Преди десетилетие, когато всички бяхме запленени от кино-хумора, екзистенциалната дълбочина и естетиката на „Един гълъб, кацнал на клон, размишлява върху съществуването“ (En duva satt på en gren och funderade på tillvaron), станахме фенове на Рой Андерсон и го обявихме за един от любимите си режисьори на артхаус. После в началото на пандемията се появи следващият му филм в подобен стил, помня как исках да гледам филма му, но кината затвориха – “За безкрайността“ (Om det oändliga, 2019). Не съм сигурна дали днес 81-годишният Рой Андерсон ще направи друг филм през живота си. Заглавието на последния му филм има претенцията за тоталност.

А наскоро гледах дебютния му филм „Една шведска любовна история“ (En kärlekshistoria, 1970). В класическата скандинавска театрална традиция цялото действие върви към финалната сцена на лятното слънцестоене (midsommar), когато в лудата светла нощ сред алкохол, песни и танцуване нещо страшно се случва, за да може животът да продължи. Мислим си примерно за Госпожица Юлия на Стринберг. Рой Андерсон прави филма, когато няма още 30 години и е толкова мил и внимателен в начина, по който навлиза в живота и ежедневието на тийнейджърите и разказва първата любов, която през очите на режисьора е сериозна и важна, драматична и щастлива по едновременно детски и пораснал начин. И тя застава в рязък контраст с грубия провален свят и бит на възрастните. Възрастните са фигури от малки, но задълбочаваши се наслагвания на провали. Филмът обира какви ли не награди и носи звезден старт на Рой Андерсон в киното. Повече от 50 години по-късно поколенческият конфликт от „Една шведска любовна история“ звучи толкова пастелно, нашите общества са толкова озлобени и назрели до скъсване с агресия от глобален тип, че гледаме на филма като от детската градина на модерния ни свят. Нищо че в него 13-годишни свободно пушат, пият ликьор, ходят на дискотека и карат мотопеди насред стокхолмския трафик. Има толкова мило убеждение у тези млади образи, че са най-великите и най-красивите за всички времена, а странното е, че наистина са такива. Никое друго поколение преди и след това няма да има тази тази свобода на растеж и това основополагащо значиние за следвоенната европейска модерност. За естетиката на облеклата и мотопедите изобщо няма да говоря – ние живеем в най-грозните времена, откакто има кино, за да ни го посочва непрестанно.