Хората, които се занимават в литература, е добре да се занимават с литература. Иначе може да продават също чушки на пазара, да плетат интриги и да поправят скъсани джапанки, но това са техни други махленските занимания, които е добре да си ограничат до сергията. И ако може, моля, да не крещят. Не този, който крещи най-силно, бива най-добре чут.
В общуването с други хора е добре да не се изпуска от очи, че другият човек е друг и в неговите очи вероятно вие не сте толкова неустоимо величествен, колкото сте в своите. Дори и да говориш, говори с изначалната настройка, че питаш и се интересуваш от събеседника си. Първо уважаваш другия, а после показваш колко си красив и как те бива. Същото важи и за вашите текстове – самохвалството яде красота.
Всеки, който смята, че пише литература и се отнася към това с необходимата сериозност – („необходимата сериозност“ включва и еветуалното желание някога да редактира и публикува писаното) не публикува във фейсбук литературните си работи, въздържа се да публикува в блога си литературните си работи, въздържа се да промотира стихотворенията във всички познати му социални мрежи. Разбира се, ако се стреми към кариера на телевизонен водещ, президент, кмет или старлетка, тези мерки за въздържание не вършат добра работа. Тоталната достъпност обезценява. Беплатният обяд не е най-вкусният. Когато искам да публикувам ваше стихотворение в списанието, искам то да е извадено от дълбоката тайна, от мълчанието. Може и чифт джапанки да добавите към него.

И т. н.