Тичам по здрач през полето и се чудя дали ще срещна първия вълк, който би се появил по тези земи след десетилетия отсъствие. В далечината се чува лаят на цяла глутница кучета, но не виждам в тъмното нищо. Когато наближавам, виждам около пет кучета с двама човека, стадо кози, две бели гъски, колоездач с ярък фар отпред на велосипеда и един автомобил, който се опитва ловко да се размине по полския път с тази група от разнородни замръкнали, към които трябва да добавя и себе си.

През нощта пък сънувам, че се грижа за крокодил, сова и други животни. Крокодилът е полегнал върху нисък сух храст в стаята и уж спи, а една пчела му бучи около муцуната. Изведнъж изщракват челюсти, пчелата изчезва в захапката на крокодила, а отстрани от устата му се отронва тежка капка слюнка, която пада с мощен плясък върху плочките на пода. Изведнъж ми става ясно, че това е страшно животно и трябва да го затворя в клетка, но къде ти клетка в този сън. Лека тревога ме обхваща. По-късно крокодилът се раздвижва, аз не успявам да му избягам, той се приближава с отворена уста към мен. Галя совата и чакаме двете да дойде до нас крокодилът. Какво да правя – галя го и той покорно и питомно свежда глава под ласките ми. Совата, крокодилът и аз.

А ето този малък и скрит в свивката на книгата паяк е чел точно стихотворението за натуралиста и орнитолог Уилям Бартрам. Стихотворението носи спейси заглавието „Уилям Бартрам в обсадата на крокодили или алигатори“, а сега е и с добавен арахно-контекст. Заради този малък приятел се задълбочих в стихотворението, а после се рових и за Бартрам.