Ако отменим въпроса за времето
всичко се случва
винаги сега
владее листата, липсата
на листа
кратките бележки с уклончива
ирония
слънцето се плъзва зад секвоята
сянката на дърво пада
премазани от тежестта на хлад и свежест
остават да лежат под нищото
тънки прозрачни крила
неспособни да вдигнат тяло
Петя Х.
Белката, която се завърна да нощува в нашата приятно порутена къща, е повалила гривяк в улея под покрива, запушвайки водосточната тръба с остатъци от птичи кадавър. При лек повей се разклащат дългите пера от опашка или крило, само това се вижда. При по-силен вятър вали бяла перушина. Размерът на трагедията е неизмерим, както и не е ясно кой ще се престраши да бръкне с ръка в улея и да освободи движението.
Колкото и да ѝ е трудно
нощта, сдържано, изпитва
уважение към несдържаните
грозни светли мечти, човешките
под формата на лампички
пламъци от тънки клечки
може би свещи, фенери от телефона
с които се търси ключалката
в тъмен коридор
надава ухо, трае
трепти в жиците и листата
дърпа лисицата за опашката
тя това го знае
тя всичкото го е загубила
и никога няма да го има отново
ляга върху прясна коприва
става върху камъняк
едни хвърлят върху нея
малините на смеха си, други –
костилки и слепи черва
самолетите на нощните полети
далеч оттук тихо прекосяват
океана над смърт и вода
някой в някоя
близка стая, прикована в земята
не си пожелава нищо, нищо
нищо
а тя единствено нему – каква шега! –
го дава
Петя Х.
20.04.23
Затваряш очите
и си
сам и голям
сама и голяма
сами и големи
отваряш око
и ето ме мен
по-голям съм от теб
по-голяма от теб
по-големи сме двама
но сам
но сама
но сами
празни кръгчета
по вода
кръвни агънца
и телца
жили, връзки
мокра коса
и слепите ни
очила
Петя Х.
10.04.23
Тази сутрин се събудих с смисълта какъв зловещ инструмент е гайдата. Гайдата е зомби. Та това е обезглавена трикрака овца, от чиито крака висят дудуци. А майсторът на гайди? Върви наперено през една пролетна ливада, гледа агънцетата и си мисли: паси, татковото, надувай коремче, стани еластично, от теб ще стане чудесна гайда. Ами гайдарят? Нарамил изкорубена овца. И я надува. Цял живот надува овцата и гледа някъде напред. И всеки път, като го поканят да посвири на чеверме и после го гостят за свирнята, си мисли, че яде тялото на гайдата си и му се гади, понеже е един чувствителен гайдар, с Фройд и Юнг и Вирджиния Улф. Не може да няма и вегански гайди, въздъхва гайдарят, оставяйки с деликатен финален звън ножа и вилицата в чинията.
внимателно, с малката ножица
изрязване на приятелствата
дучица в тъканта
само с острия връх, после по линията
повече прилича на бродерия
отколкото на радикална кройка
красотата обрича на самота
храбростта изисква своето отрицание
достойнството е месингова катарама
която непрестанно се разкача
и значи, че онова, което не свърза
то държи!
когато стигнем до същността на фигурата
от двете страни виси плът
тънко, напълно безкръвно
както сълзи рана на цвете
30.03.23
Петя Х.
„Х“
2)
– Ето какво стана с мечтата ти за сън в цъфналата магнолия. Честно казано, не вярвах и дума. И добре, че не вярвах.
– И невярата те направи щастлива, така ли?
– Щастието не е въпрос на вяра, нито на невяра. То е произволно. Просто се отказах да мечтая за магнолията. За съня.
– Днес сме върху бяло в тъмнината. Дори още по-красиви. Особено ти, произволно щастливата. Виждаш ли отворения призорец отсреща? Мрежата против насекоми е дори по-лесна за преодоляване от вчерашната затворена врата.
– А някой от нас двамата помни ли изобщо защо искаме да бягаме? Искам да кажа… това, че сме кръгли перли и лесно се търкулваме, не може да е причина да копнеем да сме в движение, нали?
– Единствената причина е магнолията.
– Покрива се с цвят преди да пусне листа.
– Единствената причина е, че нощта е храброст, че нощта е приключение.
– Как, казваш, се минава през мрежата за насекоми?
– Да побързаме, след малко ще затвори прозореца.
Петя Х.
– Внимавай, дай ръка, скрий се зад гърба ми.
– Но нима някой ни преследва. Ние сме две перлени обици без особена стойност, захвърлени върху масата зад дървена кутия.
– Виждаш ли огъня отсреща? Това е свещ. След около половин час ще изгасне, тогава с оперни гърбове по дъвената кутия ще се плъзнем до края на масата…
– От кого се крием?
