В разговора на Петър Уотърхаус, между ценните лични неща и нахвърлянето на поетологическите принципи в поезия на Ингер Кристенсен, той обръща внимание и на една друга особеност на четенето/на литературата. Позовава се на Витгенщайн с въпроса, в една поредица от числа от типа 2, 4, 6, 8, кое ни носи увереност, че следва 10? Не може ли поредицата да върви така 2, 4, 6, 8, 13, 10, 12, 14, 16, 13… Защо четем един текст напред сякаш се плъзгаме по него? Изреченията са разломени. Думите са разломи, в тях няма гладкост. Литературата трябва да прекъсва това градко четене. Да е течение, обратно на склонността да сливаме.

Това е базисна мисъл, която би трябвало да имаме на преден план в ума си, когато пишем собствените си стихотворения или сме тръгнали да съдим за качеството на нечий текст. Струва ми се, че съзнанието, че поезията е разлом в гладкостта, би трябвало да бъде точка първа в плана за въздигане на родната поезия. Напоследък стана салонно да се говори колко силна е българската поезия, какви събития, какви постижения. Обаче рядко някой задава въпроса, на какво се базира тази оценка, кое дава поводи за радост и възхвала. Случи ли се нещо ново или се циментира добрия стар кич? Цени ли се разломът в гладкостта?