13 (плюс 2) книги от 2018-та и малко по-назад, които да имате

 

„Втора Кожа“ от Катерина Стойковa; ICU, 2018; съвременна българска поезия.

„Кражбите зачестиха“ от Валери Валериев, Versus 2018; съвременна българска поезия.

„Наръчник за поетично митологизиране на града“ от Захари Захариев; Смол Стейшънс Прес, 2017; съвременна българска поезия. (Стихосбирката излезе в края на 2017-та година и не получи полагащото ѝ се внимание)

„Бразилски храст“ от Венелина Минкова; Колибри, 2018; разкази.

„Проповед за падането на Рим“ от Жером Ферари; Факел Екперес, 2018; превод от фр., философски роман.

„Морска книга“ от Мортен А. Стрьокснес, изд. Жанет 45, 2018; превод от норвежки: Мария Змийчарова; есеистична, приключенска проза.

„Чуждестранният легион“ от Кларис Лиспектор, превод от португалски: Даринка Кирчева; Жанет 45, 2017; разкази. Книгата излезе на български в края на 2017 и не беше подобаващо забелязана. Иначе, който се справя с четенето на англ., предпоръчвам да чете Клариси Лиспектор в превод на Benjamin Moser.

„Потос“ от Антоан Асенов; Сонм, 2018; културологични есета.

„Откриването на небето“ от Хари Мулиш, превод от нидерландски: Мария Нешкова-Равен; Летера, 2018; един от най-значимите романи на 20-ти век.

„Крузо“ от Луц Зайлер, превод от немски: Любомир Илиев; Атлантис-КЛ, 2018; роман. (Макар че винаги бих предпочела поезията на Луц Зайлер.)

„Кокс или Ходът на времето“ от Кристоф Рансмайер, превод от немски: Любомир Илиев; Атлантис-КЛ, 2018; един от най-увлекателните немски романи от последната година, при това и много дълбок и в никакъв случай не е губене на време.

„Пиши ми, чудна моя, скоро“ от Х. К. Артман, превод от немски: Ана Димова; МД Елиас Канети, 2018; поетичен хербарий на копнежа.

„Джин в окото на славея“ от А. С. Байът; превод от английски: знам ли кой; Агата-А, 2018; Четири приказки и една фантастична новела.

–още две––

„НО ПОЕЗИЯ“, бр. 8, 2018, с тема Море, броят е под редакцията на Георги Гочев и Петя Хайнрих; списание само за поезия.

„Архилох. Фрагменти“, превод от старогръцки Георги Гочев и Петя Хайнрих; НБУ, 2018; антична поезия.

Петя Хайнрих,
декември 2018

Всичко стана вероятно и възможно след това

Всичко стана вероятно и възможно след това„, пише Архилох, разкривайки чудото на една внезапно спуснала се нощ по пладне. За нас, лирическите поети, Архилох стои в началото и всичко тръгва от него – личното малко в голямата история, негероичното, любовната неосъщественост, останала като завинаги откъснато парче копнеж „По ръката Необуле да докоснех аз веднъж“, ироничното, подигравателното, жлъчните ямби, горчивото, виното и смъртта. През всички епохи лирическите поети са преоткривали Архилох. За първи път на български се появява пълна, смела в интерпретациите и жива като език колекция от фрагментите на Архилох. Прецизно коментирни.

Премиерата е на 22.11, 16:20 часа Център за книгата, НБУ.

А аз ще постъпя като Архилох – ще си захвърля щита в някой храст 🙂 и няма да ми мигне окото, по-скоро ще си отворя бутилка вино – няма да присъствам на премиерата… по мое убеждение, поетите не ходят на премиери. Но ви каня сърдечно и ви заклевам да не изпускате тази среща, на която в кръг от умни хора и приятни събеседници ще се кажат смислени неща. След моето задочно лирическо изказване тук, там ще чуете също и академичните основания за тази книга. Приятни срещи с Архилох! А чудото, което поетът е преживял по пладне, знаем днес, е слънчево затъмнение.

46502249_1902697029783613_3604320976956817408_n

20 ноември, 4 градуса, нищо забележително

… Освен че надниннах в блога си и видях как съм го занемарила. Имам извинение – пиша във фб, свила съм достъпността на изказванията си там до група от двайсетина най-близки хора и на доказани почтени познати. По две основни причини:

– Завист. Да, завист! Усещам я, отправена към мен. Бяха ми обърнали внимание преди време, не можех да повярвам… Едно, че завистливите подхвърляния нараняват, второ, че неизказаната зависит избива след време в агресия, желание да ме поучат, да ме сложат на място. Приятелски.

– Кражба на идеи. Хайде да не ставам параноична. Имам основания за повишено внимание.

И все пак, може да се намери и разумен начин фейсбук да не изяжда блога ми.

 

Филигранна майка

Р. минава през стаята, поглежда ме и отбелязва: „Колко си филиганна!“ Може би искаше да каже „елегантна“. Отнасяше се за това как държа чашата с вино.

(И аз често  наблюдавам как хората държат чашите си. Понякога ми се струва, че цели приятелства зависят от подобни провидно незначими неща. Не знам дали да се упражняшам в харесване на хора, които държат грубо чаша със толче. Като все пак нека разграничаваме грубо от непохватно.)

Много полезно определение – фифлиганен –, което може да ми свърши работа в някой текст.

Аз пък днес го нарекох Нотебом. Може би заради стихотворенията, върху чиито преводи работя в момента.

 

 

Много кораби

Много кораби. Поне 4. В такъв величествено топъл, празничен ден (тук е празник) всички по реката изглеждат по-щастливи… от теб самия. Такива количества фланираща красота, че се чувстваш смазан като в катедрала. Не че не вярваш. Вярваш, но ти идва повече за обема на чашата, с която си дошъл.

34033968_1508757135913327_8370916750534901760_o

Колкото и да ми хареса вчера инсценировката на Зигфрид

Колкото и да ми хареса вчера инсценировката на Зигфрид в дюселдорфската опера, толкова и не ми хареса. Но точно ето тази – от операта във Валенсия – е велика! И е огромно удоволствие и за окото.

Засега от „Пръстенът на нибелунга“ Зигфрид ми е любимата опера, но не съм гледала още „Залезът на боговете“.