Изкуство без удоволствие не съществува!

Поезия, Преводи

Преведох ви едно любимо стихотворение от Ханс Магнус Енценсбергер, което казва най-малкото две неща. Едното е великата заявка, че няма изкуство без удоволствие. И като следствие от заявеното, извеждаме критерий, който автоматически заличава претенциите на повечето стихотворения наоколо из фб да бъдат поезия.


Тайната вечеря, Венециански майстор, 16 век

I
Когато завърших своята „Тайна вечеря“,
пет и половина на близо тринайсет метра,
къртовски труд, но пък доста добре платен,
започнаха обичайните въпроси:
Какво означават тези чужденци
с алебардите им? Облечени са
като еретици или като германци.
Уместно ли ви се стори
да сложите в ръката на Свети Лука
клечка за зъби?
Кой ви подтикна да разположите
маври, пияници и шутове
на трапезата до нашия Спасител?
Какво е това джудже с папагала,
какво търси тук това душещо куче
и защо на мамелюка му тече кръв от носа?
Господа, отвърнах, всичко това
си го измислих за лично удоволствие.
Но Седемте съдника на Светата инквизиции
шумоляха с червените си тоги
и мърмореха: Неубедително е.

II
О, и по-добри картини съм рисувал;
но онова небе показва цветове,
каквито няма да откриете по никое небе,
което аз не съм рисувал;
и ми харесват тези готвачи тук,
с огромните им касапски ножове,
тези хора с диадемите, с пера от чапли,
наръбените краища на шапките, опасани от кожи,
и накичените с бисери тюрбани;
а също и онези, забулените,
накатерени по най-отдалечените покривни тераси
на дворците ми от алабастър,
как се навеждат през най-високите парапети.
Какво ли търсят,
това не знам. Но нито вас,
нито светците не удостояват с поглед.

III
Колко пъти да ви казвам!
Изкуство без удоволствие не съществува.
Това важи и за неизброимите разпъвания на кръст,
потопите и витлеемските изтребления на младенци,
които, не знам защо,
си поръчвате при мен.
Когато въздишките на критиците,
инквизиторските фини остроумия
и разследванията на книжниците
най-накрая ми досадиха с глупостта си,
преименувах „Тайната вечеря“
и я нарекох
„Вечерна гощавка у господин Леви“

IV
Я сега да видим кое ще го бъде с времето.
Да вземам моята „Света Ана с Мадоната и Младенеца“.
Един нерад сюжет.
Но под трона,
върху великолепните плочи на мраморния под,
в пясъчнорозово, черно и малахит,
нарисувах, за да спася положението,
една морска костенурка с опулени очи,
фини крайници, а черупката –
от полупрозрачни рогови люспи:
прекрасна идея.
Пламтеше като един огромен, изкусно вдлъбнат гребен
в цвят топаз на слънце.

V
Когато я видях да пълзи,
се сетих за враговете си.
Чух бърборенето на галеристите,
съскането на учителите по рисуване
и оригването на всезнайковците.
Взех четката си в ръка
и преди негодниците да тръгнат
да ми обясняват какво значело това,
погребах създанието
под старателно изписани плочи
от черен, зелен и розов мрамор.
„Света Ана“ не е най-известната,
но може би е най-добрата ми картина.
Никой друг не знае защо.

(1978)
Ханс Магнус Енценсбергер
Превод от немки: Петя Х.

Рейнска любовна песен (последна, шеста)

XXIII

Откакто вече не сънувам
се наричам рекa
минава, значи съществувам

пясък и посока
гъвкава езиковост: злато привечер
сутринта стомана

корморан се гмурва тук
изскача с плячката си някъде нататък
и ни няма

трупове и пяна
столове, прозорци, дънери
с удавениците буболечки под кората
сламките, опашките, перата
веднъж дори подводница
веднъж и заблуден тюлен
шлеповете с пирамиди от чакъл и железа
скутерите, увеселителните саркофази
патиците и лъжата
фериботът, който отразява
зен будизма и мечтата
деца клечат и ровят с пръчки в раната
между сухи обли камъни до нерва на водата
умират чайките до тях, до нас, на кея
от вируси, вълнения, в гуано
сред цъфнали въжета и ракита

това е песен за простора
лице на крясък с гръб възхита
песен за кълба от синьото, което
не достига

за спринт на облаци
въздушни маси с тежест, за доверие
за грохота на капките върху повърхността, за нас като възможност
за невъзможността на бреговете
ако говоря, както съм река, ще преобърна даже и…

минава кораб, моята вода
дели и се вълнува, минава кораб
значи съществувам

Петя Х.
21.03.23
„Х“

Пета любовна песен

XXIII

Атлантическият дъжд хвърли
в пръстта късове небесносиньо
красив си, сянка на нещо, нещо
в движение

