Николай Грозни е голямата щастлива случайност на българската литература. Той е едновременно литературен център и периферия. Романите му са забавни и умни, опитът му с будизма влива сокове тематично и философски и религиозно в българската литература. Разказите му са образци на нов сюрреализъм. Животът му е писателски и отшелнически, и созополско морски, за да затвърди генерационното ни клише, че Созопол е културният и литературен център, защото е в периферията и защото за всички нас винаги е бил свръхважен топос, но за всекиго по различен начин — няма никога да има единна созополска история. Николай Грозни остава винаги там, където искаме всичко да остане. Извън шума. Извън политическото. Извън акционизмa. В трайното. В духа. Но и в смеха и иронията.

Обичам прозата му, но поезията е свобода и съм благодарна, че си губи живота с нея. Мога да оценя всяка дума, всяко движение на мисълта в тази книга. „Забранената книга на Мара, или Марините Сутри“ (изд. Бегемот, 2024) е богатство! Без преувеличение. Това не е просто книга с поезия. Нямам представа какво е. Тайна книга, разпадаща се тотално. Книга за уморените от книгите. Опитът тя да бъде уловена в определение тук е в разрез със самия текст, през който минава една жилка, близка до апофатичната теология, тоест — можем да опознаем бог само през отрицанието. Мара е онова, което не може да се определи. Ако все пак си послужим с трика да сложим едно не към цялото изказване, Мара бихме могли да го наречем демон, антиматерия, деструктивно начало. Нищото. Празното. Краят, който е начало. Нищото, което обхваща всичкото и го рои и създава.

Начинът на мислене, всичкото и нищото в тази книга са ми толкова близки, че да я прочета, породи усещане, че съм разбрана и не съм сама. Не съм сама в опитите си.

Благодаря за тази книга, появила се само в 35 екземпляра. Повече не са нужни. Повече биха били по-малко, би казал Мара. И както светът и неговото пълно отрицание решиха, на мен ми се падна последният 35 екземпляр. 35 от 35.

Подавам тук откъс, който е пример за красотата на образите в текста, за сетивното мисловно. Той не е цитат от типичния за книгата дълбоко философски пласт. Бих извадила други, но НЕ.