-
Веднъж се озовах в чужд съннаоколо всички носеха в ръцете сипо един бял заекзайците се отваряха по коремитес бляскави ципове, бяха живи чантивсеки съдържаше инструкция на животаза онзи, който го носи но аз не притежавах заекзатова хукнах да живея по принципи тичайки през смях, стигнахкрая на съня, където се пада тогава някой тикна в ръцете…
-
В тялото живее лятоа в лятото – каменистапровансалска градинанощем над нея Персеидитеденем оси в дивото ѝ гроздеголемите черни червеинедостигнали водоемамрат сухи на припек, искам но желанието, както жаждатае празнина, сняг върхуслънчевия чадър, съборениплътни думи, с кухините нагореи тялото, натежало с южни вълцисе изправя, защотолятото не търпито настоява от горещината, коятони държеше нощем буднида направим нещо…
-
Почти полунощ, бързотолкова многопропуснахме да си кажем в студените градинисветлината на уличните лампиизобретява бъбрив животот сенките на буци пръст сякаш за да предотвратя загубатаотправям празно съобщениеотворено в долната частпри иметокато обърната с гърлото към земята бутилка земята е жадна, но историята ние бедна на думи Петя Х.30.12.22“Рейнски песни“
-
В ядрото на смеха си пожелахменещо да се счупизъб от гребенакукичка на обицапълна чаша нужно емалко произшествиеда отложи голямото неизбежно смехъткато песента и вървенеторони от времетои му връща обратнопрозрачни водни кончетаи черни квадрати кораби и монолити Петя Х.26.12.22„Рейнски песни“
-
На Валентин Калинов чаплата си отива на селотова е същото като весело, само че без вено и чаплата е като жерава, подобнабез нито една обща съгласна между тях ще ѝ заколят прасе, което тя не ядеще ѝ на наточат зелев сок, какъвто не пиеще ѝ подарят ботуши, с които не може да лети скованото безразличие,…
-
Как да минем през игленото ухо на най-кратките днис толкова едро желание, подуто и воднистоспоменът е пресен мехур от прогорена кожа внимвай с тези кибрити, казвам сино кой, сръчен в желанията си, можебез пораженияда запали един фенер Петя Х.15.12.22„Рейнски песни“
-
Обитавам сърцевината на загубататя е монета в музейна витринане се мърда в метал, отвътре не свети монетата, създадена да се търкаляе хваната в клетката от внимателни карфицизад ламинирано стъклокоето при удар запазва целостта сипод паяжината на агресията стойността на загубата е символичнапричината за ареста ѝ е, че е изровена от земятаот побъркани златотърсачимузеите са пълни…
-
Тези приятелстваприличат на арматурни железастърчащи от занемарен строеж късно е късен следобед, винаги студеностроителят, седнал на ръба на плочатавсе по-високобавно развива опакован сандвич и когато свърши с яденетозагледан в ръцете си, които свиватхартията с трохите на топчеще осъзнаече и собствените му костистърчат, особено пръстите ще хвърли топчето през непреградената терасаи ще се захване да довърши…
-
Вече сме в пролеттаа е едва декемвризащо е тази бързинас която снежинкитесе топят, падналите въздухът носикристално известиетруден фрагментнеразчетим докрай понеже светлината не стигада извади телатана буквите от мрака само дългата сянкана дълго отлагано имесе извива към отсъстващотослънце – какъв самонадеян кълн Петя Х.6.12.22
-
Да припомним отново – дали едно стихотворение е красиво или грозно, дали ни вълнува или изобщо не ни вълнува – това не е признак нито за добра, нито за лоша поезия. Просто по този признак нищо не може да се оцени. За да е добро стихотворението, то трябва да носи нещо – да има откритие…
-
Абонирай се
Абониран
Already have a WordPress.com account? Log in now.
PetjaHeinrich 