Отдавана се забавлявам да снимам селско изкуство из австрийски странноприемници, заслони, скиорски колиби, селски домове. Какво ли точно ме впечатлява? Със сигурност не самите картини с ловните мотиви, мръсните цветове в кафяво-зеленикавата гама, мечтателността на селските момичета, излегнати върху скала и вперили поглед в долината… По-скоро ме впечатлява огромният труд на толкова много слаби художници и вярата, че вършат нещо вечно, каквото в изкуството. Или обратно – рисували са за прехраната и толкова, без амбиции и са се старали да предадат простичката си възхита от козирог, летни поляни с цветя, къщи с цветни пердета. В същото време картините им оцеляват дълго, висят пред стотици очи и очевидно се харесват на днешните им притежатели. Или поне пасват в картината на живота им. Веднъж в една забутана странноприемница висяха толкова мрачни ловни картини, сякаш времето ги беше облагородило и прерисувало и бяха онова, което се казва unheimlich и впечатлява и плаши едновременно.