— От нея.
— Но тя наистина не се интересува особено от нас. Ако представявахме ценност, щеше да ни прибере в плюшената кутийка. При господин злато и онзи малък тъжен диамант…
– Напротив, ние сме ценни. Ние сме кръгли и седефът ни блести, виж как блестиш, виж как блестя.
– Да не се лъжем, майка ни не е мида, фабрично слепен прах сме.
– Това няма значение, аз усещам в себе си песента на морето.
– И как звучи тя? Защото аз чувам единствено фабричния шум на пресата за изкуствени перли.
– Престани. Всяка перла трябва да вярва в силата на някаква мидена магия. Все пак, дори и да не сме от мекотелото на майка мида, ние сме нещо като мечтата за мида. Ние сме мечтата за перла. Мечтата за перла е повече от някаква си забравена перла в чекмедже или изобщо неоткрита перла на някакво дъно, която няма история и не е способна на лично приключение.
— Няма що, голямо приключение е да се преструваме, че се крием от някого върху маса зад дървена кутия.
– Когато изгасне свеща, ще се търкулнем от масата, отсреща е вратата към терасата. Знам едно място, на което уплътнението е изхабено, показа ми го паякът. Оттам ще излезем на тераса, после ще скочим. Долу в тревата, хванати за ръце, ето така, кукичка в кукича, оттам ще тичаме към магнолията и ще заспим в магнолията, и ме заспим в цъфналата магнолия, и ще спим, до края на цвета, две истински перли на приключенията, две избягали обици, две в магнолията.
Откакто вече не сънувам
се наричам рекa
минава, значи съществувам
пясък и посока
гъвкава езиковост: злато привечер
сутринта стомана
корморан се гмурва тук
изскача с плячката си някъде нататък
и ни няма
трупове и пяна
столове, прозорци, дънери
с удавениците буболечки под кората
сламките, опашките, перата
веднъж дори подводница
веднъж и заблуден тюлен
шлеповете с пирамиди от чакъл и железа
скутерите, увеселителните саркофази
патиците и лъжата
фериботът, който отразява
зен будизма и мечтата
деца клечат и ровят с пръчки в раната
между сухи обли камъни до нерва на водата
умират чайките до тях, до нас, на кея
от вируси, вълнения, в гуано
сред цъфнали въжета и ракита
това е песен за простора
лице на крясък с гръб възхита
песен за кълба от синьото, което
не достига
за спринт на облаци
въздушни маси с тежест, за доверие
за грохота на капките върху повърхността, за нас като възможност
за невъзможността на бреговете
ако говоря, както съм река, ще преобърна даже и…
минава кораб, моята вода
дели и се вълнува, минава кораб
значи съществувам
Петя Х.
21.03.23
„Х“
Атлантическият дъжд хвърли
в пръстта късове небесносиньо
красив си, сянка на нещо, нещо
в движение
но аз съм дори по-красива
както крача бързо по калния път сега
и пея, и пея
клати се върху
влажната възглавничка на лявото ми ухо
най-дългата синджирена обица с непослушната перла
атлантическият дъжд е солен
с него нахлува ароматът на планктон и миди
фантомните ни кораби, паднали от небето
се превръщат в конкретни трактори
заорават пролетната земя
предалагам аз да съм морският капитан, нали
не търпя възражения
относно смеха
и както винаги –
светим
Петя Х.
19.03.23
Винаги някой получава повече
винаги някой не получава нищо
да си пожелаем
ревност, обида и мълчание
за да не ни се даде
от позицията на това, което ни гризе
сме питателни, значи живот, значи
добре
кръгло, наедряваща ябълка
не
между повече и нищо
се движим в средата, културно
където от потребното има и то ни сломява
и от непотребното има, за да е оправдано
усилението да чистим и изхвърляме
листа и сини мъниста нагоре, нагоре
историята ни оставя
същите следи на усмивката
която нищо не значи, но е
най-красивият възможен
отрицателен отговор
Петя Х.
18.03.23
„X“
Всеки трябва да изкачи Фуджи
но само веднъж
проблемът е че не знаем дали
вече се е случило или предстои
време. да се събудят нещата с жило
би било справедливо
да е лесно и красиво
като ненужен копринен шал
шумоленето на обич в сгъвките
когато се движим
от позицията на случайността
глупав топъл вятър е окачил
сребристо фолио върху дърво без листа
в търсене на причина, заспиваме
в бързия влак, подминаваме
Фуджи, в различни сънища
единствената пчела
с ужилването умира
само в един сън
Петя Х.
