Колкото и да ѝ е трудно
нощта, сдържано, изпитва
уважение към несдържаните
грозни светли мечти, човешките
под формата на лампички
пламъци от тънки клечки
може би свещи, фенери от телефона
с които се търси ключалката
в тъмен коридор

надава ухо, трае
трепти в жиците и листата
дърпа лисицата за опашката

тя това го знае
тя всичкото го е загубила
и никога няма да го има отново
ляга върху прясна коприва
става върху камъняк

едни хвърлят върху нея
малините на смеха си, други –
костилки и слепи черва

самолетите на нощните полети
далеч оттук тихо прекосяват
океана над смърт и вода

някой в някоя
близка стая, прикована в земята
не си пожелава нищо, нищо
нищо
а тя единствено нему – каква шега! –
го дава

Петя Х.
20.04.23