The House That Jack Built (film, Lars von Trier, 2018) е ужас на кубчета, който, ако човек издържи първите 15 мин., може спокойно да си изгледа докрай с пълно безразличие, като по време на сцените с убийства просто си играе с телефона за разтоварване, тоест – около 30% от филма не позовлява да гледаш. Това е историята на интелигентен психопат и масов убиец с цял букет от психически разтройства.

Филмът е пълен с литературни и културни препратки и смее да твърди (макар и през погледа на психопата), че абсолютното зло е висша степен на творчески акт. По принцип и филмите на Тарантино имат подобен ефект върху мен – по някое време някъде у мен се обръща шалтерът и оттам нататък и най-големият киноужас ме оставя тотално безразлична, нищо не ми трепва, умът ми става идеално точен и всичко ми е ясно, по-скоро се притеснявах за Lars von Trier, дали е добре и дали ще може да снима отново филм. Има един момент, при който радикалността в изкуството е само паднал демон, свидетелство за творческа немощ. Краят на филма е великолепен – пресъздава Ад на Данте, но това са само последните 15 мин, два часа преди това ни показват крайното зло, дозата беше твърде висока.