Разкодиране на банален спомен

На Климент Охридски
от прозореца на първия етаж
една възрастна дама изпращаше
поздрави на прабаба
преди половин век

а знаете ли коя съм, добавяше
знаете ли името на улицата, номера

стърчеше като каменен бюст
в рамката
със софийската сивота на страничните улици
с кафеникаво около устата сякаш яде дроб

ето го прозорецът днес
по числата на живота
тази жена е мъртва
стаята – същата карантия

съмнявам се някога да сме предали
дори един от многобройните ѝ поздрави
предателствата на децата нямат тежест
светът е закодиран, но ние имаме търпение

най-много някога да сме казали
дробчетата висят на простора

Петя Х.
13.11.22