Кино във Вупертал

Вчера прекосихме в бурята поля и хълмове с огънати от вятъра дървета, сред плющящ върху стъклата дъжд, минахме през задръствания с размазани през капките върху предното стъкло задни червени светлини на автомобили, през разплискани като лалета локви, за да гледаме във Вупертал едночасова прожекция на късометражно кино, правено от младежи – около дузина филми, по десетина минути всеки. Работата е светкавична – снимки, монтаж и прожекция на готовата продукция трае две седмици. Работата е траш, жива, локална и остро дразни нерва. Имаше леко несполучлив филм, тематизиращ парите, любовта и успеха. Тематично подобен, но различен като реализация беше онзи за преуспяващия мениджър, захвърлил един ден всичко и превърнал се в щастлив бездомник – нов романтизъм и пълнещи окото картини, сякаш силно повлияни от Тарковски. Плаках със сълзи от смях при светкавично разказания траш екшън с много кетчуп, трупове, абсурдно озвучаване на летящи юмруци и ритници, камшици, изскочили от коремната кухина черва и дроб – великолепен беше начинът, по който авторите се шегуваха със собствената си неопитност. От тези момичета и момчета може и да излезе след време някой майстор на новото кино. А при кино-репортажа от неотдавнашната демонстрация на фашисти рязко прозрях, че всъщност начина на публично говорене в България често в голяма степен се припокрива с това, което малка група вуперталски левенти гордо и патриотично нареждат по микрофоните пред няколкото свои патриотични другари, които се чешат по чаталите. На фашист по полицай, който ги пази от яката напираща група шарени вупърталци, дошли въпреки проливния дъжд да се покажат, че ги има и са повече. Но интересното е, че дори в най-радикалното си говорене вуперталските фашисти приказват така, както в България се смята за меко, ниско интелектулано и дори приемливо говорене, което може да краси някой културен сайт за широката публика. Но пък българската природа е най-красивата, малко по-малко красива от чисто българските момичета, които обаче са малко по-малко вкусни от автентичната българската храна. С шевици.

Обратният път след прожекцията беше тих и равен, аутобанът – мокър и потопен в съхнещо черно. Бурята беше докарала топъл въздух. После отскочихме за малко до любимото квартално заведение. Филия черен хляб и златно сирене от Майнц, поръсено с много кимион. Чаша бяло вино, непретенциозно като да разхлади и пропъди лека жажда. И тогава ми се прииска за две седмици да направя бърз и автентичен филм, бавен и прорязан от пълноводна всекидневна скука, така необходим фон за някоя потенциално голяма мисъл, която бихме били способни да родим само при подобни плодотворни условия. После исках да платя сметката и се оказа, че портмонето ми е празно. Спомних си, че си бях пъхнала в бързината парите в джоба на другото яке. Добре че са приятелите да ни изкарват невредими от такива неловки ситуации. Изтеглих отсреща от банкомата една банкнота и я заразвявах из въздуха, но всички си прибраха ръцете в джобовете. Останахме с обещанието, че ще имам да черпя.

Един ден по-късно не съм сигурна, че искам да снимам филм. С писането, струва ми се, по-добре бих се справила. Там скуката ми изтича из пръстите, от връхчетата струи и сама се подрежда в букви, в думи и нататък.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s