In weiter Ferne, so nah! /

„Така далеч, така близо“ (1993) е продължението на Вим-Вендерсовия „Криле на желанието“ (1987, Der Himmel Über Berlin) и пак имаме ангели, този път над Берлин след падането на Берлинската стена. Потсдамският площад е още в състоянието си от началото на 90-те — една пуста земя, строителна площадка и руини в сърцето на новия Берлин. Удивително е да се види на филм това състояние а нещата, погледнато от днес.

Изобщо целият филм стои като едно прощаване с 90-те, носи културните и политическите белези на епохата. Появява се Горбачов, който играе себе си и изпраща сякаш капсулирано послание за мир към нас, хората на 21 век. Появява се Лу Рийд, целият филм е зает от звезди, библейски сюжети, философия за времето, арт и рок. За очите и духа има кинокартини — пиета, „Крясъкът“ на Мунк (когато Касиел пада на пода в музея, гледайки картина на слизащ от небето ангел), паднал ангел. Дори мисля, че този филм с добил платина и величие. И веднага се усеща и Стриндберг и то точно с онзи сюжет, в който пратеничката на бога гледа човешкото страдание, това е в пиесата „Сънища“ — дъщерята на индуския бог Индра е пратена сред хората и научава тяхната тегоба, страдание и властта на времето. Подобно се случва и с англела Касиел във филма на Вендерс.

А диаболичният образът на времето, което се явява като човек с името Emit Flesti, което е ананим (псевдоним, който се чете отзад напред) на Time Itself / Самото време?

Самото време с този монолог:

„Първо, времето минава бързо. За невестулката времето е невестулка. За героя времето е героично. За простутката времето е просто поредният клинет. Ако си добър, времето е добро. Ако бързаш, времето лети. Времето ти служи, когато го владееш. Времето ти е господар, ако ти си неговото куче. Ние създаваме времето, ставаме негова жертва и го унищожаваме. Второ: Времето е извън времето. Ти си часовникът!“

Или с твърдението, че времето не е пари. „Времето е отсъствие на пари.“

И се сещам как времето беше централна тема на 90-те. Дори и в България, с лозунга, белязал поколението: „Времето е наше“. Каква илюзия! Каква ирония!

Сега вече сме вразумени и отрезвени и не влагаме никаква вяра във времето, поне откакто сме прочели книгата за времето на философа Рюдигер Сафрански, примерно.