но аз съм дори по-красива
както крача бързо по калния път сега
и пея, и пея
клати се върху
влажната възглавничка на лявото ми ухо
най-дългата синджирена обица с непослушната перла

атлантическият дъжд е солен
с него нахлува ароматът на планктон и миди
фантомните ни кораби, паднали от небето
се превръщат в конкретни трактори
заорават пролетната земя
предалагам аз да съм морският капитан, нали
не търпя възражения
относно смеха

и както винаги –
светим

Петя Х.
19.03.23

Четвърта любовна песен

XXIII

Винаги някой получава повече
винаги някой не получава нищо

да си пожелаем
ревност, обида и мълчание
за да не ни се даде

от позицията на това, което ни гризе
сме питателни, значи живот, значи
добре

кръгло, наедряваща ябълка
не

между повече и нищо
се движим в средата, културно
където от потребното има и то ни сломява
и от непотребното има, за да е оправдано
усилението да чистим и изхвърляме
листа и сини мъниста нагоре, нагоре

историята ни оставя
същите следи на усмивката
която нищо не значи, но е
най-красивият възможен
отрицателен отговор

Петя Х.
18.03.23
„X“

Трета любовна песен

XXIII

Всеки трябва да изкачи Фуджи
но само веднъж
проблемът е че не знаем дали
вече се е случило или предстои

време. да се събудят нещата с жило
би било справедливо
да е лесно и красиво
като ненужен копринен шал
шумоленето на обич в сгъвките
когато се движим

от позицията на случайността
глупав топъл вятър е окачил
сребристо фолио върху дърво без листа

в търсене на причина, заспиваме
в бързия влак, подминаваме
Фуджи, в различни сънища

единствената пчела
с ужилването умира
само в един сън

Петя Х.
16.02.23
„Х“

Втора любовна песен

XXIII

Който се колебае в обичта и подобните
растежи на зеленина в сърцето си
една сутрин, когато стане от леглото си
ще установи, че се е превърнал
в бензинoва сенокосачка

с двутактов двигател
тикaна от външна ръка, хайде

пъплѝ сега в трудната си градина, любими
сред високи треви със сплетени вратове
къртиците свеждат глави, мравка под листо трепери
бръмчи, реви, режи

понякога в ножовете ще се заплете
жилав корен, друг път
ще удариш на камък

наливай черно масло в машината
наливай и сечи

а беше толкова лесно – само
да си признаеш възможността за…
непотребна е обичта и дори пречи
щеше да си останеш човек
или същото – буболечка
в градина без пътеки

Петя Х.
13.03.23

Първа любовна песен

XXIII

Нощта отвърза студа си
по алеята хукнаха изоставилите домовете си кучета
пикаха димящо около дърветата, душиха
пикнята на ближния
разнесоха нататък вестта, че

домовете затварят вратите си
изтласвайки въздуха отвътре навън –
изолационна прегръдка в обич
изстискана от камък и мазилка

обич с малка буква е проекцията на Обич с главна буква
вид хляб, който никога не засища като Хляба
но е практичен и спасява

в черупчиците с тиха нощна светлина
сънят се съсирва в кошмар и мечта
спи пчелата в килийката със събрани крилца
спи състезателката по сумо в пижама на хризантеми
спи всяко дете, което утре ще се провали
на най-важния изпит в живота си
именно на онзи, който не прилича на проверка
и е лесен като правилното миене на зъбите
спи ларва под кората и кълвачът вече я пресмята

Животът стои – бляскав нож – между
миналото, което са полетата с угаснали звезди
и бъдещето, което е пръстта долу
изправен стои, наточен
минава последното куче и лочи

Петя Х.
9.03.23
„Х“

Социални медии

XXIII

Изблиците на напорист оптимизъм
с които ми расте коса
приличат на революция

каузите си заслужават уважението
тоест – споделяне със съпричастност
и ще бъдеш обичан

героите покълват от семка
и с времето главите им
ще се превърнат в слънчогледови пити
в набедените за плодородни земи
ще расте жито и маргарити
заради победата

толкова много добри хора на едно място слънцето — голямата услужлива
лампа в космоса
ни топли, даже и тираните
въпреки че това е несправедливо
и костите ни му връщат светлината
малко по-нататък, но изцяло
с отдаденост и без съпротива
но тук на земята днес и сега
при наличието на ток и сигнал
се налага да обичаме ближния

толкова гражданска доблест
лъвски скок със синьо сърце над разлом с ръждиви карфици
ангажираност до припадък, важното е обаче да има снимки и филм с телефона
и някой да диша

колкото повече очистителни сълзи
толкова по-високо качество на емоцията и
трансформирането ѝ в национален накит
жените ги пребиват мъжете им вече
с откъртена плоча от паметника на съветската армия
на която пише: от признателния българския народ
косата ми расте
руската армия – на кюфте!

