Романтизмът със склонността си към откриването на пространства за играта и готовността да извървшва артистични магарии в името на свободния дух и изкуството, което е равно на живота, предвещава и износва в метафизичната си утроба постмодернизма. Разликата е в това, че романтиците имат пред себе си цялото бъдеще за преживяване и изследване на чувството на света, а постмодернистите разполагат само с края. В следпостмодерната ситуация ние разполагаме и с двете – както и с бъдещето, така и с края. Това не е непременно предимство, но понеже е ужасно тежко като познание и изходна точка за изкуството, то единственият поносим изход е да го приемем като повод за игра – който не я играе, изпада от ръба на света.

Ние играем. Така се отваря още едно измерение в играта, която играем с просветеното знание както за началото, така и за края ѝ. Ако е река, можем да се връщаме към извора ѝ, но можем да стоим и край делтата ѝ. Това е фрагментирано битие, което се държи като цялост. С трепкащи връзки между отделните части.

Розата, като символ на чувството, за романтиците е естетически образ – красивото цвете в жизнената си млада форма. Розата на романтиците е цветето през май. Розата на постмодернизма е деконструирана. Нахвърляни върху плота на масата листчета, плодник, тичинки. Това е розата без бъдеще. На масата е седнало джудже и брои хаоточно, без да спазва реда на числата.

Каква е формата на нашата роза? Розата на метаромантиците?

Метаромантическата роза е шипков мармалад. 🙂 А на етикета на буркана е изобразена майска роза. В българският вариант метаромантическата роза може да е розово масло, на етикета пише „…“ (тук си ти).

Петя Х.