В романа „Старите майстори“ от Томас Бернхард се срещаме с възрастен господин, който прекарва всеки втори ден от десетки години в дълго съзерцание на картината „Белоград мъж“ от Тинторето, която се намира в Mузея на историята на изкуството във Виена. И днес аз заех мястото на стария човек на пейката в музея и по едно време разбрах и много за романа. Първо, картината се намира в десния ъгъл, така че изобразеният в профил белоград мъж те гледа право в очите, когато седнеш. Гледа тe с насмешка. Със снизхождение. Казва: „Какво знаeш ти!“. После, мястото на картината не централно, тя е една от многото, една встрани. После, откритието — ами да! — Белобрадият мъж от картината, а не аз, е всъщност този, който наблюдава. Той с дълбокия и скептичен поглед на живял, борил се, постигал и загубил скъп човек — не аз с моя дребен скептицизъм, с дребните ми отрицания, с малките ми успехи и още по-малките ми последвали от тях провали… Става преобръщане и монологът от романа на Бернхард е монолог на белобрадия мъж от Тинторето. И изведнъж осъзнаването и възторгът от това, че всъщност точно на това място самият Бернхард дълго е стоял и е гледал точно от този ъгъл. И изведнъж мощното нахлуване в паметта на целия роман, като пълна река, като Дунав, това стихийно Бернхардово писане. Оглеждането и на Бернхард в белобрадия мъж от платното. И моето осъзнаване, че познавам или съм познавала такъв човек, носещ голямо и плътно отрицание, ведър нихилизъм. Човек, който също като героя на Бернхард може да каже, че всичко наоколо в този музей е история на провала. Че се мъкнем живи на доизживяване. Че всички тези стари майстори имат някакви проблеми. Че всички се провалят в изобразяването на ръцете. РЪЦЕТЕ. Букети от провалени ръце виждам изведнъж. Че можем да понесем изкуството само когато го редуцираме до фрагмент…