метафизично
един кълвач в Калифорния
успял да събере
300 килограма жълъди
които складирал в лятна къща
изоставена през сезоните
пълнил я през дупка в стената

Петя Х.
26.02.23
“X“

Разни капки

XXIII

Капки по метални тръби
капки под листо
кибичещи отегчени капки
нанизани на синджир
свободни капки върху болтове, сякаш яростни
неслучили капки, само издутини с вадички
следи на минали капки по стъкла
далечни капки в гората, в града
за които сме сигурни че ги има, извън зримото

трябва да ги има

и те някъде висят и се осъществяват съхнейки
клатят делово прозрачните си кореми
в които се отразява гората, градът
обратно

влагата храни мъх, очертава
тротоарни плочи, върви нататък в мотиви
надига се от очите, отлепя се в мехури
както стара боя от врата
откачена, извадена от рамката
подпряна встрани

и нещо дребно да пропълзи
относно изкуството:

– Какво правиш, мравчице?
– Кондензирам преживяно, щурчо.

Петя Х.
23.02.23
„Х“

Светещите макове

XXIII

Вероятно
тези спускащи се отвисоко лампи
са обещание за непостоянство

светлината горе не огрява долу
и е
разхищение на нещо, което не ни принадлежи, но радва

тук, долу, е все така тъмно и
в опитите да нахвърляме план или
карта за движение
поставяме пътищата на мястото на горите
потапяме градове във водни басейни
окачаме велосипеди в клоните на невинни дървета
понякога по грешка пръстите
достигат другите отсреща
като костици във въртящите се спици

камъните, които садим
се пропукват и изтласкват стебло с цвете

само поради надеждата, от която сме яли мак
към светлината, която не достига

Петя Х.
21.02.23
„Х“

Грешките са най-ценното

Отстрани

Наскоро Тея (Доротея Василева) ми прати въпроси, застягащи поезията, литературата, София и всичко останало, от които впоследствие се получи това в „Програмата.бг“. Разговорът се оказа обаче по-обемист, ето го в суров вид.


Здрасти, Петя! Как си напоследък? Какво занимава ума ти?

Здравей! Дали ще повярваш – пиша този път проза. Зарязах колата на поезията насред пътя, счупих колело и не викам неволята. Пиша „Спорт и проза“. Уместно ли би било да отговоря с едно стихотворение:

Стоях в средата на нещо
което можеше да бъде езеро, престрелка
или дъното на яма

няма ли веднъж и мен
някой да ме спаси

да дойде лодка, да настане мир
корен да се спусне до подземното царство

нищо повече

но не бях нито гладна, нито жадна
слънцето – благоразположено
перспективата — сложна
пък и от малка знаех, че неволята учи

затова счупих колелото насред пътя
легнах с лице към небето
и запях

Рейнски песни, (Норгет, 2023, е-книга)

„Рейнски песни“ търси своите точно 77 приятели в поезията

Отстрани, Рейнски песни

„Рейнски песни“, поезия
e-книга
изд. Норгет, 144 стр.
ISBN 978-3-00-074816-5

Точно 77 бройки от е-книгата „Рейнски песни“ ще бъдат пуснати и разпратени на 77 човека, пожелали да притежават копие от най-новата ми книга. Всяко копие е номерирано и лично адресирано – на последната страница се намира стихотворение, шега или закачка към получателя. Всяка книга е лична и различна. Така изглежда например последната страница от книгата за Нели Обретенова.


Ако искате да притежавате една от тези 77 е-бройки, достатъчно е да ми заявите желанието си в коментар, електронна бележка или с имейл на petjе.heinrich@gmail.com

Поезията не е безплатна, но вие ще получите своя личен екземпляр безплатно, с удоволствие като приятелски жест и форма на артистична проява. След изчерпването на тези 77 лични „Рейнски песни“ няма да има други свободни екземпляри. Възможно някога „Рейнски песни“ да се появят и на хартия. Засега съществува само електронният вариант.

Понякога ме питат как да ми пратят сирене или вино за поезията. Приемам с благодарност сирене и вино, но най-вече имам потребност от честно и чисто приятелство. За подкрепата на този и други мои творчески проекти може да пратите „сирене“ по Paypal.

„Рейнски песни“ събира стихотворения от последната година, както и поетическия цикъл „Софийска карантия“, посветен на хората и улиците в карето около Докторската градинка.

Подбрана с внимание и разбиране добра, стабилна поезия. Може би най-добрата ми книга с поезия, своенравна както винаги, за която гарантирам с познатото:

Звънчета,
Петя Х.

