Пяната на дните (филм, по романа на Борис Виан, 2013). Нямам отговор дали безобразно начупените изречения и фантастични думи от книгата са сполучливо визуализирани – голяма смелост е от таквата реч, макар и адски образна, да се направят смели и въздействащи движещи се картини с човек мишка в костюм от сив китеник. Едно обаче филмът постига – някаква вианска сплав между смешно и фантастично, пресилено до нетърпимо, както е и в книгата. Но за мен най-голямото достойнство на филма е, че Клое е Амели Пулен, тоест – същата актриса, Audrey Tautou. Има няколко филма по романа, от които съм гледала само този. Как са другите?

Audrey Tautou, мислех си, пресъздава цяло поколение, каквато и роля да играе. Или един тип човек, който по някакво стечение на обстоятелствата и атмосферното налягана на културата, облаците и тротоарите е нас, тоест – тези като мен. Но наистина – такъв тип жени не пасват нито преди, нито след. И някак човек диша и живее времето си през този образ, именно живее, макар Клое в „Пяната на дните“ да е обречена да умре в рамката на историята – това е полагащият се на всяка една истинска любовна история трагичен край.