Живителна мъгла над зимно поле. Когато вчера се озовавам в средата на този памук, пътищата във всички посоки се изличават отвъд козирката на шапката ми. Мъглата заглушава ниските тонове, като тези на автомобилите по шосето отсреща, общия градски шум по небето и по земята, а изостря високите – детски гласове от някакво разстояние, което тя маскира като едновременно много далеч и много близо. И изведнъж човек е тотално сам в бялата супа, сам с гласове, нищо че само на няколко метра за контраст черно куче върти опашка, а малко по-нататък кон, воден на каишка отривисто се дърпа на стопанката си в опитите си да нагази дълбоко в полето и да хрупа свежото зимно зелено. Това беше за мъглата. Някои я наричат „Мъглата на Лима“, но аз знам, че е само един път през полето.