Baisers volés /

“Откраднати целувки“ (1968, Франсоа Трюфо) е третият от поредица филми за Антоан Доанел, забавна млада любовна история сред още по-смешни детективски преследвания из Париж. Без да разказвам сюжета, ще обърна внимание на няколко неща.

Първото е прекрасната подигравка с военните, с военната дисциплина, и цялата свобода, която струи от такава антивоенна настройка, която се появява обикновено във времена на възход на мира и на икономически бум след края война в либералните общества. Тази фина и нецентрална сюжетна гънка в началото на филма доставя особено днес огромно удоволствие, защото светът в момента е военен, а човекът — парадоксално — не е военно животно. Отказът от военна служба, подигравката с военните е началото на опулентна (много ми е сладко напоследък това смешно определение) литература на удоволствието, изобщо изкуство на удоволствието… Примерно да си спомним „Пяната на дните“. Тук се отклоних от филма, на който 1968 му личи по красив начин, за който днес можем да мечтаем.

Второто е озъзнаването какъв великолепен актьор е Жан-Пиер Лео (Jean-Pierre Léaud), пресъздаващ образа на Антоан Доанел.

Жан-Пиер Лео е свързан и с филмите на Годар. За мен незабравим в ролята си във викторианската драма на Трюфо Les Deux Anglaises Et Le Continent / Двете англичани и континента (1971). Мислех си колкото е добър той и в „Откраднати целувки“, гледайки сцената пред огледалото, когато героят повтаря може би около минута първо името и фамилията на своята любима, после на другата си любима, после своето име и фамилия. Този поразително силен момент, който разкрива вътрешната борба на героя и невъзможността да избере, да реши, да е наясно с чувствата си, се врязва в паметта на зрителя.

И да спомена тук Делфин Сериг (Delphine Seyrig) в ролята на мадам Фабиен Табард, тази, чието име се повтаря в огледалото. Прекрасната Делфин Сериг от киношедьовъра, един от любимите ми филми за всички времена, L’Année dernière à Marienbad / „Миналата година в Мариенбад“ (1961) на Ален Рене (Alain Resnais). Да си представим какъв е ефектът — когато тя се появява в „Откраднати целувки“, публиката вече има запечатан образа на фаталната красива жена от Мареинбад. Не е нужно да се обясява, че зрителят вижда богиня. Затова и ролята ѝ е така пестелива. Тя съблазнява само с това, че я има. Достатъпно е да налива кафе от порцеланова бяла кана със златен ръб и на всички ни затреперват с тихо дрънкане чашките върху чинийките в ръцете. Между другото, филмовата представа за Мариенбад, познат ни като Марианске Лазне, си е чисто френска, и добре че е така — филмът не е заснет в легендарния курорт, който и тогава и днес вече е доста западнал, но това в друга история…

И все пак да не пропусна да спомена и друг важен женски образ — сладкият образ на Клод Жад (Claude Jade), която тогава малко е приличала на Лив Улман, наистина!, но без Улмановата драматична дълбочина.