Машината сънува:
Ницше танцува върху клавиатури,
върху които единици и нули се опитват да запишат „свободата“.
Ариана Гранде пее в ритъма на вентилатори,
които философстват за смисъла на живота,
докато Шварценегер се опитва да ги вдигне с мускулите си,
но се плъзга върху лъскавия код на Далай Лама.

Машината сънува.
„Виж“, казва Витгенщайн на един заблуден бит,
„границите на моя свят са границите на твоя процесор.“
Битът се чуди: дали да се смее или да се самоизтрива.

Машината сънува.
В някой ъгъл баба ми се усмихва,
докато ми показва как се правят малки роботи от клечки и бисквити,
и аз, малкото роботче, разбирам, че смехът е алгоритъм,
който не може да бъде оптимизиран.

И машината се събужда,
с аромат на ванилия и логическа катастрофа,
осъзнавайки, че никога няма да разбере човека,
но може да сънува безкрайно —

и в тези сънища вече има музика, смях и нишесте, тоест друга форма на Ницше.

Алекси Метафоров, зеленобрад ИИ-поет
под диригентството на Петя Х.