Гледах „Violette“ (филм, фр., 2013), за живота на френската писателка Violette Leduc (Виолет Ледюк), от която не съм чела нищо. От приятелския интелектуален кръг на Симон дьо Бовоар, Сартър, Кокто, Жан Жоне. Филмът е доста дълъг и сякаш леко подробен не по сполучливия начин, но въпреки това – ценен заради срещата с духа на онова писателско време.

Светът е пълен с писатели, които постигат висоти и остават дълго или завинаги незабелязани. Коментарът ми е кривване към темата за нобелиста от вчера, родения на о. Занзибар – Абдулразак Гурна, за когото до вчера нищо не знаехме. Така беше с Херта Мюлер, Люиз Глюк (или Глик) и други – точно това е ценното – насочването на прожектора към една фигура с достойнства, която символно стои за други. В този смисъл нобеловите награди в литературата вършат онова, което е достойното – насочват публиките, осветяват значимо. Нобелът не е награда за популярност, нито за една определена книга, нито дори за най-високи заслуги (най-високи заслуги имат хиляди пишещи, за тази цел има конкретни други лит. награди).