„Империята на светлината“ (Empire of Light; филм, 2022, Сам Мендес), с Оливия Колман. Наистина много ме рaзвълнува този филм, който в същото време имаше и доста слаби моменти – баналности и преиграване, когато говореха за силата на киното и 24-те кадъра, все едно обяснаваха на първолаци. Струва ми се също, че екстремността в психичните състояния на героинята можеше да е повече, повече експресивност, но може би тогава нямаше да се получи тази мекота и лиричност на киноразказа, знам ли. И расовият кофликт в британското общество от ерата на Тачър също ми беше твърде пастелно нарисуван. Даже и любовната история беше леко замъглена. Аз съм един емоционално притъпен кинозрител и никога не се просълзявам от киноистория, но красотата на изоставените киносалони и помещението с рояла и гълъбите наистина дълбоко ме развълнува и беше визуално сломяващо; когато се отвориха вратите към изоставения салон с панорамните прозорци и кристалните полилеи, ахнах… Каква картина на самота като от Едуард Хупър!

Оливия Колман е също характер, какъвто трудно се вкарва в рамки. Струваше ми се, че ролята ѝ е тясна за цялата стихия, която може да пресъздаде. Изобщо не я понасям тази актрисата Но се възхищавам на таланта ѝ. Особено на способността да преминава от дълбока покруса към пълно щастие и то толкова убедително, все едно не е кино, а самата истина.

Прекрасно беше как филмът ни връща в ранните 80 години на миналия век, когато киносалоните още носят стария гланц от златните години на киното. Но най-хубавото за мен бяха препратките към поезия, филми, места – интетекстуалността. Как поезията е част от деня, как знакови стихотворения звучат на място и навреме. Бих искала да беше повече, да имаше повече поезия и кино.

Завърши с чудесното стихотворение на Филип Ларкин за дървото, ето това.

The Trees

The trees are coming into leaf
Like something almost being said;
The recent buds relax and spread,
Their greenness is a kind of grief.

Is it that they are born again
And we grow old? No, they die too.
Their yearly trick of looking new
Is written down in rings of grain.

Yet still the unresting castles thresh
In fullgrown thickness every May.
Last year is dead, they seem to say,
Begin afresh, afresh, afresh.

(1974)