A моят дневник ли?

25 март 2020. Захванала съм се с увода на втория брой на „Текстил“ и имам усещането, че пиша от мина- лото. Каквото и да кажа, звучи като насочено към незнайно кого и кога. И

всяко бързане ми изглежда като стоене на едно място. По стръмнината на дните ни. За първи път след толкова редакционни обръщения през годините ми се ще да кажа: „Нека някой друг ми напише увода“.

Ще бъда кратка и ще насоча към движението. Без цел.

Дали с лекотата, с която вдигаме мобилния телефон, за да си направим селфи, пишем? Какво се отразява в текстовото огледало. За тази книжка се  впуснахме в търсене на голямото аз. Автофикция. Фрагменти, разкази, прозаични отломки, дневникови записки и поезия надникват в заградения двор на личното. Получи се една застинала картина. Без предчувствие за катастрофа. Едно вглеждане в огледалото, което освен личната фигура обхваща и фрагмент от средата, каквато беше.

В дните, когато пиша това, мнозина от нас изпитват копнеж по простора и волността на една безцелна разходка. Как ли изглежда този копнеж в окото на читателя от бъдещето, тръгнал с дълги бавни крачки през оживени булеварди до книжарница с отворени врати… През затворения прозорец на днешната ни социална дистанция този брой е посветен и на вървенето, посоките и тяхната липса, на преподреждането. За отправна точка може да ни послужи пасаж от флуидния текст на Велислав Д. Иванов, „Да разхождаш костенурка“:

„Да се разхождаш без цел, напосоки, заради удоволствието от наблюдениетo. Така Larousse сбито определязначението на глагола flâner, фланирам, който опитвам безуспешно да преведа. Разхождам се е едва отправна точка; в блуждая трепти излишна тревожност; кръстосвам и странствам подсказват липсващ хъс и мащаб; лутам се и скитам предполагат вярна посока в лабиринта; шляя се издава единствено изгубено в ходене време. А езикът ни е неумолим и към извършителя на действието – фланьор на български се родее с безделника и лентяя (онези без работа); с бродягата и скитника (онези без дом); с кибика и зяпача (гледащи чуждите животиотстрани); с нехранимайкото (нехаещ за родителите си); с тунеядеца (изяждащ собствената си сянка); с няколко почти избледнели турцизми (хаймана и прочее). Навярно най-близката до оригинала дума, която научавам от синонимния речник, е празноскитащ. Едва назован, фланьорът е съден от нашето слово.“

Нека нашето четене бъде една безцелна разходка. Заслужаваме това разхищение.

26 март 2020. Вчера мина градинарски камион с млади дръвчета и попълни липсите. На отсрещната страна на алеята сега е засадена млада липа на място на падналата след бурите. Редът и последователността на дърветата по алеята е най-мощното успокоително в тези дни. Усещането, че всеки си върши работата, че нищо не е оставено на разруха. Гледах ги градинарите през сърцевидната дупка в дървена лъжица, свършиха си работата, оградиха дръвчето с три подпиращи колчета, загладиха пръстта и се понесоха нататък. С това би могло да завърши онзи най-труден увод. Кога ще можем да отпечатаме броя, засега е неизвестно. Само една малка разходка под липите до новото дръвче.

Петя Хайнрих

Уводът към ЛС Текстил, бр. 2.