Хлябът стана

Рейнски песни

Издърпах ръкавите на ризата върху пръстите
за да хвана през двойната тъкан
на маншетите
горещия съд от фурната

бял, бухнал, пуши
обърнах го върху дъската за рязане
все така в защитата на ризата

трябва да съм бърза
да хърля огнената форма
в студена вода

после дълго маншетите отдават
горещина в подножието на китките
сякаш са обхванати от топлите
ръце на любим

нека изстива този хляб бавно
нека и този хляб да изстине

Петя Х.
7.02.23
“Рейнски песни“

Летен хит

Рейнски песни

Веднъж попаднах в къща
с всекидневна, в която
стърчеше старинен часовников шкаф
висок, с врата от изрисувано дърво с божури
и циферблат като лице
стрелките, спрели в едно безцелно
време – неподвижни вежди
макар че времето е винаги безцелно
доколкото не съществува ни една причина

лятото да свършва

лято беше
в черешата на двора соларният фенер
люлееше по тъмно нежна светлина
ще мине вълк, ще светне фар по сивата трева

бях прочела „Пяната на дните“
тромпетът победи войната, а любовта –
очаквано – не победи
сит червей в нощната череша спеше

в часовника, отдавна без механизъм
без тежестите, без махалото, без ритъм
анатомично празен, ексувия на празнична цикада
гнездяха паяци в дантели и се снасяха
в шкафа се побираше човек или козле
когато на врата хлопа вълк и казва:
пуснете ме да вляза, аз съм
ваш’та майка

аз влязох в шкафа, светнах с телефона
отвътре се разтвори катедрала
отвътре се разтвори кит
от липсата на вяра се роди поезията
и вместо да се моля, пишех летен хит

Петя Х.
28.01.23
„Рейнски песни“

Ретрофутуризъм

Рейнски песни


на Нели Станева

Лято е на морето
и нося найлонова риба с мед
окото ѝ е подвижен
мехур въздух, слиза в опашката

зариваме се в пясъка
имаме тънки плитки
с електрикови ластици

банските в цвят бордо
с геометрични едри фигури
обиците пластмасови капки

вечер от небето падат
сребристи космонавти

плажната дискотека върти хитове
от пакетирана нежна вечност
вятър върти ядрени рози на клечка

и пясъкът лепне, лепнат
кристали и люспици
мед по ръцете, светим
защото разкъсахме рибата

Петя Х.
21.01.23
„Рейнски песни“

Керемидена песен

Рейнски песни

Нощ, небето хвърля по керемидите камбанки
вятър е преместил изхвърлена елха
запушвайки изхода към шосето
но нито някой идва толкова късно
нито си отива
за да се спъне в неочакваното препятствие

във вчерашната чаша на перваза
се е утаил разговорът във фигура
която винаги сме склонни да сведем до сърце
дори да е само една жадна камила
хвърляща стеснителна сянка

музиката, която винаги означава само себе си
не открива място да спре, отлага смъртта си и значенията
влиза в радиаторите, къркори топлината си в януари

мокри камбанки, паднали клони
някой вятър да отмести отново дърво

с какво сме заслужили милостта
ти да мислиш за мен, а аз да мисля
за

Петя Х.
15.01.23
„Рейнски песни“

Ловни сцени

Рейнски песни

От рамото до китката
ръцете са елени
дланите и пръстите – рога

когато двама сплитат пръсти
елените се блъскат звънко
в спор или игра

размяна на елени
рога в рога до разклонение
каквото се прошепне из ухото
остава хванато в слуха

опреш ли чело в чело, окото е едно
и общо става сляпото петно
тогава някой стреля… и не успя

елените навиват въздуха с тела
и после носим мъх и кал, обелена кора
от сладкото дърво

Петя Х.
11.01.23
“Рейнски песни“

Заешка дистопия

Рейнски песни

Веднъж се озовах в чужд сън
наоколо всички носеха в ръцете си
по един бял заек
зайците се отваряха по коремите
с бляскави ципове, бяха живи чанти
всеки съдържаше инструкция на живота
за онзи, който го носи

но аз не притежавах заек
затова хукнах да живея по принцип
и тичайки през смях, стигнах
края на съня, където се пада

тогава някой тикна в ръцете ми бял заек
и ме прати в центъра
пиех ежедневно вода, хранех се с месо, лук и жито
постепенно подяждах съня
превръщах го на малки хапки в свой и истинен
изхвърлях остатъците му през червото
напълно материално и смислено
слънцето изгряваше из залязваше
защото дори в сънищата важат природните закони, ако поискаме
ципът заяждаше, така че никога не прочетох инструкцията, живеех си
по интуиция
нито почитах родина, нито някому се кланях, нито берях вишни

сънят не беше лош – имаше каквото е
жизнено необходимо, дори кислород
зайците изяждаха цветовете до бяло
вярно, лишени бяхме от приятелство и любов
но и така се живее, и така се живее
даже понякога и щастливо

