От „Втора кожа“

Септември, 1971-а. Аз съм точно на три месеца.
Родителите ми, които живеят при бащата и майката на
баща ми, отиват на обяд при родителите на мама заедно
с мен. Обядват, гостуват, после баба и дядо ни изпращат
до спирката. Чакаме автобус. Автобусът закъснява. После
идва препълнен и не можем да се качим. И тогава, там,
на спирката, по идея на дядо (както цитира баща ми:
Бульо Русо, туй дете да го вземеш да го гледаш ти) или
на баба (по нейни думи: Туй дете аз що не го взема), за
броени минути се извършва трансферът. Мама и татко
вземат следващия автобус без мен.
За да мога да се върна на работа, обясняваше майка ми.
Трябваше ни още една заплата.
Чудо влог правехме, хвалеше се баща ми. Заплатата на
майка ти изцяло я спестявахме.
Всяка седмица ти идвахме на свиждане, казваше баща ми.
Понякога по два пъти… Когато стана на три годинки,
те взехме при нас, но те разболяхме и пак те върнахме
при баба ти и дядо ти, докато навърши шест.

Все пак имах кошарка при мама и татко и няколко
спомена от пребивавания.
Ако те бях оставила при тях, щеше да умреш, каза баба
ми веднъж. Само веднъж.

Защо?, попитах, но тя добави: Щяха да те уморят, и
отговори с мълчание на всички последвали въпроси.

Зашити с огнени конци. Чашата, пълна с огън. Нещо,
объркано с нещо. Какво подменено с друго. Шамар,
представил се за ритник. Въпрос, преструващ се на
любов. От какво искам да се освободя? Да започнем с
години от живота си. По възможност идващите. Трудно
ми е да повярвам, че този живот съм го искала. Избрала
баща си. Чакала да кацна в утробата на мама и оттам,
за първи път едно цяло, съм започнала да се деля.

Зашити като труп в чувал, древни

като самата мен – куклите ми,
детските ми играчки пристигат
от България със самолет.

С измачкани коси, полуоткъснати уши
и разлепени ретини, те заемат толкова
място, колкото и преди.

Сега какво, питат ме презрително.
Ще живеем заедно, отговарям убедително.

В дъното

на чантата на мама
имаше един плик
с тайни пари,
в случай че избягаме,
в случай че вкъщи стане опасно
или на мама ѝ хареса
някое модерно палто
с два реда копчета отпред,
или розова рокля
с връвчици и голям джоб,
или италиански обувки
с панделки и кехлибарени топчета,
или обеци, обеци, обеци,
халки, висулки, дрънкулки,
герданчета – от пластмасови до бутикови,
и полички, и блузки,
купени, шити, издирени,
появяваха се като че ли магически,
и двете ги носехме заедно.
Нали мама казваше:
Хич нямаш вкус.
Изобщо не знаеш как да се обличаш.
И аз носех нейните дрехи.
Приличах на нея.
Радвах се.
И я обичах.

След като мама почина

и аз заминах за Америка,
той живя сам тринайсет години.

После си купи
малко жълто канарче:
Да ми шуми из къщи.

Птичката умря веднага
щом баща ми я обикна.
Край! Това беше, каза ми

по телефона.
Не искам вече нищо живо.

От „Втора кожа“

Споделяне: