Виена ми прилича на една по-добра версия на София, каквато тя някога е била. Казвам била, а не беше, защото искам да включа в изказването си и възможното изкривяване на действителността, което спомените носят. Не помня друг голям град, в който да съм се чувствала така у дома източноевропейски, и така у дома южноевропейски. Тук миксът на културите е дълбок и традиционен. За мен тук е като срещата на двете ми родини (родината по кръв и родината по дух и живот). Пък и е забавно да слуша човек един немски, който е запазил архаични форми и изрази, сочен немски. Аз, разбира се, чакам с нетърпение утре, когато ще отворят книжарницте и най-после ще се нахвърля върху пресните литературни списания от виенската школа. Тук поетите растат като круши по дърветата. Не, грешка — растат като електрически крушки (ако искаме да сме точни към екстремната им своенравност и усет към експериментите). Като казахме електрически крушки — намирам се в сграда, в която е живял за кратко Едисън през 1910. В такива случаи винаги си представям, че знаменитият човек е лежал в същата стая и се е взирал в същия таван като мен сега и ако днес се понапрегна, мога да видя как шават мислите му под слоевете боя. Така веднъж бях попаднала с странноприемница, в която бил нощувал Гьоте — мрачна постройка, потънала в тих и дълбок планински сняг, насред непрогледната шварцвалдска гора, из която цяла нощ елфи разклащаха брилянтите на обеците си, понякога и вътре на перваза. Това бърборене със сигурност е мисълта на Едисън за Гьоте 🙂 Иначе нямам друго обяснение за късото съединение на асоциативните връзки в онзи текст.