-
Вече сме в пролеттаа е едва декемвризащо е тази бързинас която снежинкитесе топят, падналите въздухът носикристално известиетруден фрагментнеразчетим докрай понеже светлината не стигада извади телатана буквите от мрака само дългата сянкана дълго отлагано имесе извива към отсъстващотослънце – какъв самонадеян кълн Петя Х.6.12.22
-
Да припомним отново – дали едно стихотворение е красиво или грозно, дали ни вълнува или изобщо не ни вълнува – това не е признак нито за добра, нито за лоша поезия. Просто по този признак нищо не може да се оцени. За да е добро стихотворението, то трябва да носи нещо – да има откритие
-
Очакването поезията да бъдеобщественозначима екато очакването любовтада носи деца наоколо се разхождат каузипод ръка с истинизадължително са обещани, шумни и палятили имат спешни намерения да скрепятнамеренията си в плодовит съюзпреди каузите да са срещналинови истини, или обратното само че нито поезията, нито любовтасе разхождат по тази планетакато хората – те са безнадеждността и отсъствиетоглада и
-
В мазетата на Цар Освободител 17впо-дълбоко от коренасе намира влажна лабораторияв която от косъм или зъбвъзстановяват миналите хора може и от ребро и изникват из разкривените плочи в дворатела с дробове и изпъкнали вени под кожатавсе едно преди малко са слезли долуза буркан, ръждива кирка или кофа с гасена вар нито помнят ближния, нито дома
-
В полунощ градинатанай-после приличаше на себе сив меката светлина на лампитеи полуобезлистените дърветас филигранните алеи и целуващите се по пейкитевече няколко поколения цареше онази „бяла тишина“съществуваща само в този градили може би само у нас, временномакар и без да е валял сняг в кабинката пазачът четеше книгавсичко бе вътрешност на другои мракът – най-добрият ни
-
Познавам горчивия вкус на тази воданито го обичам, нито не водата, за първи път го мисля, енеподвижна форма в подвижността гризала съм тръбите ѝнося в тялото си металинаслоени одеялца върху дремеща паметбистро стъкло и вкусово сини цветчета от мухълмалката грубост, сурово месо сякаш Върбанка отваря в кухнята врататакъм мръсното стълбищеи там лежи в саждинякакъв смахнат
-
Позирах, обичамнад главата ми пишеше МЕЧКАа се състоях единствено от роза и смях зад мен прошумя найлоновият пликв кофата за боклукнякой изхвърляше тежкои непотребно: празно шишепамет, привързаност, книга не се обърнах, защотов очите на фотографа прочетохкак и това най-посленяма значение Петя Х.18.11.22 Софийска22карантия
-
В eдна ямка в подножието на алпинеумавидяхсе беше свил на охлювклан, клан, недокланбелееха рога, копита, костивадеше си, както някога, отпод мишницата тънички чревца едва не пропаднах в черупестата му квартираедва не го прегазихкакто се прегазва паметта и го попитах:откога лежишзащо не станане пораснане постигнане умря а той, погълнал не едно детеотвърна:не виждаш лизает съм да
-
Обичамлъча и острието:летище София, Цариградско шосе, Орлов мост, Цар Освободител единственото възможно пристиганеединственото заминаванебез отклонение, без назрял разговор как се срутват и растат нови сградиот двете страни на пътните лентихора и техните хлебаркив същия танц по панелитепо вената на детството микато наказание зима е билона спирката на Окръжна болницас подгизнали обувкичакам, и аз не знам
-
Вечер в ресторанта на партераизключваха бумтящата вентилационна система от тръби и остатъчната миризма на пържено проникваше през пролукизнайни само за едрите паяци на югав жилището под тавана настъпваше търпеливата тишина на яйцетоточно в полунощ се излюпваха коткитеи веднага се захващаха със зверските си удоволствиялетяха с бакърени крясъци през луната, падаха прострелянив шипката на вътрешния двор, кършеха
-
Абонирай се
Абониран
Already have a WordPress.com account? Log in now.
PetjaHeinrich 