Проблемът на пътешественическата литература често се състои в това, че тя е ситуационна и съответно — невалидна. Свързана е с мястото, моментната ситуация, личния хоризонт и способността да не намесваш, доколкото това изобщо е възможно, собствените си представи за света. Да си напълно неутрален и над себе си, е невъзможно. Ти трябва да си признаеш, че наблюденията ти са невалидни и да го приемеш за основа на текста си. Те са неточни, непълни; краткотрайни са, а трябва да държат на дълготрайността на писмения текст. Ти нищо не знаеш за мястото и никога няма да го знаеш. Това e проклятието и благословията на пътешественика. Проклятие е, защото ще наприказваш цял куп неверни неща. Благословия е, защото си с очите на дете, което нищо не знае, но пък има смелостта да говори. Опитите да си неутрален пътешественик правят текста ти сух и нелитературен. Напротив, пишещият пътешественик прави добре да изразява в текста личното си удивление, да проявява любопитство, да сравнява опита си с онова, което вижда и което е чужд опит. Най-скучното и убиващато литературата е фактологията, строго репортажното, позата на „от мястото на събитието“, твърдението, че предаваш автентичното място с автентичните му обитатели, седнали на трикрако столче край пътя. Пътните бележки, ако са добра литература, трябва да са винаги примесени с измислица, да са фикшън, а не етнология, да са жанрово неясни, да се люшкат в приказката, да се стрелват в преувеличението. Това ги прави живи. Литературата старее. Нищо не старее по-бързо от пътешественическата литература, когато тя е фактологически обвързана. Пътешественическата литература запазва силата си и трупа платина само когато се обляга на трайните летливи неща като мига, впечатлението, емоцията, люспите светлина по повърхността на реката, мириса на борови иглички, пепелта по краката на игращите вън деца, черния адски дим от комините на кораба и бумтящите мотори, от чиито вибрации бутилките по рафтовете в корабния бар дрънкат една в друга, мушичката в открито море… Един от вечните примери за неостаряваща пътешественическа литература е книгата наяпонския хайкуписец Башьо – „По пътеките на севера“. Тя е построена по този начин, повече емоционално, отколкото фактологически. И влиянието на този тип писане за пътищата трае и до днес. Така Ан Карсън построява книгата си „Антропология на водата“, следвайки този образец на Башьо; съвременната немскоезична писателка Марион Пошман пише по подобен начин книгата си „Боровите острови“ (преведена е и на български) и др.