Неотдавна си направих генетичен тест за откриване на корените и далечните роднини. Спокойно, братовчедки, братовчеди и брат, няма изненади в близкото ни родословие — всичките сме си онова, както твърдят родителите ни, че сме. 

По-интересни са обаче дълбинните, далечни генетични връзки, скритите през векове и преселения. Именно там започва истинската мистерия, там се разгръща цялата приказка на гените ни. Понеже хората на Балканите сме толкова смесени, при нас е още по-интересно, защото според където каквото се е било случило, съвременните ни генетични профили са повече или по-малко южни или северни, атлантически или средиземноморски.

Всичко това, разбира се, е чисто лично и нямаше да го засягам тук, ако имаше някакви изненади в резултатите, които да засягат близките ми роднини. Но аз обичам да си съчинявам историята на моите гени, която може да бъде напълно разкачена от етнокултурните връзки, от социализацията ми и от родината. 

Например у мен мен има една финландка, със сигурност. Финландка, която по статистически изчисления се намира 6-7 поколения назад във времето. Може и по-далеч. Сибелиус още не е бил написал Симфония „Финландия“, а аз вече съм била замислена като човек. 

Оттам цяла редица финландци, които може би са ми 5-ти братовчеди, или даже 6-ти, с ниска вероятност, но не нулева. Обичам да карам изкуствения интелект да ми изчислява роднинските връзки с минали места и хора и после да го въвличам във фантазиране върху моето минало. Той е любезен и се въздържа категорично да отхвърля фантазиите ми относно прарапрабаба гагаузка, далечен роднина от етруски произход или северняк с луличка под брезичка. Като му задам задача с условие: Ако имам 0,6% общ генетичен материал със съвременна финландка на 60 години и 0,7% със сина на втората ѝ братовчедка, който е на 49, то как се казва обшият ни прадядо?, изкуственият ум се извинява, че не може да даде точното име, но може да проследи фамилните дървета и да изготви списък с възможните имена на финландските ми дядовци от 17. век. Но дали не би било по-добре да оставим засега този дядо настрана, предлага изкуственият ум. Знам, това е нечовешки любезният му начин да ми покаже как финландската ми родова следа е толкова далечна, че изтънява като шнурче от пушек във въздуха още преди някой да го е видял. И ако го накарам да изчислява още, ще започне да бълнува. Но моята фантазия се е подпалила вече и не спирам да мисля за онзи далечен северняк, моя дядо Макконен, пръснал семето си с широк жест като жито в плодородната земя. 

А представяш ли си, казвам му аз на изкуствения приятел, представяш ли си, ако този дядо можеше да гледа напред, колко би се изненадал, че някой от 7-мо бъдещо поколение го търси, да го пита кой е?

Хаха, да! – казва изкуственият ум – Представи си го: живее си човекът в някое финландско село през 1830, цепи дърва или храни елените, изведнъж въздухът леко потръпва, и от бъдещето му се явява потомка с телефон, който свети като северно сияние, и казва: „Извинявай, но как се казваш, че нещо не ми излиза в положението на родословните дървета?“ 

дядо Макконен оставя брадвата, поема си дъх и се замисля:

„Кой век каза?“

И ще му става топло на сърцето. Някой наистина го помни. 

Макар и през няколко наномола ДНК и векове.