За последния роман на Джулиан Барнс

Един роман за любовта и смъртта, за паметта и изличаването на спомените пише Джулиан Барнс и с него оповестява, че това ще е последната му книга.

„Отпътуване“ е финалът на литературното творчество на един от безспорно големите писатели на нашето време. Носител на наградата Букър и странно защо неносител на Нобел, фин познавач на френската литература, лексикограф, човек с изтънчен английски хумор, образцов постмодерен автор, непрестанно заявяващ се атеист. Изправен пред лицето на неизлечима болест, пред предизвикателствата на стареенето и крехкостта на тялото, познал обещанието за край, Барнс пише книга на сбогуване. Започнатото трябва да бъде завършено. Един атеист знае, че след смъртта няма нищо, а животът е краткото осъществяване на плътта. Казано иначе в този дух – живите днес са само незначително малка част от всички онези хора, които са били вече родени и онези, които още не са. 

Романът излиза в началото на 2026 едновременно на много езици, точно в навечерието за 80-та годишнина на автора, на 19. януари.

Отново както и при другите му романи и с ведър стоицизъм Барнс преминава през важните за него литературни образци, произведения на изкуството и теми, сякаш се сбогува с всичко онова, което обича и което е осмислило живота и работата му. Разбира се, и Флобер е тук. (Да си спомним, че с романа „Папагалът на Флобер“ в средата на 80-те Джулиан Барнс се прочу по света.) Марсел Пруст и френските поети символисти. Древногръцките философи. Английските писатели, негови съвременици, Мартин Еймс, Филип Ларкин, когото цитира с „Поетиката на отпътуванията“ (Poetry of Departures). Оттам е и заглавието на романа, което на английски е Departure(s). 

Поетиката на отпътуванията рядко води до гара или летище, пише Барнс. В реалистичните романи героят заявява, че потегля, тъкмо тръгва, но получава угризения, разколебава се и се връща вкъщи. В поезията мечтата по далечни места ражда стихотворения, но малцина поети наистина отиват там, накъдето копнежът им ги води. Животът, пише Барнс, е такъв вид пътуване, при което пристигането става преди заминаването. И нали е атеист, затова не поставя въпроса откъде пристига човекът с раждането и накъде отива след смъртта, но в текстовете на Барнс читателят често се натъква на подземия и тайни ходове – неизказани съждения, провокации за мисълта, цитати и автоцитати, противоречащи си. С подобни афористични съкровища е изпъстрен целият роман.

„Отпътуване“ е тънка книга, по-малко от 200 страници. Подобни автофикционални начинания в днешни дни избухват в книги с четворно и петорно по-голям обем. Книгата е построена по типичния за Барнс начин като хибриден постмодерен роман. Започва с прустовата курабийка и шегите на паметта. Спомените са винаги ненадеждни и героите в историите излизат по-ярки и по-добри, отколкото обикновено са в реалността. Следва цяла глава с диагнозата рак в началото на пандемията от Ковид, болницата, несигурността, симптомите, дневникови бележки и въпросът как човек се справя с мисълта за смъртта. В центъра на книгата е разположена една любовна история, която започва и свършва през 60-те години между студенти в Оксфорд и последвалата повторна среща на героите днес вече като зрели хора, възпламеняването на чувствата, после сватба и интимност. Тази история се държи като измислена, но уж е от самия живот. И героите са държат като че ли ни подвеждат. Но да оставим въпросите кое и доколко е фикция и кое е „честна дума“ да бъдат решавани от литературните изследователи на Барнс и биографите му. Разбира се, в голямата литература, както и в живота всъщност, любовта никога не води до щастлива развръзка. Любовната история засяга началото и края на човешкия живот, същинската голяма част, дългите десетилетия живеене между младост и старост остават неизвестни. Поне в романа е така. Това е толкова елегантно смешно, мистър Барнс! Книгата завършва с цяла глава от сбогувания, раздели, отпътувания. Краят е вълнуващо до сълзи сбогуване с читателя.

Стилът е ироничен. Културно сдържан. Мъдър, обаче начетено мъдър, не старчески всезнаещо. Щедър към живота. Барнс пише с открита благодарност за отворените граници на съвременна Европа, с вяра в демокрацията, с грижа към природата и тревога за климата.

В романа се описа и срещата с журналистка, която по време на едно интервю неотдавна му задала въпроса дали в ролята си на привилегирован бял мъж, който не е получил Нобеловата награда за литература и няма да я получи, сега той избухва в ярост срещу смъртта на светлината. Този странен въпрос препраща към онова прочуто стихотворение на Дилан Томас за смъртта, по-точно към стиха: rage, rage against the dying of the light. На български то е добило популярност в превода на Александър Шурбанов като „вий, вий срещу смъртта на светлината“. И точно тук разбираме как този иначе гладък превод на стиха ни създава проблем със смисъла като цяло. Да виеш е точно обратното на това да избухваш в ярост. И за да стане объркването на български още по-голямо, Барнс отвръща, че е стоик и понася живота кротко и с хумор. Как ли? Какво прави, след като не избухва в ярост? Той вие. Да, именно вие, вие срещу смъртта на светлината. Как ли е разрешен този проблем в българския превод?

Отпътуване / Departure(s), Джулиан Барнс, , пр. от англ.: Надежда Розова, изд. Обсидан, 2026.
Откъс от книгата на български.

Петя Хайнрих