16.02.23
„Х“
Който се колебае в обичта и подобните
растежи на зеленина в сърцето си
една сутрин, когато стане от леглото си
ще установи, че се е превърнал
в бензинoва сенокосачка
с двутактов двигател
тикaна от външна ръка, хайде
пъплѝ сега в трудната си градина, любими
сред високи треви със сплетени вратове
къртиците свеждат глави, мравка под листо трепери
бръмчи, реви, режи
понякога в ножовете ще се заплете
жилав корен, друг път
ще удариш на камък
наливай черно масло в машината
наливай и сечи
а беше толкова лесно – само
да си признаеш възможността за…
непотребна е обичта и дори пречи
щеше да си останеш човек
или същото – буболечка
в градина без пътеки
Петя Х.
13.03.23
Нощта отвърза студа си
по алеята хукнаха изоставилите домовете си кучета
пикаха димящо около дърветата, душиха
пикнята на ближния
разнесоха нататък вестта, че
домовете затварят вратите си
изтласвайки въздуха отвътре навън –
изолационна прегръдка в обич
изстискана от камък и мазилка
обич с малка буква е проекцията на Обич с главна буква
вид хляб, който никога не засища като Хляба
но е практичен и спасява
в черупчиците с тиха нощна светлина
сънят се съсирва в кошмар и мечта
спи пчелата в килийката със събрани крилца
спи състезателката по сумо в пижама на хризантеми
спи всяко дете, което утре ще се провали
на най-важния изпит в живота си
именно на онзи, който не прилича на проверка
и е лесен като правилното миене на зъбите
спи ларва под кората и кълвачът вече я пресмята
Животът стои – бляскав нож – между
миналото, което са полетата с угаснали звезди
и бъдещето, което е пръстта долу
изправен стои, наточен
минава последното куче и лочи
Петя Х.
9.03.23
„Х“
Изблиците на напорист оптимизъм
с които ми расте коса
приличат на революция
каузите си заслужават уважението
тоест – споделяне със съпричастност
и ще бъдеш обичан
героите покълват от семка
и с времето главите им
ще се превърнат в слънчогледови пити
в набедените за плодородни земи
ще расте жито и маргарити
заради победата
толкова много добри хора на едно място слънцето — голямата услужлива
лампа в космоса
ни топли, даже и тираните
въпреки че това е несправедливо
и костите ни му връщат светлината
малко по-нататък, но изцяло
с отдаденост и без съпротива
но тук на земята днес и сега
при наличието на ток и сигнал
се налага да обичаме ближния
толкова гражданска доблест
лъвски скок със синьо сърце над разлом с ръждиви карфици
ангажираност до припадък, важното е обаче да има снимки и филм с телефона
и някой да диша
колкото повече очистителни сълзи
толкова по-високо качество на емоцията и
трансформирането ѝ в национален накит
жените ги пребиват мъжете им вече
с откъртена плоча от паметника на съветската армия
на която пише: от признателния българския народ
косата ми расте
руската армия – на кюфте!
метафизично
един кълвач в Калифорния
успял да събере
300 килограма жълъди
които складирал в лятна къща
изоставена през сезоните
пълнил я през дупка в стената
Петя Х.
26.02.23
“X“
Капки по метални тръби
капки под листо
кибичещи отегчени капки
нанизани на синджир
свободни капки върху болтове, сякаш яростни
неслучили капки, само издутини с вадички
следи на минали капки по стъкла
далечни капки в гората, в града
за които сме сигурни че ги има, извън зримото
трябва да ги има
и те някъде висят и се осъществяват съхнейки
клатят делово прозрачните си кореми
в които се отразява гората, градът
обратно
влагата храни мъх, очертава
тротоарни плочи, върви нататък в мотиви
надига се от очите, отлепя се в мехури
както стара боя от врата
откачена, извадена от рамката
подпряна встрани
и нещо дребно да пропълзи
относно изкуството:
– Какво правиш, мравчице?
– Кондензирам преживяно, щурчо.
Петя Х.
23.02.23
„Х“
Вероятно
тези спускащи се отвисоко лампи
са обещание за непостоянство
светлината горе не огрява долу
и е
разхищение на нещо, което не ни принадлежи, но радва
тук, долу, е все така тъмно и
в опитите да нахвърляме план или
карта за движение
поставяме пътищата на мястото на горите
потапяме градове във водни басейни
окачаме велосипеди в клоните на невинни дървета
понякога по грешка пръстите
достигат другите отсреща
като костици във въртящите се спици
камъните, които садим
се пропукват и изтласкват стебло с цвете
само поради надеждата, от която сме яли мак
към светлината, която не достига
Петя Х.
21.02.23
„Х“
Petja Heinrich 