Попаднах на това стихотворение от Паул Целан и ми се прииска веднага да го преведа. Мира не ми даде, докато не се строи и подреди .

Сякаш в общата българска представа за поезията на Целан се е загнездила заблудата, че тя е очукана, трудна и неритмична. Целан си е даже понякога по Рилке римуван.

Стихотворението, което не е велико, нито съвсем целановско, е написано в Париж на 15 или 16 юни 1949 г. То е песничка. Шансон. В писмо до Ерика Лилег (Erica Lillegg) пише: „При Нотрдам ми хрумна едно стихотворенийце, странно, даже е римувано. Не аз го написах, а ти — ето го.“ Отпечатано е за първи път в „Дума и истина“ (1951).

–

Разклон е времето,
забравиха навред.
Лета изсвирва то
до морски лед.

Какво сърцето е,
забравата ще предаде.
От скрин и чекмедже
мигът расте.

Създава мила реч,
изпълнена с тъги.
И тук, и по-далеч,
разбра, нали.

Паул Целан
Превод от немски: Петя Х.