Опит за надникване в механиката на книгата

„Странично осветление“ спира времето и всичко се случва между две трепвания на стрелката на минутите. Юрий Рахнев отваря пространство във времето и пълни това новопоявило се място с едър монолог, в който си задава въпроси за конкретиката (кой открадна фотоапарата) и за изкуството (как се става творец, какво е чувствителност на творец). Това е един много фин трик, през който авторът показва как върви светът и времето вътре в човека. 

Как върви времето вътре в човека? 

Човекът в романа на Рахнев носи време, което е разкачено от времето извън него. Това вътрешно време е суверено, ужасно тежко под тежестта на аза, лично и ценно. То непрестанно сверява вътрешното преживяване на света с външната реалност. Тиктака, когато часовниците вън са спрели. 

То върви с темпо, което позволява в един миг да се побере цялото съмнение, паническата атака на живота, началото и краят на любовта и всички други несъществени неща, които ни крепят да продължим. В момента, в който стане ясно „кой е крадецът“, времето тръгва пак и вече нищо не се случва, както нищо не се случва и в живота по приницип. 

Нещата се случват някъде извън живота, който е видим и ясен. Случват се в нишите, в нас. И затова и литература от нишите е по-интересната, литературата на аза ни е близка. А литература като тази на „Странично осветление“ обърква, тече в сложни и дълги изречения, проваля синтактическата самоувереност на езиковия стандарт и върши всичко онова, което трябва да върши добрата литература — противоречи си, себенадмогва се и се смее в моментите, които са трудни или просто само забавни.

„Странично осветление“ е яростният монолог на един фоторепортер, градски човек на нашето време, тръгнал по следите на заплетена история. Острият език, поетически и пълноводен, гневен и крехък прониква в психологически дълбочини и вае трагикомични сцени. Изправени сме пред вечните теми за изкуството и свободата на артиста, за личното пространство, за трансформирането на болката във воля за творчество. В тази книга има смях и култура, Бийтълс и Анди Уорхол, София и нейната жълта тъга.

Петя Хайнрих
радиотекст, излъчен през юли, 2024