В Льонеберя местните чакат много туристи, но туристи, изглежда, там не идват вече. На главния път е направена колибка, в която един дървен Емил седи и дялка фигурки. Самата фигура на Емил е работа на Тьорборн Берг, синът на илюстратора на книгата Бьорн Берг. Няколкото фенове, които се отбиват, се оказват все беловласи хорa. Може бързото впечатление да е невалидно, но децата днес май вече не познават тази книга. И започнахме да се шегуваме какво проклятие би било за едно родено момче в селото, ако родителите му вземат, че го нарекат Емил. Отива малкият Емил на републиканско състезание по дърворезба и го питат как се казва, а той: Аз съм Емил от Льонеберя. Цял живот не можеш да се отървеш от този етикет.

До Льонеберя се стига по тесен път през горите на Смоланд, провинцията в която е родена и израснала Астрид Линдгрен. Тя е от Вимербю. От Вимербю до Льонеберя са около 20 км. Льонеберя е градче, попаднало в лапите на незначимостта, все по-задълбочаваща се. Залепено е за съседния по-голям град Силвердал, на скалите високо по холивудски маниер е написано името на града. В Силвердал има огромен изоставен завод за хартия, с изпотрошени стъкла, предупредителни табели, че снимането е забранено, а пред самия заключен портал лъщят две нови е-колонки за зареждане на автомобили, но не работят. Призрачна работа.

В църквата на Льонеберя две момчета чистеха с прахосмукачка огромния килим. Независимо по кое време се оказваме в разни църкви в Швеция, винаги затварят след 5 минути. Тази случайна синхронност вече ме изумява. Църквата блести от чистота и вяра. Вероятно беше мито с оцетен разтвор, защото вътре миришеше хигиенно кисело. Момчетата ни попитаха откъде сме, а аз едва не се сдържах да ги попитам дали не се казват Емил. Не? А поне нвкой брат?

В гората над града малка махала от запазени стари традиционни къщи показва бита и стои като унило убежище на идилията. Има паркинг за поне 100 коли, но се оказахме единствените гости. В малкия къмпинг до самата махала беше се разположило само едно семейство, норвежци с три деца, които бродеха из изоставения туристически обект и се чудеха в коя сграда да проникнат въпреки заключените врати. На поляната пред празната махала се извисява лятното дръвче, което го издигат навръх лятното слънцестоене, по време на големите тържествата. Дръвчето вече е пожълтяло, но все пак е знак, че на това място се събират понякога хора и празнуват. Толкова за Льонеберя.

По пътя обратно към Вимербю се минава през през голямата лятна детска мечта —

Булербю, всъщност Севедсторп.

Там наистина е пълно с деца. Булербю са три къщи, плевня и няколко бараки. Ако сте гледали филма, всичко е същото, няма шега, няма измама. И днес безгрижни деца скачат в плевнята и се борят из сеното. Даже небето се смръчква и се кани да завали, като на филм. Сред тази идилия е добре да ви разкажа, че съществува т.нар. „Синдром Булербю“ — копнеж по чистия и щастлив живот като в Булербю, най-често срещан сред германския свят, идеализация на шведския живот и спокойствие. Почти всички деца в Булербю бяха германчета и бяха облечени като от филма. Замислих се какъв би бил аналогичният синдром за българите и имам отговор — Синдромът Гърция.

За Вимербю ще спестя разказа днес — била съм няколко пъти, разказвала съм и преди. Ако има интерес, ще се върна и към тази тема. Но Вимербю и самият увеселителен парк с къщички, Пипи и какво ли не са просто само някаква шведска версия на Дисни. Като излезе човек от дивните гори с езерата, усеща Вимербю като голям и напрегнат град, а не е.