Петя Х.
8.01.23

Прогоряване на януари

Рейнски песни

В тялото живее лято
а в лятото – камениста
провансалска градина
нощем над нея Персеидите
денем оси в дивото ѝ грозде
големите черни червеи
недостигнали водоема
мрат сухи на припек, искам

но желанието, както жаждата
е празнина, сняг върху
слънчевия чадър, съборени
плътни думи, с кухините нагоре
и тялото, натежало с южни вълци
се изправя, защото
лятото не търпи
то настоява

от горещината, която
ни държеше нощем будни
да направим нещо трайно
например да се опарим

Петя Х.
4.01.23

Бъбрива история

Рейнски песни

Почти полунощ, бързо
толкова много
пропуснахме да си кажем

в студените градини
светлината на уличните лампи
изобретява бъбрив живот
от сенките на буци пръст

сякаш за да предотвратя загубата
отправям празно съобщение
отворено в долната част
при името
като обърната с гърлото към земята бутилка

земята е жадна, но историята ни
е бедна на думи

Петя Х.
30.12.22
“Рейнски песни“

Монолитен смях

Рейнски песни

В ядрото на смеха си пожелахме
нещо да се счупи
зъб от гребена
кукичка на обица
пълна чаша

нужно е
малко произшествие
да отложи голямото неизбежно

смехът
като песента и вървенето
рони от времето
и му връща

обратно
прозрачни водни кончета
и черни квадрати

кораби и монолити

Петя Х.
26.12.22
„Рейнски песни“

Идва Коледа

Рейнски песни

На Валентин Калинов

чаплата си отива на село
това е същото като весело, само че без ве
но и чаплата е като жерава, подобна
без нито една обща съгласна между тях

ще ѝ заколят прасе, което тя не яде
ще ѝ на наточат зелев сок, какъвто не пие
ще ѝ подарят ботуши, с които не може да лети

скованото безразличие, с което
чаплата кибичи сред ледените буци пръст
напомня на нереалното пътешествие
на житената питка, тръгнала да обикаля полето
докато трае под кърпа, кръгла

и докато целостта обещава да се изрони и разпадне
от старата мазилка на отношенията
идва Коледа, съдържаща лед, идва Коледа
и никой никого
не обича

Петя Х.
23.12.22

Пораженията на светлината

Рейнски песни

Как да минем през игленото ухо на най-кратките дни
с толкова едро желание, подуто и воднисто
споменът е пресен мехур от прогорена кожа

внимвай с тези кибрити, казвам си
но кой, сръчен в желанията си, може
без поражения
да запали един фенер

Петя Х.
15.12.22
„Рейнски песни“

Пробитата монета

Рейнски песни

Обитавам сърцевината на загубата
тя е монета в музейна витрина
не се мърда в метал, отвътре не свети

монетата, създадена да се търкаля
е хваната в клетката от внимателни карфици
зад ламинирано стъкло
което при удар запазва целостта си
под паяжината на агресията

стойността на загубата е символична
причината за ареста ѝ е, че е изровена от земята
от побъркани златотърсачи
музеите са пълни с вещи, за които
скрито нехаем, а публично ценим

понеже съм гризач, ям я отвътре
и ставам златна

Петя Х.
14.12.22

Хартиеното топче

Рейнски песни

Тези приятелства
приличат на арматурни железа
стърчащи от занемарен строеж

късно е

късен следобед, винаги студено
строителят, седнал на ръба на плочата
все по-високо
бавно развива опакован сандвич

и когато свърши с яденето
загледан в ръцете си, които свиват
хартията с трохите на топче
ще осъзнае
че и собствените му кости
стърчат, особено пръстите

ще хвърли топчето през непреградената тераса
и ще се захване да довърши работата
ще среже едно, две
три

Петя Х.
14.12.22

Гледайки зеленината в кофа с пръст

Рейнски песни

Вече сме в пролетта
а е едва декември
защо е тази бързина
с която снежинките
се топят, падналите

въздухът носи
кристално известие
труден фрагмент
неразчетим докрай

понеже светлината не стига
да извади телата
на буквите от мрака

само дългата сянка
на дълго отлагано име
се извива към отсъстващото
слънце – какъв самонадеян кълн

Петя Х.
6.12.22

Контрацепция

Рейнски песни

Очакването поезията да бъде
общественозначима е
като очакването любовта
да носи деца

наоколо се разхождат каузи
под ръка с истини
задължително са обещани, шумни и палят
или имат спешни намерения да скрепят
намеренията си в плодовит съюз
преди каузите да са срещнали
нови истини, или обратното

само че нито поезията, нито любовта
се разхождат по тази планета
като хората – те са

