, златна лъжичка за бъркане в бурканче с желе от махагонова слива; магазини за пъстри дрехи, извън времето и модата – рокли, поли, феерични конусовидни  текстилни конструкции, бижута от ръчно ковано сребро или злато, пръстени с едри скъпоценни камъни; ресторанти за фюжън кухня. От осветените прозорци надничат високи кремави тавани с полилеи на безкрайно дълги халки. Картини, повечето семейни портрети, които се преструват, че не се взират в движението вън, долу и сега. Преструват се на взрени в себе се, обратно във времето и херметически затворени зад стъклата на прозорците. И влизаме в „Зен“, виетнамски ресторант. С лъскави, полирани в черно плотове, спортно елегантен амбиент, лава лампи, сякаш уморени, с вяла лава, скупчена под капака, саксии с буен бамбук, осветление в лилаво все едно си обграден от светещи патладжани. И в краката за спъване –с размерите на леген – една сакрална каменна градинка с Буда колкото напръстник. Или няколко Буда, по едно за всеки пръст на едната ръка? Храната е силно повлияна от онази умереност на вкусовете, която някои приписват на централно и северно европейската кухня – не знаех, че виетнамците според „Зен“ готвят с толкова много броколи. Заведението се изпълва с най-млада публика. Момичета, понесли в свивките на лактите скъпи чанти, втора употреба, с намачката кожа. И тези дълги лъскави коси, наследени от детството, които се отмятат с вълнист жест и се рапиляват по гърба. Онези изкуствени големи перли по ушите. Някой пристига със скейтборд под ръка. Прегледах в телефона новините от обсъждането на Берекзит между две пролетни рулца. Новините за гласуваната отмяна на местенето на стрелките на часовника с един час напред, после назад. Мен ако питат, аз съм за лятно часово време през цяла година. Вечерите са безкрайно дълги. Зимата е хванала града в хватка, бухнали якета минават по улицата пред витрините, кученца с пухени наметала, плахо цъфнали храсти. И изведнъж ме наляга горска тъга. Като отметнато топло одеяло студувам, но не в „Зен“, а вътре в ядрото на себе си, прехвърлям списъка с контакти в телефона, нямам причина да стрелям сигнални ракети за помощ, нямам и сили да спасяват ближния, аз просто ям и знам, че и това ще мине, ще се разлистя, животът освен белези не оставя особено много избори на едно дърво в началото на пролетта. Мисля си как ще напиша разказ, който размишлява над себе си, размишлява какво е разказ, как се пише… един разказ, който обсъжда формата и съдържанието, и се противи на композиционните правила. И няма да издавам, че съм решила да го пиша. Ще го мълча в публично споделеното. Във воайорското око ще мълча, ще сведа цялото до светкавица в зеницата, толкова бърза, че зрението не я регистрира. Както и тук – разказването съдържа светкавица от друго: сигурни сме, че под масата се намират долните части на седящите тела, макар и да не ги виждаме, повечето от седящите вероятно наистина разполагат с долни части. Дали да има диалог? В никакъв случай – кой с кого да говори? Диалогът прикрива безпомощността на мисълта не на говорещия, а на слушащия. Макар и да не съм сама на масата, между нас цари уважителна тишина, само обилният кориандър крещи от ръба на чинията монолога на дългите си стебла. Хлорофил, реч. Учени били установили, че дали обичаме кориандър или не, това е генетично обусловено. За някои хора той има вкус на сапунка. И в никакъв случай разказът няма да разказва историйка; вън, долу и сега.

Зрения

Гледам в нощта, а нощата гледа в мен. Зеницата – кръглата луна. Ирис от дим. Гледам в нощта през широко отворения прозорец. Симетрично подпряла брадичка, мечтая в нощта, зеницата съм на отворения прозорец. Ирис пт коса. Сенки от долния етаж, прожектирани върху стената на гаража. Две саксии и ръце. Игрището за ръгби мощно осветено от високи прожектори. Празно и зелено игрище, гланцова светлина. Един мотор пърпори по алеята. Зеницата. Ирис.

Кучето бърза повече

Бистра вечер – краищата на плитката локва замръзват. Някъде горят дърва. Само един човек води кучето си бавно по пътя, към табелката за края на града вървят. Кучето бърза повече.

Сокол в края на март

Докато закусвам с кроасан, на най-близкия клон каца сокол и ръфа малка пойна птичка. Подпира я с ноктестата си захватка, натиска я върху клона, тя бухва, разкъсва я – така и аз меката плът на кроасана.

Кървав портокал

Сред бурите е паднало само едно дърво, което оголва гледката през рехавата горичка до далечена червена светлина на летището, ярка до пределната сила, с която се обозначават пистите. Скоро ще се разлисти гората и ще затвори пролуката, гората ще стане спуснат клепач, ще стане зрение, оттеглило се във вътрешната стая на съня, зрение, което си играе със светещо кълбо, рита го под масата. Но гората още е гола и със свити рамене, неспособна да скрива, нехаеща гора, вертикала от много, хоризонтала от само една черта с пречупен гръбнак, над която се е надвесил кървав портокал.

Много кораби

Много кораби. Поне 4. В такъв величествено топъл, празничен ден (тук е празник) всички по реката изглеждат по-щастливи… от теб самия. Такива количества фланираща красота, че се чувстваш смазан като в катедрала. Не че не вярваш. Вярваш, но ти идва повече за обема на чашата, с която си дошъл.

34033968_1508757135913327_8370916750534901760_o