Толкова дълго живея
загледана в камъните
че съм свидетел на движението им
а те на моя покой (сбор от човешки
трептения – ход, колело, поезия)
общото ни мълчание изравнява
страните в уравнението

роза след роза отмята градината
и ни брои

нося в джоба си шепа живи
водни кончета – всяко по едно желание

струва си да измоля всичко или
най-ценното

но аз не желая – аз знам
пускам да лети, празно от молби

над забързаните камъни
един камерен балон
с крехки сърдечни стени

Петя Х.
6.08.22