в началото беше грънчарското колело
то се въртя, та се катурна
пък се търкулна нататък
и се изобрети движението 
и посоката се появи
всичко живо стана и тръгна
времето се окръгли
пътищата се загладиха и удължиха
потеглиха по тях коли и охлюви
падна стомната и се строши
а колелото
се върти ли, върти

Можехме да започнем със състезателния автомобил на футуриста Маринети. Или преди това – с майстора на каруци Сали Яшар от „Песента на колелата“ на Йордан Йовков. Да минем през възхода и упадъка на автомобилната промишленост на Детройт в средата на 20. век. После – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Роберт М. Пърсинг. И пътешествието на „Автонавтите по космострадата“ на Керъл Дънлоп и Хулио Кортасар. Това би било широката, бърза лента през литературата. Ако желаете, четете го като списък с препоръки.

Този увод в свободен стил обаче започва днес, почти в бъдещето, по собствените ни тънки литературни пътища, а именно – той се оформи по време на едно весело шофиране из стръмните улици на малък централноевропейски град в търсене на свободна зарядна колонка за електрическия автомобил. 

Рядко си замисляме, че живеем във време, което преобръща за пореден път идеята за движение, формата и техниката на автомобила. Моята почти вековна баба, живееща на този свят кажи-речи от времето на Маринети, возила се на каруца като дете из Добруджа и жадна за новото, с основателната за възрастта си тъга говори, че няма да се случи да живее и в дните на гъсто улично движение от сомуправляващи се автомобили из града. А как ѝ се иска! Може и да успее, бъдещето започна. 

Ние обаче успяваме да разкажем една версия за автомобила през литературата на подбрани съвременни български автори. Има го тук носталгичния москвич от детството, профучават неприлично бързи коли, по страниците ръмжат мотори, срещаме бензиностанции, автомивки, автосервизи… Срещаме самотници, затворени херметически в туловищата на металните си чудовища; хора, вгледани през предните стъкла в киното на собствения си живот, хвърляме погледи в огледалото за обратно виждане. Мигач… Светлини. 

В една оптимистичен версия бъдещето на автомобилното движение може да е чисто, екологично и безшумно. Но засега сякаш сме хванати още в бензиновите пари на своето минало. Литературата е винаги изходът от задънената улица. И винаги всички се движат в единствената възможна посока – към морето.

Освен автомобили, този брой насочва вниманието също към стойностната поезия на

Аксиния Михайлова; в него ще откриете и поетически цикъл по картини на Търнър от Цветанка Еленкова; предлагаме голям брой нови преводи на станалите вече класика стихотворения на Розе Ауслендер – една от значимите немскоезични поетеси на 20. век. Също: рецензии за стихосбирката на Албена Тодорова и за дебютния роман на Момчил Миланов. 

И има стихотворение с каруца от родното ни едно време – от Мара Белчева.

С това пътят на Литературно списание ТЕКСТИЛ свършва. Но пътищата на литературата са неизброими, а срещите – неизбежни.
Затегнете коланите и винаги приятно пътуване! Пътят е целта.

Петя Х.

Петя Хайнрих, есента, 2021

Уводът към ЛС ТЕКСЪЛ, бр. 4