безнадеждността и отсъствието
глада и жаждата
постоянството на една насочена мисъл
в безмислено желе
към подвижна мишена

гребат вода от сухи извори
и жаждата е утолена
а неродените им деца носят най-надеждните имена
едното се казва НЕ, а другото – НЯМА

Петя Х.
29.11.22

Царят освободител на зомбита

Рейнски песни

В мазетата на Цар Освободител 17в
по-дълбоко от корена
се намира влажна лаборатория
в която от косъм или зъб
възстановяват миналите хора

може и от ребро

и изникват из разкривените плочи в двора
тела с дробове и изпъкнали вени под кожата
все едно преди малко са слезли долу
за буркан, ръждива кирка или кофа с гасена вар

нито помнят ближния, нито дома си
нито вредят, нито са полезни
в очите им свети забравата на новороденото
лутат се из града, седят по пейките
четат вестници, ако вестници още има
не познават днешните пари
изненадват се на чаша лимонада
надвесват се над Перловската река и плюят розова тъга
работят и уринират, но къде?
автомобилите ги газят като сенки на дървета
църковните икони изсмукват усните им
свиват ги на свещи
и светят ли светят

слез, бабиното, слез по-надолу, в мазето, дръпни шалтера, яж зеле
жената из дълбокото приканва с разтворени пръсти
гъсти веждите ѝ, косите ѝ лъскави

плъзни се, падни, върни се
царю освободител, освободи се

утаява се, пласт по пласт
нещо в стомаха затулено бумти ли, не бумти ли
на едни куки висят плетени тела
на други – кости от метал и слама
и малко лепкава слуз, и малко стара попара
светлината премигва,
някой създава
себе си от млечен зъб
и потъва
в търбуха на самолет

24.11.22

Софийска22карантия

Петя Х.

Полунощ в Докторската

Рейнски песни

В полунощ градината
най-после приличаше на себе си
в меката светлина на лампите
и полуобезлистените дървета
с филигранните алеи и целуващите се по пейките
вече няколко поколения

цареше онази „бяла тишина“
съществуваща само в този град
или може би само у нас, временно
макар и без да е валял сняг

в кабинката пазачът четеше книга
всичко бе вътрешност на друго
и мракът – най-добрият ни приятел – последната сърцевина

колко е правилно, как – подредено
върху листата падат листа
как няма смисъл
каква лекота

всичко беше сърце на спящ
в каменна пролука гълъб
и в него туптях
туптях

Петя Х.
19.11.22

Софийска22карантия

Поради шише наточена вода в Crazy Diamant / Оборище

Рейнски песни

Познавам горчивия вкус на тази вода
нито го обичам, нито не

водата, за първи път го мисля, е
неподвижна форма в подвижността

гризала съм тръбите ѝ
нося в тялото си метали
наслоени одеялца върху дремеща памет
бистро стъкло и вкусово сини цветчета от мухъл
малката грубост, сурово месо

сякаш Върбанка отваря в кухнята вратата
към мръсното стълбище
и там лежи в сажди
някакъв смахнат диамант

Петя Х.
19.11.22

софийска22карантия

Снимка в Докторската

Рейнски песни

Позирах, обичам
над главата ми пишеше МЕЧКА
а се състоях единствено от роза и смях

зад мен прошумя найлоновият плик
в кофата за боклук
някой изхвърляше тежко
и непотребно: празно шише
памет, привързаност, книга

не се обърнах, защото
в очите на фотографа прочетох
как и това най-после
няма значение

Петя Х.
18.11.22

Софийска22карантия

Детски приказки в Докторската

Рейнски песни

В eдна ямка в подножието на алпинеума
видях
се беше свил на охлюв
клан, клан, недоклан
белееха рога, копита, кости
вадеше си, както някога, от
под мишницата тънички чревца

едва не пропаднах в черупестата му квартира
едва не го прегазих
както се прегазва паметта

и го попитах:
откога лежиш
защо не стана
не порасна
не постигна
не умря

а той, погълнал не едно дете
отвърна:
не виждаш ли
зает съм да кървя

Петя Х.
18.11.22

Софийска22карантия

Острието и лъча

Рейнски песни

Обичам
лъча и острието:
летище София, Цариградско шосе, Орлов мост, Цар Освободител

единственото възможно пристигане
единственото заминаване
без отклонение, без назрял разговор

как се срутват и растат нови сгради
от двете страни на пътните ленти
хора и техните хлебарки
в същия танц по панелите
по вената на детството ми
като наказание

зима е било
на спирката на Окръжна болница
с подгизнали обувки
чакам, и аз не знам точно какво
чакам да свърши

онзи ден в тъмнината на стая
съм прегазила на босо отломка от
счупена стъклена чаша
в стъпалото ми цъфти розата на рана
сложила съм си в обувката гъба да стъпвам върху меко
и не знам това мокрото вътре кръв ли е
или мръсен сняг

