Petja Heinrich

От време на време, когато загубя вяра в човеците и човечеството, се сещам за краткото си пребираване в детска градина и особено за едно досадно момиченце, което не може да изговаря думите правилно и което в един от първите дни в детската градина се лепна за мен и настояваше на играя негово дете, а беше по-дребно от мен. Влачеше ме за ръка тук и там, крещеше ми и ми се караше, твърдеше, че гърлото ми е на дупки и ме водеше през минута на детски лекар в другия край на игрището, където аз трябваше да зяпам към небето, за да може слънцето лекар да ми разгледа злополучното гърло. Опитвам се да си спомня дали ужасът ми от това грозно дете с мръсни ръце и сраснали уши, каквито не бях виждала дотогава, е бил, защото ме е било страх от него, или просто защото съм била неподготвена за такъв тип общуване. Тук трябва да добавя, че тогава за първи път виждах толкова деца на едно място, повечето тичаха, блъскаха се, лепяха си тръни от рози на челата, не можеха да говорят достатъчно добре, говореха елементарно дори за тогавашните ми детски разбирания и бяха предимно заети да упражняват някакви ролеви игри, в които за нищо на света не можех да се включа, понеже не откривах началото им. От тази игра на дете на още по-малко дете тогава се измъкнах, като по едно време клекнах в калта до един бордюр и отказах да се помръдна оттам. Не реагирах на дърпане, на крещене, на скубане, на говорене още по-малко. По едно време малкото грозно дете отиде да се оплаче на възпитателката, която беше и негова майка. Спомням си, че тя му отговори: остави я, щом не иска да си играе, може да се е изморила. Изобщо не се бях изморила, щеше ми се да възразя. Детето се тръшка малко и после бързо ме забрави. После си гледах калта през цялото време, доволна и даже може би тържествуваща, че търпението ми ме спаси.  И от там нататък знам, че никога, ама никога броят на досадните, крещящи, груби, избухливи, с беден речник хора, хората с тръни по челото – никога не намалява, във всяка възрастова група. Важното е достатъчно дълго и на достатъчно дълго разстояние да си ги държа далеч от яката и търпеливо да си гледам в тази великолепна, спасителна кал.