Нерядко срещаме в някое иначе сполучливо на пръв поглед стихотворение смущаващо несъответствие при сравненията или противопоставянето. За нагледен пример нека да си послужим с везната. Нека сложим от една страна нещо непоносимо тежко каквото е любовната болка при загубата. Всеки би се съгласил, че това е изключително тежка тежест, най-тежката. Какво да сложим от другата страна, за да покажем колко тежи тази загуба? Трябва ли да сложим от другата страна всички богатства на света, като под богатство разбираме всичко онова, което е ценност, за да покажем по този начин, че дори те не помръдват везните – любовната загуба е по-тежка от всички богатства. За какво са ми злато, пари и коли, ако не си ти. Готово. Това е дебелото решение. Натъртеното решение. Това е решението на чалгата и лесната поезия. Това в решението, което изисква най-малкото емоционално и интелектуално усилие у четящия, пък и у поета.

На пръв поглед изглежда парадоксално, но елегантното решение е да се сложи на везната минималното малко друго скъпо. Само колкото да покажем, че противопоставяме ценност или че сравняваме ценно с ценно. Везната, разбира се, няма да помръдне, защото, ясно е, товарът на любовната загубата е огромен. Как може да очакваме, че малкото ще вдигне голямото. Това очакване няма да се сбъдне. Това очакване трябва да не може да се сбъдне. Това е силата на поезията. Тя е не в това да разклати везните, а да разклати съмнението ни, когато везните не помръдват. Везната няма да помръдне, ако сравним тежката любовна мъка с малка люспица златинка перушинка. Но пред очите на четящия ще изникне целият път нагоре, към все по-тежкото, пътят към все повече и все по-тежки решения и отвореният край, отворен към безкрайно многото, към максималното. Към въпроса. Така стихотворението не дава готов отговор, а дава път и схема за процедура.

По същия начин може да се отнасяме в поезията с екзистенциалните проблеми като бедност, болка, загуба, несправедливост, смърт, война, политически конфликт. Казвам може, а не трябва. Добре е да се отнасяме внимателно, защото най-лесно се изпада тук в безвкусие, грубост и неуважение. Ако например правим сравнението как някой няма коричка хляб, а друг тъне в разкош, това е пропагандна поезия, лява чалга, не е социално чувствително. Екраните ни заливат с подобни манипулативни сравнения и те се промъкват в поезията, когато прагът ни е нисък.  Въздействащо би било например да покажем човека, който няма дори коричка хляб, сравнен с този, който има само една троха, за да изразим колко е голяма пропастта между нищо и базисно малко. Тогава вече наистина виждаме колко много отворено има нагоре. Не ми идвай с цялата истина, както пише норвежкият поет Улав Хауге. И по-нататък – ела с една прашинка сол.