Петя Х.
16.11.22

#софийска22карантия

Зимнина

Рейнски песни

Вечер в ресторанта на партера
изключваха бумтящата вентилационна система от тръби 
и остатъчната миризма на пържено проникваше през пролуки
знайни само за едрите паяци на юга
в жилището под тавана настъпваше търпеливата тишина на яйцето
точно в полунощ се излюпваха котките
и веднага се захващаха със зверските си удоволствия
летяха с бакърени крясъци през луната, падаха простреляни
в шипката на вътрешния двор, кършеха небе и гръбнаци, оцеляваха с красиви рани
ламарините, закърпили покривите наоколо
стържеха ръждиво, не от вятъра, не от
вятър 
преди изгрев любовните котки се обръщаха с шевовете навън и ставаха гълъби с обратни захапки и очила
чукаха с човки по керемидите и рецитираха дадаистичните си гу-гу стихотворения
с които обявяваха утринното отваряне на летище София за излитания и кацания
долу в ресторанта загряваха първата мазнина на деня, хвърляха чифт свински уши в тиганите, замразените ни сърца… 
вентилацията пак забумтяваше
от отворените кранчета в мивката с бълбукане
се изсулваха рибките на смеха
плуваха между пръстите, увисваха на устните, надеждни бяха
на средния етаж човекът катерица беше напълнил балкона си като купа с орехи до ръба
съседката му бе заек и трупаше зеле

Разкодиране на банален спомен

Рейнски песни

Разкодиране на банален спомен

На Климент Охридски
от прозореца на първия етаж
една възрастна дама изпращаше
поздрави на прабаба
преди половин век

а знаете ли коя съм, добавяше
знаете ли името на улицата, номера

стърчеше като каменен бюст
в рамката
със софийската сивота на страничните улици
с кафеникаво около устата сякаш яде дроб

ето го прозорецът днес
по числата на живота
тази жена е мъртва
стаята – същата карантия

съмнявам се някога да сме предали
дори един от многобройните ѝ поздрави
предателствата на децата нямат тежест
светът е закодиран, но ние имаме търпение

най-много някога да сме казали
дробчетата висят на простора

Петя Х.
13.11.22

Флорилегий на поета

Рейнски песни

С поета Тома Марков обсъждаме
създаването на флорилегий
понеже и двамата ненавиждаме алманаха

между страниците на флорилегия
се разполагат лютичета, рози
цъфнали праскови, розов
торен червей, който държи пръстта рохка

но ние още сме цветя на слънцето
затова поезията ни прилича на фотони
или иначе казано: енергийни пакети от електромагнитни вълни

това, което за мен е овца, за него
е котка
той – водка, аз – бургундско
двамата сме от Фортуна
футболния отбор, кръстен на завод за брашно
и никъде по света няма по-верни фенове на австралиеца Лес Мърей
възвеличал в поема носенето на къси панталонки
като акт на тоталната свобода
воден градинар и почитател на кравешката керамика
описал вика на кукабарата като стърженето на електрическа четка за зъби в ъгълчетата на устата

залезът на Австралия пламва в редовното си възпаление
над Сан Стефано прелитат папагалите като самолети
на Сан Стефано се е появила паметна плоча
в този дом живя и твори
големият поет Любомир Левчев

Тома Марков ми подарява кибрит
с предупреждението върху кутията
да не попада в ръцете на деца
защото знае, че веднага ще подпаля нещо
което иначе не гори

Петя Х.
12.11.22
🌸

Цар Освободител и метеоритът

Рейнски песни

Представям си как
на мястото на Софийския университет
се е появил кратер
в който времето оголва
из месо, кожа и люспи
костите на динозаври
след удара на метеорит

жалко за Евлоги и Христо
Георгиеви
чиито бронзови тела
в класическия им manspreading
са претопени от горещината при сблъсъка
с космическото тяло
и превърнати в абстрактна статуя
на българската наука

за тази фантазия не е пострадал
нито един студент
метеоритът е паднал посреднощ
залите са били празни

най-после един университет по-малко
извън световните класации
в последствие дипломите ни стават невалидни
като осмомартенските картички

от кратера расте добро заведение с градина
в което в гранясала мазнина се пържи
всичко, което става за яде – уши, копита, кабели и шкембе
и една българска роза от мен

отсреща върху вечния паметник
на нашественическата армия
се е изкачил Кинг Конг
и нека той да ни напомня
с ароматния си глас
че тези кости стърчат
за всички нас

