Sade

В детската ми стая през 80-те на стената висеше плакат на Sade. Тогава напълно непозната ми. Плакатът сигурно ми го е дал някой, който също не е искал да има нищо общо с този изваден от вътрешната страница на ценно списание образ. Гланцова тънка хартия. Може би заради ценността на хартията оставих плаката да виси години наред, без отношение към образа на него, без връзка с лъскавото тъмно лице, карминените устни, иразителното бяло на очните ябълки. Нито музиката достигна до мен. С времето това си остана май и единственият плакат в стаята, а един ден дотолкова ми беше омръзнал, че помня утехата с която го свалих. И с това Шаде изчезна завинаги от живота ми. До преди няколко месеца, когато реших внимателно да изслушам всичко онова, което е излизало от карминените устни и никога не е пробило тишината на детстката ми стая. И бях омагьосана. Не знам дали реших да слушам Шаде заради досадния плакат, или връзката е лудешки невъзможно обратна – плакатът е попаднал тогава при мен като едно голямо обещание от бъдещето, това звучи така осемдесетарски, така реално. И слушам днес Шаде в ненавременния бас на своето време, което не е линия, а шепа перли в отворена ръка – когато раздвижа пръстите, прескачат една през друга като гъвкавите прасци на Шаде, която от дъното на сцената с кръстосана стъпка бавно върви към микрофона. И този днешен мой възторг е роден някъде в бъдещето, а аз не знам нищо за естеството му. Soul. Само го предусещам го като недобита още сол. Бас.

Голямата мечта на малкото алпакарче

jazz радио от Монтевидео, бордо, козе сирене, което си буча на ножа и гледам тази огромна шишарка на масата на светлината на една свещ. (От няколко дена мисля да напиша стихотворението:

топлината
на една свещ

Забавлявам Й., като му разказвам истории, които измислям непрестанно. Той знае, че мога да разказвам поне до утре сутринта. Стига да има какво да буча на ножа – сиренето е от облаците – божествена храна. Последната история беше за алпаки и голямата мечта на малкото овчарче (тоест – алпакарче) да стане джаз музикант, но една голяма част от духът му го кара да стане компютърен специалист..🙂 И става една динамична вътрешна борба. А предишната беше за един човек, който си е вдигнал краката върху масата вкъщи в Монтевидео и се рови из Гугъл какво има в Дюселдорф и то в момента, в който аз чета из Гугъл за Монтевидео. И изведнъж се разменяме и всеки чете това, което знае – аз чета за Дюселдорф, а той за Монтевидео. После възниква въпросът – съзнаваме ли, че сме си раменили местата? И ако го създаваме, как постъпваме? Преструваме се, че няма чудо и т. Н.

10.12.2016

Когато Рейн беше море

Когато Рейн беше море, а кейовете се устремяваха към небето. Обширна, издута река. Разпиляна, изобилна, щедра. Разтроена – една централна и бърза, строга артерия, а от двете й страни – бавни, плитки… вени?

26756574_1374582029330839_5349611140352309003_o

Между нещата и сърцето

Е, да, случва се човек да намери в чантичката си с размерите на обувката на Пепеляшка, чантичка, която поема само най-необходимото – връзка ключове, портмоне, телефон, пакетче кърпички, разпиляни монети, една визитна картичка, получена неочаквано, бързо и странно, както иначе само във филмите става, положила началото на чисто приятелство, по носталгични причини оставена завинаги в джоба с ципа, извън обсега на другите предмети, нито скрита, нито на показ, – да, случва се имежду безценното и ценното да се промъкне тубичка с васаби и прозрачно пликче със запечатаното съдържание от няколко резена джинджифил – щипка сбита лютост между дневното и извънредното, между нещата и сърцето.

По нищо не се различаваше

Отдадеността, с която флейтистите изпратиха звуците си под купола на концертната зала, по нищо не се различаваше от примитивния вой на вълците към космоса. В основата си всички, от насекомото до човека, измолваме вселената за едно и също.

Пищен кожух

Вчера, както се прибирам с колелото, спирам пред магазина за дрехи, от който никога нищо не си купувам, ама обичам да зяпам и да се възмущавам на тъпите неща, дето продават. И гледам – наредили цял щендер с изкуствени кожуси, от онези, дето приличат на драни от детски меченца играчки. Всъщност ме блазни идеята да се нося в кожух от драни детски играчки, има някаква иронична жестокост. Не просто пищен кожух, а най-пищният, а на ревера си да закача гумена бледа глава на кукла с рубини в очите. Винаги човек като се зарови кз купчина дрехи, пристига някой, привлечен от ровенето, и изведнъж желае точно същото. Така до мен се оказва много възрастна дама. Какви великолепни кожуси и как може да са толкова евтини, удивява се тя. Обяснявам ѝ кротко, че не са от истинска кожа, показвам й да види тъканта под синтетичната козина. Обяснявам ѝ, че са драли плюшени мечета, а дунапрена са го яли печен на фурна с пластмасови кестени. Не, това с дунапрена не го казах. Възрастната дама веднага иска да си купи поне един кожух, може и два, то в това студено време. После се навежда към мен и заговорнически ми казва, като на човек, на когото може да повери голяма тайна, казва: иначе при мен в гардероба виси истинско кожено палто, ама в днешно време вече не мога да го нося. Тук трябва да поясня, че ако човек се появи с кожено палто наоколо, най-малкото ще си заслужи погледи на явно презрение. Изобщо не е приемливо в градските кръгове днес. Опитвам се да я успокоя, първо, че не я презирам заради коженото ѝ палто. После, че едно кожено палто, което цял живот ѝ служи, си е заслужило едната жертва и че екологичният баланс се пресмята с по-сложни формули. Жената сияе. И грабва веднага да си купи най-пищния кожух от драни плюшени мечета, точно онзи, който и аз исках. Е, ще го прежаля. Пък и на нея ѝ стои по-добре, въпреки възрастта си има фигура на балерина, а аз ще приличам с това палто на диво тромаво животно, което е свило велосипед и криви между стволовете на дърветата. Жената излиза от магазина и допълва: но в Италия не е така. Там хората си носят кожусите…

И дрипавият сняг очарова

Различно от прясно навалелия. Новият сняг е привидно невинен. Заобля, скрива и мълчи. Но този дрипав вчерашен сняг е така драматичен. С извивките си, които подчертават формата на камъните, мотивите на плочките повтарящ. Сняг със знание за формата. Вчера радостно паднал, днес прозрял. Не бял, а кристален. Ненарастващ – спадащ. Прецизен. Език, отсявал дълго.

С висящи удобно крайници

Тази сутрин, докато се събуждах по рано в самото сърце на нощта, с висящи удобно крайници, си мислех как трябва някъде да прочета научно обяснение защо хората се научават да не падат от леглото. Дали е атавистична черта – нещо наследено от леопардите, заспали върху клон. После пред полузаспалите ми очи се разстла дълъг път, от двете му стани – високи треви, а по пътя хора се разминават, покрай тях тичат кучетата им, цялото това движение с отдадеността на делника, перфектно синхронизирано, като виждано безкрайно много пъти из безкрайни на брой светове, в които расте трева. А някъде, точно върху дъгата на ухото ми, е полегнал леопард и крайниците му се поклащат на входа на слуха.