Най-после една мечта по-малко! Случи се така, че тази пролет посетих езерото Лох Нес в Шотландия. В детските ми представи, оформени от прочетено и чуто, езерото представляваше кръгъл обозрим водоем, от който в средата се надига главата на легендарното чудовище Неси. Дали нямаше дори подобна карикатура в сп. „Космос“? И ето, че сме паркирали колата високо над Лох Нес, в Шотландските планини. Отдолу се разкрива студеното синьо око на водата, тихо и неподвижно, не прелита орел над него, не минава лодка, нито рибар клечи в ниското върху дървения кей. Езерото, което прилича на море, не се обхваща цялото с поглед. Ако има чудовище там долу, колкото и да е голямо, то главата му, гледана оттук, би била сигурно с размерите на карфица. И тогава го видях! Едно бяло петънце над кротката вода. Грабнах телефона, снимах го бързо. Откакто показвам снимката с думите: „Ето го Неси!“, без да посочвам конкретен обект, всеки потвърждава, че го вижда.

Така и с драконите. Така и с всички тези герои, които вървят с човека, откакто е човек, а може би и преди него. Те съществуват, защото на очите не може да се разчита. Но на митологията, културата, литературата и на лупите може да се разчита. Също и на специалните ефекти. Скоро, когато метавселената отвори вратите си широко, ще открием как какви ли не зъбати, смешни, демонични и рошави същества седят на одеялото за пикник до нас. Но даже без метавселената понякога забелязваме, че съседът, таксиметровият шофьор или любимата са си натикали опашки в панталоните, рога под шапките или щом отворят уста, изскача раздвоен език. Някои са феи, други са джуджета.

Раннохристиянската мъченица Перпетуа, на която е кръстен и шрифтът за изискан печат, достигнала първото стъпало от стълбата към небето (т. нар. Stairway to Heaven), спечелвайки с несломимата си вяра доверието на бдящия дракон в подножието, който смирено ѝ подал глава, да стъпи на челото му и да тръгне нагоре.

В „Естествена история“ на Плиний Стари пише, че Африка е дала слона, но Индия е дала по-големия слон. Там, в индийската джунгла, големият слон се среща със смъртния си враг – дракона. Драконът се увива около слона, но слона го блъсва в скала, за да го премаже. Обаче драконът знае този номер и затова се опитва да се увие около краката на слона, за да го спре. Но пък падне ли слона, ще премаже с тяжкото си тяло дракона. Това е война.

Всеизвестно е, че кръвта на слона е студена, твърди още Плиний Стари. Затова в горещите летни дни драконът се свива на кравай под водата и чака врага си. Щом потопи хобот, онзи скача, увива змийското си тяло около него и впива зъби зад ухото на слона. Така го изсмуква цял. Обезкървен, слонът пада. Отровен в екстаза си и препил, драконът се свлича мъртъв върху него.

Драконитът е скъпоценен камък, получен от мозъка на дракон. Ако обаче се разцепи главата на жив екземпляр, няма да се получи, защото яростта на умиращия звяр ще пресече кристализацията, пише също в „Естествена история“. Изкуството на добива на драконит се състои в това, изпречи ли ти се на пътя дракон, да хвърлиш омаен прах в очите му. Когато заспи в наркотичен сън, сцепи черепа и извади скъпоценния камък. Драконитът излиза бял и чист, не се шлифова, готов е да владее красотата.

Подгответе за над 200 страници огън и люспи, с резки смени на топосите, катапултиране от реалност във фантазия, изникване из ъглите на същества, които развяват опашки по светофарите, сякаш този свят е техен. Сякаш е наш.

Войната, дроновете, медиите.

Фантазията, филмите, бита.

Образите, природата. И изобщо Гея, която току-виж сме спасили с литература, защото я обичаме.

есента, 2022
Един дракон, от добрите

Дводът към ЛС ТЕКСИЛ, бр. 5. За дракони.