Конкретната поезия: обтягането между предмети и думи във времепространството

• Конкретната поезия започва с предположението за една абсолютна отговорност пред езика: признавайки историческата обусловеност на езика като незаменимо ядро на комуникацията, тя отказва да приеме думите просто като безлични мотори, лишени от живот, от самоличност и от история – гробници за табута, в които, според нормите, трябва да бъдат заравяни идеите.
  
• Конкретният поет не обръща гръб на думите, не ги гледа косо: отива директно в сърцето им, за да живее и да оживява тяхната фактичност.
  
• Конкретният поет вижда думата в нейната същност – магнитно поле от възможности – като един динамичен обект, жива клетка, завършен организъм, с психо-физико-химични свойства, чувствителни антени, със сърце и кръвообръщение: живот.
  
• Чужда на опитите да избегне реалността или да показва лъжлива реалност, конкретната поезия се изправя срещу омаломощаващата я интроспективност и срещу опростения реализъм на простоватите; застава отпред на нещата, отворена, в положение на един абсолютен реализъм.
  
• Старата формална силогистическо-дискурсивна конструкция, здраво разклатена в началото на века, повторно послужи за подпора на рухналите останки на една компрометирана поетика – анахроничен хибрид с атомарно сърце и средновековна броня. 
  
• На перспективистската синтактическата организация, при която думите се настаняват като „трупове на банкет“, конкретната поезия противопоставя едно ново усещане за структура, която е способна да улавя без загуба или смаляване съвременната есенция на поетизуемия човешки опит.
  
• Маларме (Игра на зарове – 1897), Джойс (Бдение над Финеган), Паунд (Кантос, идеограмите), къмингс, и на втори план – Аполинер (калиграмите) и експерименталните опити на футуристите-дадаисти са коренът на нова поетическа процедура, която се стреми да се наложи над онези общоприети форми, чиято формална единица е стихът (включително свободният).
  
• Конкретното стихотворение се превръща в поле, на което се разиграват функционалните взаимоотношения.
  
• Поетическото ядро вече не се разкрива чрез последoвaтелното и линейното нанизване на стиховете, а чрез системата от връзки и взаимозависимости между всички части на стихотворението.
  
• Графично-фонетичните взаимоотношения на функциите („факторите за близост и прилика“) и предметната употребата на пространството като елемент от композицията поддържат едновременната диалектика на окото и гласа, които, заедно с идеограмната синтеза на значенията, създават едно чувствително вербално-вокално-визуално цяло, така че да бъдат съпоставяни думите и опитът в една тясна феноменологична цялост, невъзможна преди.

Публикувано за първи път в журнала „Аd – Аrquitetura e Decoração“, 11/12, 1956, Сао Паоло, Бразилия

Превод от английски Петя Хайнрих