Самостоятелната изложба на Йоко Оно в Дюселдорф, съвместно с Tate Modern, показва творчеството на една от мощните фигури в изкуството и до днес. С нарастващо значение. Изложбата, също като паралелно протичащата на Герхард Рихтер, е пълна с публика от сутрин до вечер и показва едни от емблематичните творби на Йоко Оно. Тук са инструкциите от книгата ѝ „Грейпфрут“, някои от тези превеждах тук всекидневно миналата година. Става дума за малки парченца поезия под формата на инструкции.

Йоко Оно, свързана с концептуалната поезия и с флуксус, разширява понятието за изкуство, настоявайки че фантазията и духът трябва да се отприщят. Това е нейното разбиране за „музика на ума“, музика на съзнанието.

Показан е запис на пърформанса ѝ Cut Piece 1964, при който хора от публиката режат части от дрехите ѝ, започват да стават все по-груби и цялото завършва със съзнаването колко лесно ние, добрите хора, можем да преминем границите на личното пространство на ближния.

Идеята за мира с онзи прочут момент, когато Йоко Оно и Джон Ленън лежат голи в хотелското си легло. Между другото, тази нейна работа се тематизира и в новия великолепен филм на исландския режисьор Балтазар Кормакур, Touch (2024), един от тазгодишните кандидати за Оскар в категорията за интернационален филм.

Тук, на широк екран, е и цензурираният филм на Йоко Оно, Bottoms (1967), в който се показват в близък кадър голи дупета, които вървят напред и говорят. Става дума отново за послание за мир. Именно опитът ми да покажа кадри от този филм в контекста на изложбата бяха свалени от системата на фб онзи ден, и ми развалиха цялото удоволствие да разказвам от мястото на събитието. Не знам какъв е проблемът на американските компании с голотата на тялото, но в Европа хората си водят децата на тази изложба и на никого не би му хрумнало, че в това има нещо неприлично.

Има няколко бели шахматни дъски само с бели фигури. Белият шах на Йоко Оно. Посетителите на изложбата са окуражени да изиграят партия бял шах. Посланието е ясно – всички сме еднакви и в разгара на играта не знаеш коя е твоята фигура, която е противниковата. Изведнъж противници няма. Няма и победител, няма губещ. Това е една красива утопична игра, която е особено силна като внушение днес, защото през последните години идеята за мир се корумпира. Желанието за мир стана мръсно, понеже беше свързано с целите на агресора. Това е особено прерверзно и е една от съществените ограбвания на свободния ни свят, което се случи подмолно и с наше съучастие. Някой ден самите ние ще се чудим как влязохме доброволно в този капан. И понеже работата на Йоко Оно отстои назад във времето, тя остава идеологически незамърсена от съвременния контекст. През нея можем да изразяваме желанието за мир, което иначе не можем вече да изразим.

Може да се види и легендарната работа Ceiling Painting (YES Painting), 1966.

Рисунката ДА на Йоко Оно представлява дребничко изписано YES върху лист хартия на тавана. Ама действително е много, дребно изписано. Толкова е дребно, че ако не знаем, че го има, няма да го видим. По-малко е от бълха. Под него е закрепено стъкло. Има стълба и лупа. Погледнато от пода, не се вижда нищо. Човек трябва да се изкачи по стълбата, да погледне през лупата, да обходи с лупа в ръка полето на листа, за да открие ДА. Откритието на ДА, изненадата от положителния отговор, е момент на чист изблик на щастие и утеха. Просто ДА, тихичко и трудно за откриване.

Какво можем да мислим от цялото това? То ни казва нещо за пътя, височината и величието на ДА. То ни казва, че ДА не означава да си излъчвателка на позитивна енергия, ДА не крещи с големи пътно-жълти букви от стените, ДА не тече от чешмата. ДА не означава да си от пластилин и да се оформяш под натиска на очакванията. ДА не означава бърза реакция при отказ от разсъждение, напротив. ДА е усилие.

Да е утвърждаващият отговор след положено усилие – трябва да изкачиш стълбата, да потърсиш, да поискаш да откриеш. В този смисъл ДА е същото като НЕ, но от обратната страна.

Разбира се, към всичко това трябва да добавим и смеха, готовността за радост.

Извънредно силна изложба. Политическа по неполитически начин.

Неотдавна попаднах на актуално видео, в което български университетски влиятелен преподавател обясняваше как Йоко Оно не била вече актуална, или нещо подобно. Обясняваше как да ѝ се поправят работите, че да станат добри и учеше студентите си да не бъдат като Йоко Оно. Стана ми не само тъжно. Заболя ме. Защото къде сме ние, какво правим с тази поезия, кое е понятието ни за изкуство, какво искаме, какви пътища асфалтираме… Защо най-после не се появи поколение български поети, което да дефинира своето поетическо извън тази подтискаща локлана теснота. Докога тази теснота, докога това дребно доволство.

Отвън пред изложбената зала се намира и дървото на желанията, също работа на Йоко Оно. На него на картончета посетителите могат да напишат желанията и пожеланията си. Разбира се, че окачих и своето. И то не е по-различно от милионите различни други желания. По същество ние винаги измолваме едно и също, както и да го формулираме и въпреки огромните си разлики.