Какво ни кара да посегнем в домашна си библиотека към стихосбирка из редицата от подобни, събирани през годините? Повечето от тези книги са със сезонен характер – след премиерата никой не говори за тях, изредили са се обилните бързи похвали, Литературен вестник вече е писал… или пък не. Екатерина Йосифова ли беше тази, която твърдеше, че поетът се интересува единствено от новата си книга, подканвайки ни да не я връщаме към стари неща, да не питаме за минали стихосбирки. Това е погледът на поета, който все живее в новите си текстове. За разлика от твореца, читателят има преимуществото да прави своите открития късно или никога. Поетът е призван да открива преди всички други… в идеалния случай. 

„Асфодел“ е дебютната стихосбирка на Калоян Праматаров, поет и археолог. Отпечатана през 2012, издателството е Сонм – семеен продукт на Праматарови. И отговорът на поставения в началото въпрос гласи: на пръв поглед избирам тази стихосбирка, защото тя рязко се отличава на външен вид от всички други в библиотеката ми. Това е вид проява на поговорката „по дрехите посрещат“. „Асфодел“ е книга, която бие на очи не само с формата си (малка е, събира се в ръка), но и с майсторското оформление. Всичко ѝ е хубаво, ръката сама я избира измежду другите български стихосбирки, появили се пред последните едно-две десетилетия. Тежката мека хартия е непроменена с времето (вижте колко стихосбирки само след няколко години са пожълтели, сякаш че са древни); книгата се разлиства с приятен шум, илюстрациите и художественото оформление на Борис Праматаров създават усещане за висока стойност. Външната хартиена обвивка, свалена от книгата, може да се окачи като плакат на стената. „Асфодел“ е хармонична цялост от поетически текстове и илюстрации. Сякаш братята Праматарови гледат на света през общи око и реч и го изразяват с такова съгласие между текст и илюстрация, каквото обичайно трудно постигат двама. Нещо в общата им „игра“ ми напомня на изумителната съгласуваност на братята Лукас и Артур Юсен при клавирните им изпълнения на четири ръце, например при „Фантазията във фа минор“ на Шуберт. Макар че настроението на книгата няма нищо общо с Шуберт. Тонът на „Асфодел“ е тежък, постиндустриален, настроението е често noir. 

Държим в ръка 80 страници плътна тъмна поезия. Десетилетие след премиерата на книгата текстовете продължават да звучат със силата на мрака. Те продължават са звучат със силата на мрака вероятно не защото светът е спрял в онзи книжен момент и каквото е било, то си е останало непроменено черно. Вероятно не и защото пандемичният ни свят днес е позаглушил безметежния и често глупав весел шум, така че да сме склонни да потъваме с устойчиво внимание в поезия с мрачни оттенъци. Не. Или не само. Стихотворенията продължават да звучат актуално, защото са били създадени с изначална поетическа искреност, с онзи рязък поетически жест, клонящ към силни и младоживени думи, типичен за дебютните стихосбирки. Ето това е проверката на времето при поезията. Тази книга не е овехтяла, защото не е разчитала да се хареса на всяка цена тогава, не е била просто модна (модерна – да, но не и модна), не е създадена да вълнува бързо и кратко. Това е поетическата есенция на един млад глас в един грозен град, в който „психофизични комплекси във блокове / се редят след работа в правилни форми“. Героят се движи из един постиндустриален пейзаж от „стоманени плоскости логика / трупани една върху друга от кранове“. Образите и метафорите му понякога звучат с отгласите на модерната класическа поезия, например когато говори за дявола, бакърен цвят, парни чукове, хорския мравуняк, „в ъглите на мрачната градина / паяци плетяха сребърните мрежи“. Настроенията в книгата са така ловко откъснати от времето и мястото, като ни оставят с усещането, че важат за някое място и някое време, макар да усещаме как градът София прозира през черните поетически пластове. В това черно се съдържа както терзанието на младия поетически глас, така също то е естетизирано до noir и стои като артистична позиция. Желязо, мрак и ледени сълзи… 

Една метално хладна книга. Това е и книга с нихилистичен повей, поезия на не-то. „В страната Няма“ през нощта „етажерките в кухнята са запълнени с квадратни не-та“. Из градовете броди един „непредубеден никой“ (помня, че това беше дълго време псевдонимът на автора в социалните медии). Отрицанието е форма на стремеж към свобода: „По-добре непринуден никой, отколкото принуден някой“.

А в последната глава на стихосбирката един непросветен във фантастиката читател като мен научава какво е панспермия – „хипотеза за появата на живот на Земята в резултат на преноса от други планети на зародиши на живота“. Звучи малко като последните мечти на Илон Мъск и сродните му визионери или шарлатани.

Заглавието на книгата също не е случайно. Асфоделът е жилаво растение, подобен е на лилията. За древните гърци той е цветето на смъртта. Според древногръцката митология в подземното царство се простират поляна с бял асфодел. 

Добрата новина е, че десет години по-късно книгата не се намира никъде. Още по-добра новина е, че е нейната недостъпност я прави с времето ценна. Което е и припомняне, че стихосбирките се купуват навреме и се четат, когато им дойде времето. И че стойностната поезия би трябвало да се събира и прибира, както човек се грижа за бутилките си отлежало вино в избата на своите мечти. Или изобщо както човек се грижи за каквото и да било. „Асфодел“ е една книга, с която мрачно можем да обявим най-после края на сезонната бърза поезия.

Петя Хайнрих

Публикувано в „Литературен вестник“, януари 2022