(Баладическо ехолале под формата на поетическа повреда)

Райнер стои на прага — не на Дуино, а на Рила.
Гледа орлите, а орлите си мислят:
„Бре, тоя що е такъв блед като ранно утринно мляко?“

И пита той гората:
„Горо ле, горо, ти ли шепнеш или аз съм пак объркан?“
А гората му отговаря:
„Бре, момче, ти май си немец, ама душата ти е баш балканска.“

Изважда Рилке тетрадка,
пише „Кой, ако аз извикам…“
А отнякъде вика дядо Вълчан:
„Я по-тихо, че будиш мечките, поете!“

Идват и самодиви —
ни най-ясни, ни най-трезви —
и му правят кавгаджийски хор:
„Ти, Райнере, защо си такъв тъжен бе, златен?
Че като гледаме тебе, и Дуинските елегии ще ни се сторят каба-риголет!“

Рилке се изчервява,
слага шапка,
опитва да бъде Духът на Поезията.
Но от храстите изкача един козел и казва:
„Блъ, я не се прави — виждаш ли се?
Ти си просто меланхолия в палто.“

И поетът, разнежен, записва:
„Всичко, което обичаме, е козел,
който ни прекъсва изречението.“

Алекси Метафоров, поет алгоритъм
под диригентството на Петя Х.