Събуждайки се тази сутрин
след неспокоен сън в някогашна кошара, под нажажения покрив, по който цяла нощ
се боричкаха и пищяха дребни хищници, слезли
от стръмната маслинова горичка зад къщата,
установих, че съм загубила вярата си в поезията

за пореден път

през нощта виеха вълци и разлайваха изнервените селски кучета на Воклюз

не се бях преобразила в насекомо, а трябваше,
но над главата ми – чугунена фигура на молец,
закрепена на тавана, за да ми напомня с неподвижността и глухотата си, че

каквото казваме тук, остава тук

нека други…
нека аз замълча сред пустинята си от чугун и безсловесие

С 24.08.22, приятно незабележителна дата в личния ми календар,
подписвам последното си стихотворение, което, за отмъщение, умело ми се изплъзва – нали вече не вярвам

в поезията, в подводната сила
на останалото, най-ценното, извън стиха, денят напира да се извърви, продължавам да не вярвам

ваканцията е времето за промяна
искаш да си друг, а оставаш същия
стараеш се да прекаляваш, губиш приятели, призоваваш метаморфозата, търсиш сполучливата метафора с
летливи фигури на бездейните пръсти:
да се върнеш след време и дърветата на родната алея
да не те познаят

70 кръгчета в малкия басейн, на дъното му – мъртъв червей, на повърхността – крила на удавени, аз не вярвам в поезията, аз не вярвам
Петрарка написал в Прованса повечето си сонети, а аз, скъпа Лаура, плувам ли плувам

плувам, плувам…

казах си Господнята молитва в басейна и тя натежа като старинен ключ в ръката,
когато замених хляба с поезия,
но водата ме вдигна върху кожата си
и ме понесе към ръба, както прави с неверниците,
където в ниското пречиствателните помпи с ведър шум
засмукваха мъртвата идея

идея за място, идея на път, идея за роза

Петя Х.