Le Sang d’un poète /

“Кръвта на поета“ (1930), Жан Кокто е грандиозен почти едночасов триумф на сюрреализма. Един от филмите, които могат да служат за учебник – по тях поетът да се учи какво е свят в граничното състояние между реалност и фантазия; какво е изкусна форма; какво е естетизиране; какво е стилистика и последователност; каква е ролята на поета, а тя е да шокираш широката публика, да ѝ предлагаш материал, с който тя трудно да се справи, да си на ръба. Разбира се, че почти 100 години по-късно техническите решения във филма ни изглеждат смешновато ръбести, но силата на фантазията и творческата мощ са зашеметяващи.

„Кръвта на поета“ се състои от четири епизода, почти несвързани или странно свързващи се, в които един поет се застрелва по яворовски поне два пъти и гъста черна кръв му бълбука от слепоочието, в следващия епизод той отново става и извършва геройски бели. Любима ми е сцената с устата, която поетът първо изтрива с ръката си от рисунката и така на дланта му порасва уста, която говори, настоява за чист въздух и дори се целува с него – това да се целува собствената ти уста с другата ти собствена уста е най-автофикционална автофикция и най-сюрреалистичият инцест par excellence. Даже виждаме тази уста как ходи с ръката, върху която се намира, по тялото на поета и му доставя вторични удоволствия, това се случва през 1930.

Помисля ли си за Кокто, винаги си представям как някой преминава през огледалото. Докато тук в „Кръвта на поета“ огледалото става на вертикален басейн, в който поетът цопва, то две десетилетия по-късно при „Орфей“ минаването е по-професионално, по интуитивно, по-сюр.

И покрай този басейн се сещам за басейна на Салвадор Дали в Порт Лигат с формата на огромен пенис, в който творецът се е носел напред като самотен сперматозоид към изхода. А филма за Салвадор Дали гледали ли сте го? С фалшификатите, лудите партита и Гала като изпечена мошеничка? Dalíland (2023, Mary Harron).