Нерядко се среща някоя българска стихосбирка или антология да бъде обявена за концептуална. Това е стремеж да се каже, че стихотворенията в нея не са събирани на дребно, а са подредени около централна идея, има концепция в цялата работа, има теорично подкована текстова практика. Това обаче е тавтология. Погледнато така, всяка стихосбирка се събира с някаква концепция, дори самият факт, че страниците са една след друга номерирани и свързани, е концепция, ред. Заглавието, под което излиза стихосбирката, също е етикет на концепцията. Дори и в една напълно хаотично нахвърляна книга можем да изведем концепция, например концепцията на хаоса. Че повечето български стихосбирки днес са двойно заклани и застреляни от престараване в редактирането и опит да не казват нищо извънредно, за да не сбъркат, това е друга тема.

Концептуалната поезия обаче е нещо съвсем друго. Тя идва с експериментите в текста и е вид авангардна поезия, чието зараждане е в началото на 20 век. Свързана е тясно с конкретната поезия, визулната поезия, дигиталната поезия, поезията на мрежата. По съществото си това е една от типовете непоетична поезия, в която процесът е централното, а не резултатът. Примери за концептуална литература са френското Oulipo, влиянията на Джон Кейдж, опитите за текст с определени процедури, например текст без използването на буква, рестрикции в обема и подобни формалности. Йоко Оно прави концептуална поезия. Кои са Оните в българската поезия?

Така че, да се нарича копцептуална една конвенционална, спретнато подредена съвременна българска стихосбирка, сглобена с някаква идея, е недоразумение. Не бих го нарекла подвеждане, защото често хората не знаят какво казват. То е и вид престараване, терминологичен кич. Но ние сме просветени и няма повече така да правим, нали?