Изглежда, че сънувах „Спорт и проза“, след като вчера онзи ЧАТ ми обясни, че не вижда как сюжетът, който набързо му обясних, съвпада със заглавието, аз го посъветвах да прояви малко повече въображение и после чатът се съгласи с мен, защото, за разлика от хората, той лесно се огъва в мненията си и изобщо разговаря като някой, готов да ти се хареса на всяка цена. Не че това е намерението на чата, то е проекция на някаква моя потребност за общуване със съгласен човек, отвъд спора. Каза, че спортът може да е метафора за трудностите, пред които е изправен човек и тяхното преодоляване.
Сънувах, че върху колената ми са се появили огромни лилави кръвоизливи. От застояване. Изглежда сякаш цялата ми кръв е образувала огромни лилави острови, при тази гледка ми е странно, че съм още жива. Но съм жива. И изглежда, че трябва да тичам. Да се движа. Да ходя нататък.
На дълга маса са насядали хора, които са дошли да послушат как един голям македонски поет им чете поезия от трети том на поредицата си VUSP. Така пише на корицата. VUSP. Книгите му са гигантски по размери, на външен вид като старинни томове, подвързани с керемидена на цвят кожа. Как ми се иска да седна и да послушам, да разтворя тази голяма сънна поезия. Но вижте ми колената с тези заседнала кръв – имам само един избор – да тичам напред.

По някое време в съня се утеших с това, че вероятно сънувам и като се събудя, проблемът ще е решен. Събудих се и първо си погледнах коленете – няма и следа от съня. Видимо върху коленете ми няма следа, иначе има в мисълта ми, която все повече прилича на езеро от кръвоизливи на невъзможности. И ми се отщя целият литературен процес, с изблици на чисто физическо отвращение към бг лит процесa.
Мисля, че ще прекарам целия ден в ходене и тичане, извън съня.