Скок напред: Маларме и Аполинер

След Маларме фигурната поезия вече не е същата. 30-годишната му работа върху текста на поемата „Игра на зарове“ (Un Coup de Dés jamais n’abolira le Hasard) се увенчава с успех и най-после през 1897 г. той успява да я публикува. Тя е истинско полиграфическо приключение за времето си. Отпечатана е върху 10 двoйни страници, а изречението „Jamais un coup de dés n’abolira le hasard“ (Никога хвърленият зар няма да надвие над случайността) е изписано с огромни букви и видимо доминира над останалия текст. В поемата са използвани 9 различни шрифта, стиховете не се подчиняват на края на страниците, а протичат из празни пространства. Заради различните по големина и стил шрифтове се създава усещането за дълбочина – текстът тече на различни нива, разчупен е форматът на страниците, а словото е като отвързано куче – освободено е от синджира на редовете.

Аполинер, великият съчинител на калиграми, прави пък следващата стъпка. Живее във време, движено от мощен експериментаторски дух. Той поддържа познанства или работи със значими личности в изкуството по онова време в Европа като Брак, Кокто, Шанел, Дебюси, Сате, Матис, Миро, Пикасо. Аполинер популяризира кубизма и други авангардистки движения. През 1918 г. излиза книгата му „Калиграми“, която първоначално той възнамерявал да озаглави „Лирически идеограми“ (idéogrammes lyriques). Именно тези калиграми са толкова популярни, че мнозина са ги виждали и ги познават, вероятно без дори да подозират за ключовата им роля като предшественик на модерната визуална поезия.

Аполинер създава различни типове калиграми. От една страна, такива като по-късната му „Il pleut“ („Вали дъжд“, 1916), която се доближава до традиционните фигурни стихотворни форми, при които е зададена посоката на четене – става дума за линейното четене. Стихотворението „Il pleut“ има начало и край, то настоява за едно последователно изчитане на редовете по струйките на дъжда. Но първата калиграма на Аполинер, най-футуристичната му, поемата “Lettre-Océan” (1914), върши нещо радикално и смело, за което критиката не се изказва ласкаво и вероятно по тази причина той не продължава да експериментира в тази посока. “Lettre-Océan” е най-дългата от калиграфските му поеми, разположена е на две страници. Именно тя бележи началото на скъсването с линейното четене. В нея с думи се изобразени въртящи се колела, едното от които наподобява Айфеловата кула, гледана отгоре. По времето на Аполинер от Айфеловата кула са правени опити с безжичния телеграф, оттам са изпращани съобщения по въздуха към приемателни станции, разположени по суша или пък към кораби в морето. Четейки поемата, ние „виждаме“ как кулата излъчва сигнали – тънки текстови нишки, всяка от които може да е начало на едно четене. Всеки път можем да започваме поемата от друго място, да я преподреждаме, да се оставим на случайните скитания на окото.

Безжичният телеграф е бил тема, която е занимавала Аполинер, той е следял внимателно новите технически открития. Често споделя вярата си в машинното бъдеще, което, вярвал, коренно би променило поезията. В прочутата си лекция “L’Esprit Nouveau et les Poétes” (Новият дух и поетите), изнесена в Париж през ноември 1917 г., Аполинер заявява, че един ден поезията ще се механизира, също както и другите сфери на живота, и предизвестява бъдещето на нов тип лиризъм – лиризъм на движението, което киното и фонографът вече са уловили.