за всички
нас

Петя Х.
11.11.22

Три кафета

Рейнски песни

Надолу към Перловска река
по Оборище бавно минаваха
стадо бели биволи

беше рано, във Flip Flop бяха измили пода с белина
и санитарната миризма изпълваше кьошетата като мъглица
машината за кафе произвеждаше първите три еспресо
за мен и моите невидими приятели

обичам сутрините на Оборище
там винаги някого чакам
пълна със съмнения, преливаща от радост
муша се между биволите, шляпам
ги нежно по здравите задници
муча, целувам влажните им муцуни
слагат опашки на рамото ми

ако някога станем видими, биволите ще изчезнат
затова нахлузвам ниско шапката –
нека слязат до реката, нека всеки стигне, закъдето е тръгнал

надолу към реката, нагоре към камъните

мадам, кафетата ви, повика ме момчето зад бара
на биволите им дръннаха чановете
едно такси мина през ребрата им

ако има чаша, то значи съществува и някой
който да я приближи към устните си

Петя Х.
11.11.22

Дороти се завръща

Рейнски песни

На мястото на чешмичката
срещу Шипка 6, в градинката зад Библиотеката
стърчи бетонен паралелепипед

около който деца с жълти жилетки
хрупат пясък и си губят винаги само единия чорап

около вира в дъното на градината
е кацнала летящата чиния на
най-ненужното заведение на земята –
„Имало едно време“ с унилите кранчета

и неговата приказка някога ще свърши

пожелаваме си торнадо като в Канзас
и един мрънкащ вълшебник
който се оказва най-обикновен шарлатанин
или продавач на талони за паркиране

знам си границите на движение
до живия плет и обратно
на чешмата, която кой знае как
вече достигам, си мокря косата
а от къдрите ми падат смарагди

ясно
и страната на Оз разградихме

Петя Х.
10.11.22

С декана обядваме при Архитектите

Рейнски песни

Имам среща с декана в 13:15, но той закъснава
поради служебни задължения
какво благо ниско слънце, колко много за откриване по Кракра през ноември

Резиденцията на турския посланик
Институтът за изследване на изкуствата
Чешкият клуб-ресторант
Централният дом на архитекта
Докторската градина, карала съм колелото на три гуми
Английската гимназия, там съм учила
Оптиката

в оптиката съм си правила преди няколко десетилетия очила
днес бих влязла да рекламирам и сегашните
тогавашните не се справиха със софийската мъглата, нали така се нарича
бих им казала: извинете, не виждам
направете всичко същото или хайде да е по-добро
любовта, мира, качамака
и най-после прокарайте
отмяната на лятното и зимното часове време

Татяна и известната тв водеща се задават насреща ми за спасение в обедното чакане
тук човек непрестанно среща приятели
и ме приемат да се помотая с тях
докато деканът дойде за обяд

Татяна е жената, която става все по-красива, носи вече лъвска грива, малко прилича на Тина Търнър като млада
по логиката на живота след около половин век
ще бъде най-красивата столетничка в Гърция или сред гмуркачките за октоподи
не съм я питала дали мога да я включа с стихотворението си за Кракра
аз декана не съм питала, оставаше да питам едва ли не Татяна

как влизаме в онова антикварно магазинче
в което има тунел към друго измерение
под капак от античен бидон за зеле
но за заблуда се продават, външно видими
предмети с носталгична стойност – гердани на баба
напукани лачени чанти, полилеи с висулки, ковьорчета, кукли
сервизи за ракия
за кафе, за абсент, ножчета за бръснене
кристални кълба, картини с ловни сцени или водопади
продавачката има четири очи, за ръцете не съм сигурна
А вие какво търсите, имам грузински рог, предлага, подбутвайки това-онова с ръце на Арахна
Аз чакам декана за обяд, нямам потребност от носталгия, една вечеря в „Ракета ракия“ онзи ден ми беше достатъчна да проумея мотивите за написването на романа „Времеубежище“, ако ме разбирате
бих искала да живея днес, защото съм любопитна за утре, а и пазарувам често в Икея като един безвкусен глобалист
средна европейска класа

разделих се с Татяна и тв водещата

гладна съм, очилата ми се потят
и като цяло правя фигура на някой
който е смотан, но има самочувствие
слънцето ме обича, литературарата – още по-малко

ето че деканът пристига
с яке като човечето на Мишлен

при Архитектите – три спаначени кюфтета за мен, доматена салата, голяма вода

и деканът ще каже: знаеш ли, Петя, ти си по-интересна от стихотворенията си

в други времена за подобни твърдения се е обявявал дуел
но аз дори не се справих с три спаначени кюфтета, а той беше изял цял шницел
така че временно се отказах от двубоя
и си люлеех краката под масата

затова ще го поваля с друга сила
в едно от най-скучните си траш стихотворения

разделихме се с прегръдка горе на Шипка
за да можем да се дуелираме по-лесно

Петя Х.
9.11.22